Море от лъжи

13. Триангулиран

Понеделник рано сутринта, 10 март: Сингапур, Рангун, Южен Китай

Пред хотела нямаше таксита, затова Нолан извървя двеста метра до болница „Планина Елизабет“, където едно синьо такси се спускаше по изходната рампа на спешното отделение. Мислите му се върнаха на Кяо от съботната нощ — прободен в китката, почти умрял от кръвозагуба и опериран… и всичко това, за да бъде изкормен в леглото и езикът му да бъде отрязан.

Нолан пътуваше към квартала си в мрачно настроение и както и предния път слезе, преди да завият.

— Потвърдено ли е? Получихме Зея? Хекър явно бе доволен.

— Да, на задната седалка на джипа ми е. Откарвам го в Дъбърн Парк за преглед. Има, предполагам, счупени ребра, може би извадено рамо. Отоци под очите и определено избити зъби. Ритали са го на воля. — Райдър изреждаше по телефона поменика от травми на колегата си в УБН, който се наместваше свит на кълбо на задната седалка, опитвайки се да намери позата, в която най-малко да го боли.

— И колко ни струва това в крайна сметка?

— Десет хиляди долара и пет милиона киата, дарени на Благотворителния фонд на корумпираната летищна полиция. Горе-долу каквото смятахме да платим за карго манифестите от събота сутринта насам. В момента отношенията ни с летището не са възможно най-добрите, шефе. Да не говорим, че и лаптопът на Нолан е безвъзвратно загубен.

— Проклятие… но предполагам, че не може да се направи нищо. А какво се разбра за експортирането по море през Тилава? Никаква следа ли няма от онези контейнери?

— Добрата новина е, че шефът на митницата прие парите ни малко по-малко от откупа за Зея. Хората ни преглеждат митническите декларации и товарителниците, но всичко е голяма каша. Изглежда малко вероятно онова, което ни интересува, да е отплавало по света, като се има предвид малкото време. Международният терминал „Хъчинсън“ в Хонконг, където се обработват контейнери, оперира както трябва, но там нямаме юрисдикция, а те едва ли ще са склонни на подкуп. Междувременно в този терминал има над три хиляди контейнера, но никой не иска да ги разпечата, защото ги е страх какво ще намерят вътре… и не на последно място кой ще се окаже собственикът. Би ли помолил АНС да споделят какво са разкрили до момента?

— Да, и ще помоля Матюс да възложи на АНС да се поинтересуват по-активно. Ако още не са пробили мрежата на „Хъчинсън“, следващата ти вечеря с Мили е за моя сметка. — Хекър явно бе в добро настроение след освобождаването на Зея.

— Даже не се шегувай по въпроса. Имам усещането, че нашият приятел Боб е хлътнал до ушите — отговори Райдър.

— Ами след като ти ѝ разби сърцето, момичето иска да си върне самочувствието. Като стана дума за Нолан, докато ти беше на летището и преговаряше за Зея, аз говорих с Барлинг в Сингапур. Той вече е убедил сингапурската полиция да ни разреши въоръжено следене на Нолан или да назначи двама от тяхната вътрешна сигурност да се грижат за него.

— Нолан обаждал ли се е? — попита Райдър.

— Не, но аз препратих преди два-три часа няколко имейла до него и Мили. Тя беше онлайн и каза, че ще му предаде информацията. Понеже беше един след полунощ сингапурско време, може и да си прав, че между тях има нещо.

— Естествено, че съм нрав. Те се гледаха така влажно…

— Да, много е лесно да критикуваш, когато си на сухо.

— Ей, ти да не си Опра? — засмя се Райдър.

— Някакви новини къде може да е Телър?

— Засега нищо, но може да не съм в курс през последните два часа заради Зея. Ще се обадя тук-там и ще науча дали се е случило нещо. Честно казано, едва издържам. Имаш ли нещо против да дремна някой час?

— И аз съм изтощен до крайност. Нагласям будилника за десет часа тук, в „Аватар“. Сигурен ли си, че нямаме нищо от сателитните снимки, за което да се погрижим?

