Море от лъжи

58. Мак атака

Петък, 14 март: западното крайбрежие на Щатите

Събота, 15 март: Заливът на адмиралтейството, Сингапур

Фарокзад отдавна презираше американците и израелците, а сега бе добавил към списъка и австралийците. Лишаването от сън, яркото осветление, силните шумове се бяха така преплели с въпросите, задавани му през последните четири дни, че той вече не помнеше какво им е казал и какво е изкрещял в мозъка си, докато тялото му се бе съпротивлявало.

Джонсън познаваше този тип хора. Начинът да се смени разговорът от война на издръжливост на нещо взаимно по-приемливо изискваше внезапен брутален акт. Може би смазан пръст на ръката или отрязан пръст на крака щеше да фокусира по-успешно съзнанието на обекта. И тогава, след известно време, за да може обектът да размисли и пренареди приоритетите в живота си, Джонсън щеше да започне да задава прости въпроси. Обектът или щеше да започне да сътрудничи, или щеше да започне да губи части от тялото си по-бързо, отколкото можеше да осъзнае.

Преди пристигането на Джонсън аматьорът разпитвач не бе постигнал нищо особено, с изключение на потвърждението, че иранецът знае английски. Фарокзад излъчваше предизвикателство, а те не разполагаха с никакъв лост за въздействие: той нямаше семейство, нямаше близки приятели и нямаше перспективи в кариерата, ако в дома му нямаше ядрена програма, към която да се върне. Ученият искаше да умре в бараката за разпит и бе положил всичко по силите си да ги провокира да го убият. Понеже не си падаха по убийствата, австралийците бяха поискали помощ и Каултър се бе обърнал към старата си мрежа за препоръки. Джонсън бе резултатът на тези усилия.

„С рязането на пръст няма как да стане реши Джонсън. — От презрението, с което ме гледа, си личи, че той едва ли желае нещо по-силно от това да умре от кръвозагуба след немарлива ампутация“. Вместо това Джонсън реши да му инжектира пет кубика натриев пентотал и да види дали старият „серум на истината“ няма да донесе повече сътрудничество. Ако не се получеше, оставаше връщането на План А с оксижена и дрелката, които бяха сложени така, че да се виждат.

Каултър бързаше. Джонсън също нямаше нищо против да напусне възможно най-скоро Еко лагера. Беше се нагледал на тайни лагери на ЦРУ — господи, та той живееше в Изнесената оперативна база „Чапман“ до Хост, — но това място му действаше на нервите. Тук нямаше достатъчно хора. Периметърът не беше обезопасен. Охраната изглеждаше скалъпена набързо. Каултър и Уолам бяха пенсионери, за бога! Повечето сгради бяха отдавна извадени от експлоатация или порутени. По същество това бе запуснат лагер за риболов, който някой бе наел за две седмици извън сезона. Възможно ли бе да е санкциониран от Компанията център за разпити, в който гигантски крокодил ръфа мъртва крава в клетка?

— Окей, докторе. Време е за витамините ви каза той с глас като от сапунка.

Фарокзад се ококори и мускулите му се напрегнаха, но той не се обади, докато Джонсън търсеше вена, в която да забие иглата на спринцовката. Беше благодарен на кожения ремък, привързващ шията на иранеца към облегалката на стола, защото лудият дивак със сигурност би се опитал да го ухапе, вместо само да го плюе. Ако си в този бизнес достатъчно дълго, развиваш добър инстинкт за тези неща. Този беше хейтър до мозъка на костите си.

След като изпразни спринцовката, Джонсън извади иглата и си спести избърсването на мястото със спирт. Очакваната продължителност на живота на Фарокзад в този момент бе по-къса от тази на болен от ебола пациент в либерийски лагер за бежанци. Ученият увисна напред на ремъците в безсъзнание.

Джонсън се обърна към пазача и нареди:

— Извикай ме, когато се събуди. И изключи видеокамерата. Тук няма да се случи нищо през следващия час.

Време беше да дремне. Надяваше се онзи китаец Джак Уонг да не хърка както преди. Уонг, изглежда, бе извратен, защото бе настоял да присъства, когато Джонсън започне — ако изобщо се стигнеше дотам — да гори, реже или изтезава с ток иранеца. Уонг сигурно смяташе Джонсън за средновековен инквизитор.