— Нямам идея. Лично аз видях само рехав транспорт на търговски и пътнически коли. Никакви камиони на големи транспортни фирми, никакви контейнери на път. Мисля, че можем да изключим всякакво втурване към тайландската граница, ако става въпрос за голям товар — предположи Райдър.

— Знаеш ли, Нолан може да се окаже прав, че Телър ни разиграва — замислено отбеляза Хекър. — Прекарахме последните шест часа в извеждане на Нолан от страната и освобождаване на Зея от ареста. Цялото това време търсим наслуки Телър, но не търсим приоритетни мишени или поне не го правим организирано. Не забравяй, че снощи изпратихме мострите от Писта-1 в Сингапур с дипломатическата поща. Днес по-късно ще стигнат до лабораториите, така че до ден-два може и да имаме някакви резултати. — Райдър беше оптимист, но няма как да не си, ако си снайперист и искаш да улучиш мишена от километър и половина при страничен вятър.

— Това е всичко от мен. Събуди ме, ако Зея го заболи повече, отколкото изглежда, че би следвало. Ако може да пътува, днес го прехвърляме по суша в Тайланд. А засега… да се опитаме малко да си починем.

— Лека нощ, началник.

Нолан седна зад бюрото в кабинета си до спалнята. От светлината, процеждаща се покрай краищата на дръпнатите пердета, се разбираше, че навън се развиделяла. Следвайки природния си часовник, ранобудните по-шумни птички започваха сутрешните си хвалби към 6:45. С помощта на вярното си фенерче той извади трите 64-гигабайтови microSD карти от скривалищата им в издълбани риболовни примамки. Имаше цял куп кутии с риболовни такъми и поне триста воблера, подредени в съседния вграден в стената шкаф. Оригиналните флашки на Уотърман отдавна бяха унищожени, макар Нолан предвидливо да бе скрил дубликати, натъпкани с всички документи на АНС, които Уотърман или преданите му журналисти бяха разкрили до момента, както и всичко от общодостъпни източници, свързано с АНС или имащо отношение към темата „следене“. Нолан се надяваше това да му спечели няколко часа при неправдоподобното допускане, че ще е на свобода, когато те бъдат намерени.

Основната microSD карта беше сложена в разширителния слот на МРЗ плейъра му, модел Sansa, а нейното копие беше в кух сингапурски долар до специалната карта, която с такава любов бе стъкмил за руснаците. На екрана се четеше имейлът на Уотърман. В него имаше две… не, три неща, които не бяха съвсем наред. Като индикатор, че не се намират в момента под принуда, Нолан и Уотърман изпращаха шифрованите си имейли в часове, минутите, на които бяха кратни на седем или единайсет. Имейлът на Уотърман беше изпратен в 4:45 московско време — с минута разлика. Много хора щяха да приемат това за дреболия, но двамата бяха комуникирали по този начин над десет години и това бе първият случай. И датата беше грешна: 9 март беше британски стил, а Уотърман щеше да използва американския: март, 9. Най-сетне, Ерик бе напуснал Нанси, а не обратното. Пропуснат час и две инверсии от човек, който настройваше часовника си винаги когато бе неточен с повече от секунда… това бе сигнал за нещо или предупреждение. Но в момента съзнанието на Нолан бе толкова замъглено, че той просто не можеше да разсъждава. Така че нямаше да отговаря на Уотърман, а още по-малко щеше да качи съкровището от АНС в Тъмната мрежа, докато не разбереше със сигурност какво точно става.

Нолан бе имал смесено отношение към тази форма на подсигуряване, откакто бе извадил от бирената бутилка двете флашки. Първо ги бе изпратил от Гуам на адреса на тъща си, а после ги бе взел от Джоани, за да разгледа съдържанието им. И наистина, на едната с микрошрифт бе написано QIZCVAGLDWKSP. Нолан правилно бе преценил, че това е парола, шифрована с ШЕУ. През последните двайсетина години двамата с Уотърман си бяха играли на приливи и отливи с ШЕУ и всевъзможни стари техники за шифроване. Нолан разрови из чекмеджетата и откри записките си от едно време. Трябваха му петнайсетина минути, за да трансформира QIZCVAGLDWKSP в PLINYTHEELDER34. Паролата определено не беше уникална, но можеше да се предполага, че Уотърман бе решил да се подсигури срещу това Нолан да е унищожил използваната преди години таблица, което би го оставило с вързани ръце. Нолан бе шокиран, че протежето му се бе отнесло с такова пренебрежение към скритите във флашките тайни. Всяка сериозна разузнавателна служба щеше да разбие паролата за минути, ако аналитикът бе използвал контекстуален подход. Заключението на Нолан бе, че кръщелникът му се е намирал под огромен натиск в момента, когато е записвал флашките.

Нолан бе погледнал набързо, колкото да се увери, че бирената баня не е проникнала през пластмасовата опаковка. Всичко бе наред, така че той прехвърли, шифровани с надеждни шифри, файловете на една 64-гигабайтова microSD карта, която скри в специално издълбан за целта воблер. Направи идентично копие, след това създаде трета microSD карта, почти подобна на първата, но чакаща да бъде манипулирана по начин, замислен да обърка до максимум руснаците в деня, когато се наложеше да я размени срещу свободата на Уотърман. Беше направил това преди може би двеста часа и сега картата представляваше шедьовър със слоеве от заблуждения и хитроумно генерирана фалшива информация, вплетена с оригиналната. По пътя на „осмозата“ Нолан междувременно бе станал експерт по програмите на АНС за глобално следене — нещо, което той не изгаряше от желание да рекламира. Но усещаше, че наближава моментът, когато щеше да може да се разтовари от тези инкриминиращи чипове и да избегне гниенето до живот в затвора.

Ако Уотърман успееше да се освободи без откуп, Нолан планираше да върне оригиналната карта на кръщелника си и да унищожи другите две. Опасността, интригата и важността на ролята му в притежаването на файловете на АНС придаваха на живота му привкус, какъвто аутсорсването на хакерски задачи не можеше да му достави. Беше време да предаде Пръстена или да го хвърли в огъня на Съдбовния връх35.

Препрочитането на спешните имейли от Компанията и прочистването на пощенската кутия му отнеха още час. Сайтовете на Си Ен Ен и Би Би Си не предлагаха никакви разкрития относно местонахождението или статуса на МН370, неговото карго и пасажерите му. Нолан написа на Хекър, че мангостините на борда на полет МН370 почти сигурно са онези от огледания от тях сандък в опожарения склад на Писта-1. Хекър му отговори с един ред: нямал никаква представа защо на някого би му пукало за някакви мангостини. След това Хекър продължи с уведомяването, че Зея е освободен, но лаптопът на Нолан все още е недостъпен. Сърцето на Нолан прескочи от безпокойство, че лаптопът му е в чужди ръце. Пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне. Шифрите на Агенцията бяха сред най-трудните за разбиване на света, а към тях трябваше да се добави и биометричното сканиране, нужно, за да се получи достъп до който и да било сървър на Агенцията. Към всичко това трябваше да се прибавят личните му мерки за сигурност, наложени върху останалото. Лаптопът му бе непристъпен, ако не попаднеше в ръцете на ЦРУ, АНС, руската ФСС или китайското МДС. Разтърси глава, за да разчисти паяжината, но от това главата само го заболя. Нито Телър, нито стоящата зад него държава щяха да се доближат до това да разбият шифъра. Трябваше да се съсредоточи върху реалните заплахи и да потисне тревогите си относно хипотетичните.

Шифровано съобщение от Мей Линг в Safe-mail докладваше, че Ноланови-младши вече са в Канада и се носят на скорост на север. Бяха взели кола под наем, използвайки шофьорската книжка, издадена на госпожица Ларсон в Британска Колумбия, и голяма сума в брой, заместваща кредитната карта. Мей Линг прилагаше новите номера на два предплатени телефона, с които някак се бяха снабдили. Нолан отговори, че трябва да се запасят с храна за две седмици. Ако Бърт беше взел книгите си, широколентовата сателитна връзка във вилата през непроследими междинни доставчици щеше да му позволи да остане свързан и анонимен.