Всеки път, когато светнеше зелената лампа и се разнесеше бръмченето на зумера, лейтенант Иън Маккълоу, по прякор Мака, изпитваше прилив на адреналин, макар да имаше зад гърба си над хиляда скока. Този обаче се различаваше от останалите по няколко неща. Нощен скок в реална бойна обстановка от десет хиляди метра означаваше, че ще са на кислород през две трети от спускането. Беше командир на група от още седем със задачата да бъде освободен отвлечен самолет на гражданската авиация. Мисията не само поставяше на изпитание обучението на хората му, но и граничеше с невъзможното. А се налагаше да го опитат със само три часа планиране и подготовка.

Маккълоу и хората му бяха от въздушнодесантния полк в австралийския му вариант. По-конкретно бяха придадени към спецподразделението Запад, базирано в Пърт. Понеже екипът на Мака бе преминал интензивно обучение с оглед ситуации с похищение в американския център на „Делта Форс“ в Северна Каролина, те бяха първите качили се на военнотранспортния самолет „C-130J Херкулес“, когато някой отгоре се бе обадил късно вечерта. И се бяха чудили какво да правят през последните пет часа, докато четиривитловото чудовище тежко се бе носило в небето две хиляди и четиристотин километра на север, за да хвърли парашутистите на двайсет и пет километра от мястото, където похитителят бе принудил пилотите на един „Гълфстрийм 550“ да кацнат на платото Мичъл…

Парашутът на Мака се отвори чисто, с успокоително дръпване, и въжетата реагираха по очаквания начин на подръпванията му. Четирийсеткилограмовата раница висеше на четири метра под обувките му на въже, прекарано през карабинка за бързо освобождаване, закачена за опасващите го ремъци. Щеше да им отнеме почти час да прелетят с модифицираните си парашути на север до „Тръскот Фийлд“. Щяха да използват това време, за да се съберат в по-компактна група. Операцията бе разпоредена по спешност снощи и той чак сега имаше време да осъзнае случилото се, а то бе, че се намираше на шест и половина километра височина, с автомат на гърдите и кислородна маска на лицето. Струваше му се свръх презастраховане при един похитител и трима заложници: двама пилоти и разузнавач от друга страна. Двама снайперисти, спуснати на километър и половина разстояние от мишената, щяха да се справят със задачата до закуска. Вместо това сега осем души трябваше да изпълнят същата заповед: да се застреля Нолан при първа възможност.

Използва джипиеса и характерните за района въздушни течения, за да насочи групата по траектория за приземяване на пет километра от кацналия самолет. Провери отново алтиметъра и видя, че са се спуснали наполовина. Дръпна дясното въже, за да коригира малко курса си. В слушалката не се чуваше нищо, а това означаваше, че всичко с наред и екипът се спуска в свободна формация. Пълната луна и безбройните звезди блестяха мълчаливо. Тишината бе добър признак, знаеше Мака. Лошите неща се случваха, когато петима говореха едновременно на фона на стрелба и експлозии.

Междувременно три „Блек Хоук МН-60К Найт Столкър“ с две дузини бойци от спецподразделението летяха на два часа зад тях. Трийсет и двама от най-добрите във въздушнодесантния полк и три Блек Хоука, за да се справят с един човек? Този Нолан сигурно беше изключително корав мръсник!

Отговорният оперативен сътрудник в офиса на ФБР в Сиатъл Майрън Филмор се бе усмихнал преди час на добрата новина. Бюрото, подпомагано от пътната полиция на щат Вашингтон, бе открило силверадото изоставено край Апълтън. Колата на Макгърти бе покрита с прясно отсечени храсти и бе паркирана на черен път недалече от река Колумбия. Посещение в дома на една от бившите приятелки на Нолан, някоя си Дженифър Райнбърг, бе разкрило, че тя е отпътувала в четвъртък вечерта след обаждане по телефона и оттогава не е виждана. Родителите ѝ не знаеха какво да мислят от безпокойство. ФБР и полицията бяха издали заповед за издирване на кафява „Хонда Акорд“, модел 2005 година. Официално Дженифър се водеше потенциална жертва на отвличане, но правоохраняващите органи неофициално смятаха, че тя помага на углавните престъпници и може би дори пътува с тях.

Каултър излезе от бараката за разпити, подпря се с ръка на ръждясалата метална стена и повърна. Това, което правеше Джонсън, не се наричаше провеждане на разпит; а разфасоване в кланица. Каултър избърса слюнката си с ръката си, в която продължаваше да стиска изцапаните с кръв карти, на които вече бяха идентифицирани ключовите комплекси на иранската ядрена програма. През стените чу воя на дрелката, последван от смразяващ кръвта писък. Потрепери и се отдалечи, за да намери с какво да си изплакне устата.