Нолан въвеждаше с натежали пръсти и често коригираше многото правописни грешки, които уморените му очи успяваха да забележат. Бяха ли се чували с майка си наскоро? Той знаеше само, че тя е кацнала жива и здрава на летището в Гуанджоу.

Трябваше да поспи, макар навън да имаше може би два екипа, които не му желаеха доброто. „Йорк Хотел“ — дори ако се приемеше малко вероятната възможност Мили още да не е излязла в 7:30 сутринта — щеше да е по-безопасен за пребиваване от тук. Той щеше да настоява за лична охрана, от каквато не бе имал нужда след онази мисия в Багдад и Рамади. Можеше да се обади на Дик Константайн, ДЦ Сингапур, и да поиска ескорт до конспиративна квартира или до посолството, но това означаваше да дава обяснения през следващите три часа. Не можеше да си го позволи в момента. Така че единственият вариант наистина оставаше „Йорк“, благодарение на резервния ключ за стаята, и сън поне до обяд. В крайна сметка той продължаваше да се води в отпуск, за да изчисти натрупаните неизползвани дни.

Когато заключи вратата на кухнята, навън вече си бе истински ден. Нямаше никакъв смисъл да пълзи из квартала по отточните канавки и да рискува някой съсед да погледне навън и да види бял човек на средна възраст на четири крака пред прозореца си. Подобна гледка щеше да му гарантира отвеждане в полицията, преди да се е усетил. „Приятелите“ от Москва можеше да са отвън, но не го бяха видели да влиза. Хората на Телър… да, в същия този миг можеха да заливат с бензин покрива на къщата му. Какво да се прави, всички живеем в дяволски опасен свят.

Така че реши да живее малко по-опасно и се отправи по дъното на канавката зад къщата си към ниската стена на къща с фасада обърната назад спрямо неговата, защитаваща подобие на веранда и страничен двор. Прескочи я, продължи покрай къщата, отключи предната порта и излезе на Уотън Терас, къса улица, успоредна на неговата. Има̀ късмет да хване такси на автобусната спирка до малкия парк на Дъниърн Роуд — главната търговска артерия.

В стая 837 нямаше никого, но пък явно беше претърсвана. Празният му сак бе обърнат с дъното нагоре в краката му. Огромните куфари на Мили също бяха отваряни, а дрехите и личните ѝ вещи бяха разхвърляни върху двете легла. Погледът му се спря на белезници, бич и нещо подобно на кожена качулка. В банята бъркотията на единица площ бе още по-голяма, защото нейните и неговите тоалетни принадлежности бяха пръснати по пода заедно.

Нолан сложи резето на вратата. Телефонът до тоалетната масичка не изглеждаше разглобяван, така че можеше да се обади на заместника си — оставения да се грижи за хакерските дела на „Индипендънт Програминг Прайвит Лимитид“ или съкратено ИП ООД.

— Гъс? Боб се обажда. Да, върнах се рано тази сутрин. В офиса ли си? Добре… Виж, в „Йорк Хотел“ стана голяма бъркотия. Аз съм в стая 837… не, не се обаждай в полицията. Ще позвъня в Компанията за помощ веднага след като затворя. Ако имаш оръжие, донеси го. Иначе веднага тръгвай за насам. Това е на двеста метра от нашите офиси. Знаеш хотела, нали?

Разбуха възглавниците и смачка постелката и чаршафа на второто легло, за да изглежда сякаш някой е спал там, без да докосва и размества струпаната на него купчина женски дрехи.

Руснаците не идваха — те вече бяха минали оттук.

В осем пазачът събуди Джоани, която въпреки многото си грижи бе спала на пресекулки. В стаята влязоха добре облечен мъж на трийсет и няколко с лице на селянин и също толкова грижливо коафирана, но по-строго изглеждаща жена над четирийсетте. Внесоха допълнителен стол, заедно с конджи, традиционната овесена каша за закуска.