Уолам не харесваше бараката за разпити повече от Каултър, но поне бе имал благоразумието да се държи далече от нея. Сега седеше пред бунгалото с пилота и прелистваше седмичник от миналата седмица. Уолам светна с фенерчето си към Каултър, за да го повика, подаде му бутилка вода и каза:

— След половин час вече ще е светло. Анди е тук и те моли да ни кажеш какво следва.

— Следва това, че Анди взема теб и двама от охраната и ви закарва на „Тръскот Фийлд“. Пазите радиомълчание. Хеликоптерът каца зад самолета. Отиваш при тях сам и невъоръжен, но покрит от охраната. Казваш, че имаш съобщение само за ушите на Боб Нолан. Той ще трябва да слезе. Няма да се качваш на борда. Нолан ще дойде при теб. Ще му предложиш да го откараш с хеликоптера, за да се срещне с човек, който ще отговори на всичките му въпроси, но няма да ме споменаваш по име.

— И защо ще се върже Нолан?

— Той има един фатален недостатък — иска да знае.

Звукът на поредния електрически инструмент разкъса предутринния мрак. На Уолам му се стори, че чува животински крясък под воя на инструмента. Обърна се и влезе да се преоблече.

— Това са значи ярките светлини на големия Уивървил със сериозна физиономия се пошегува Голямата патка.

Влязоха в паркинга на „Уивървил Ин“, който се намираше на главната улица.

Бърт, напълно съсредоточен, каза:

— Паркирай отзад, влез и ни регистрирай в стая с изглед назад, разтовари, а после ще поразпитаме. Все ще има някой, който ще може да ни упъти към къщата на Каултър.

— Ако не съм ти го казвал досега, изглеждаш много секси с бръсната глава.

— Ако не съм ги го казвал досега, изглеждаш като рус педал.

— Продължавам да не схващам защо рискуваме още по двайсет години затвор за отвличането на семейство с идеята може би да спасим баща ти. Току-що прочетохме имейл от сестра ти, в който се казва, че баща ти е негодник и прелюбодействащ мръсник, източил пенсионните спестявания на семейството, и едва не бил убит в Шри Ланка, където обаче бил убит Марк Уотърман, — а сега лети за Австралия с нает от него чартър, за да се изправи очи в очи с мозъка зад черните операции на ЦРУ. Междувременно го преследват ЦРУ, КГБ, китайската тайна полиция и всички хора по света. Това не ти ли звучи малко… преувеличено, може би?

— Руснаците отдавна прекръстиха КГБ на ФСС, което означава Федерална служба за сигурност, тъпако.

— Все същото.

— Виж, баща ми е задник, ако пак е изневерил на мама, но тя се отнася с него като с прокажен, така че не мога да го виня. Посветил е много време на мен и Мей Линг, докато израствахме, каквито и да ги дрънка сестра ми. Тате е безумно умен и се опитва да постъпва правилно дори когато това не се харесва на повечето хора. Точно това го забърка в тази каша. Изглежда, че ще плати с кариерата си, пенсията си и спестяванията си. Ще му помогна, ако мога, но няма да постъпваме като глупаци. Ако има полиция или охрана, тази нощ няма да предприемем нищо. Като отвлечем семейството на Каултър, ще имаме срещу какво да разменим баща ми. А щом се озове на свобода, той ще разкрие изчезването на МН370, което може да спаси живота на много хора. Ако искаш да се чупиш, ще те разбера.

— Не, вече ти казах, че съм вътре. Просто исках да зная, че не си се разколебал. Но нека не позволяваме да ни застрелят по погрешка.

— Иди сега ни чекирай на рецепцията. Аз ще изчакам тук. Когато влезем в стаята, ще ти покажа как да използваш автоматик. И ако някой бъде застрелян, уверявам те, че това ще са другите.

Взводът на спецподразделението спря на седемстотин метра от отвлечения самолет. Снайперистите извадиха маскировъчните си костюми и ги облякоха.

Мака размишляваше над вариантите.

Самолетът още не се виждаше пряко, но се отличаваше като кучешко лайно, гледан през очилата за нощно виждане AN/PVS-7. Звукът на приближаващ хеликоптер накара всички да залегнат.

— Чонга! Обади се по радиото и разбери кой може да е — изсъска Мака.

След десет секунди капрал Чонга потвърди, че не е от техните. Блек Хоуците бяха във въздуха и все още на над триста километра оттук.

Мака беше първият в рода, който бе завършил висше, и четвъртото поколение, което служеше в армията. Куртката му криеше цял ръкав татуировки по мускулестите му ръце. Въздушнодесантният полк и Мака си подхождаха точно така, както си подхождаха „Ему Експорт“ и австралийският футбол по правилата на западния бряг.

— Не мърдайте! — изръмжа той. — Това е граждански хеликоптер, сигурно някаква туристическа група. Направете няколко снимки и да видим какво ще стане.

Директорът на отдел „Проследяване“ във ФСС бе виждал и по-добри дни. Когато се свести, мислите му бяха объркани, не можеше да вижда, понеже здравото му око бе скрито под бинта, който минаваше и над празната му очна кухина. Чуваше около себе си говорещи на английски хора. Не помнеше нищо след срещата в „Коломбо Рокетс Клуб“… не… тръгване към плажа… престрелка… експлозия… Нолан. Нолан! Опита се да изкрещи проклетото име, но беше интубиран и тръбата в гърлото му го задави.

Усети на рамото си приятелска ръка и чу гласа на Устинов:

— Господин Чумаков, бяхте ранен от граната. Сега сте в сингапурска болница, където преживяхте петчасова мозъчна операция. Загубихте окото си, но иначе би трябвало напълно да се възстановите. Трябва да запазите спокойствие. Ще съм до вас.

С върховно усилие Чумаков успя да изломоти:

— Олан, олан…!

— Да, господин директор. Нолан е виновният. Но не се безпокойте. Ще го открия.

Уолам трябваше да отдаде дължимото на Каултър. В мига, в който се приведе под въртящия се винт и тръгна към хеликоптера, в него се отвори врата и по стълбата слязоха мъж и жена. Анди не беше изключил двигателя на техния „Бел Рейнджър“. Двама бивши от АСБР осигуряваха прикритието.

Уолам предположи, че пред него е мишената.

— Дявол ме взел, ако това не е печално известният Боб Нолан — каза той с донякъде искрена изненада. Пред него стоеше над петдесетгодишен мъж с черна късо подстригана коса, очила в стил „Бъди Холи“, двудневна сива четина, опръскана с кръв мръсна спортна риза и лява ръка в импровизирана превръзка през рамото. Нолан приличаше на всичко друго, но не и на супершпионин и противник. Придружаваше го азиатка, може би под четирийсетте, с агресивно изражение въпреки лицето си на фатална жена.

— С теб ли е Каултър? — попита Нолан.

— Не мога да ти кажа, мой човек, но ние ще тръгнем оттук и ти ще си нашият ВИП гост. Ще оставя тук един от моите хора — той кимна към хеликоптера, — за да държи под око това място и самолета. Да тръгваме. Скоро ще стане адски горещо, а нас ни чака дълъг разговор.

Кайли пристъпи напред и заяви:

— Идвам с вас. И аз трябва да науча истината.

— Ами, мила, изборът е твой, но трябва да знаеш, че мястото е опасно. В Еко лагера стават много нещастни случаи.

— Идвам и само посмей да ме докоснеш. Имам дипломатически паспорт, издаден от Китайската народна република.

— О, боже! Дипломат! Добре, водачът ни силно ще се впечатли, госпожице…?

— Ю. Ю Кайли. Директор на централа, Министерство на държавната сигурност, Сингапур.

— Щом казваш. — Уолам сви рамене. Охраната вече се приближаваше и Уолам се обърна към хората си. — Тоби, обискирай ги. Санди, вкарай ги отзад и ако някой издаде звук… знаеш какво да правиш, нали?

При пристигането на охраната Нишимото и Дженкинс тихо слязоха по стълбата, за да окажат подкрепа на Нолан при нужда. Уолам огледа пилотите и каза:

— Не се вълнувайте, пичове, и стойте до радиото си. Ако всичко мине добре, ще ви върнем тези двамата и ще можете да отлетите по-късно днес. Но може да отлетите и сами. Това обаче не зависи от вас, така че Тоби ще остане, за да сме сигурни, че ще се държите кротко.

Мака свали бинокъла си и изсумтя:

— Какво значи това?

Колегите му също бяха извадили бинокли, защото от очилата за нощно виждане вече нямаше нужда.

Помощник-командирът Уотърхаус отговори:

— Това е размяна. Видя ли как онзи пребърка мъжа и жената, преди да ги качат в бела? И как единият от двамата остана? Той е часови. Ако е имало отвличане, бих казал, че старият в хеликоптера сега похити двамата от самолета, а не нещо друго.

— И аз така го виждам. Чонга, вади радиостанцията. Трябва да говоря с човек, който знае чий го дирим тук. Започни с Джонеси в щаба. Междувременно, заповед или не, няма да стреляме по никого, включително Нолан. Предупреди снайперистите да не откриват огън.

— Ясно, Мака.