— Добро утро, мадам Лам. Ние сме от Министерството на държавната сигурност и изискваме съдействието ви.

Боже господи! Министерството на държавната сигурност беше китайската агенция за международен шпионаж, еквивалентът на ЦРУ. Тя знаеше това от трилърите с меки корици. Реши, че моментът не е подходящ за надменна съпротива.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас? — попита тя.

— Съпругът ви е Робърт Нолан, американски гражданин, нали?

— Да. — Как, по дяволите, бяха научили това?

— И съпругът ви работи за Централното разузнавателно управление?

— Аз, аз, аз… не! Той работи в софтуерна компания, която се казва, мисля, „Индипендънт…“

— Не, това е прикритието му. Той е криптоаналитик към ЦРУ.

— Казах ви, не знам!

Внимателният на външен вид мъж се обади за първи път:

— Мадам Лам, МДС изобщо не се интересува от вас и се интересува от мъжа ви само донякъде. Знаем, че той е лишен от влиянието си преди година и половина. Знаем и че се пенсионира в края на този месец. Дори не искаме да говорим с него. Но ако вие не можете да потвърдите определена информация, за която ние сме уверени, че е вярна, как очаквате от нас да ви вярваме, когато настъпи моментът да отговаряте на истинските ни въпроси? А ако не повярваме на отговорите ви, не можем да ви освободим. Разбрахте ли ме?

— Да, да, разбрах ви. Ще ви кажа каквото знам, но то не е много. Съпругът ми е в ЦРУ и се пенсионира в края на месеца. Това е истина.

— Преди десет месеца съпругът ви е летял до Хаваи за един ден и се е върнал в Сингапур. Какво е правил в Хаваи? — Разпитващата я жена гледаше в бележките си.

— Каза, че трябвало да помогне на кръщелника си Марк. Става дума за Марк Уотърман, онзи от АНС.

— Но по онова време Марк Уотърман вече се е намирал в Хонконг. Как тогава е можел да му помогне?

— Не знам. Знам, че Боб е помогнал на приятелката на Марк да приведе в ред дома си, заради претърсването му из основи от ФБР и полицията, след като са разбрали, че Марк е изнесъл онези файлове.

Мъжът се намеси:

— Донесе ли съпругът ви нещо от Хаваи? Имам предвид каквото и да било?

— Хмм… Аз получих тениска и кутия шоколадови бонбони и…

— Той не ви пита за това — прекъсна я жената. — Помислете си по-добре.

— Ами… изпрати по пощата малък дебел плик до мен на адреса на майка ми. Той пристигна от Гуам и беше много лек.

— И какво имаше вътре? — Гласът на мъжа не издаваше никакво вълнение, но блясъкът в очите му подсказваше, че ги интересува именно това.

— Не знам. Получих го от майка ми, когато малко по-късно вечеряхме, и го дадох на Боб, без да го разпечатам. Повече не го видях. Кълна се…

— Вярваме ви — каза жената.

Това я изненада, понеже историята прозвуча нелепо дори в собствените ѝ уши.

— А споменавал ли е той някога пътуването си или съдържанието на онзи плик? — поинтересува се мъжът.

— Не, не, доколкото си спом… всъщност, почакайте. Чух го веднъж да казва на вечеря скоро след това, че се е трудил трийсет години, за да заслужи пенсията си, но през последния месец е работил малко над трийсет часа и е измислил пенсионен план, който е дори по-добър. Беше пийнал тогава, но го запомних, защото беше нещо ново за мен. На следващия ден го попитах какво е имал предвид, а той ми отговори, че го е измислил, понеже приятелите, които ни гостуваха, са доста заможни хора и искал да ги впечатли.

— А вие какво мислите? — попита мъжът.

— За кое? Че е имал допълнителен пенсионен план?

— Да. Наистина ли го е измислил, или е бил сериозен?

— Ами, когато го каза, мислех, че е сериозен. Но след като на следващия ден ме увери, че е лъгал, може би това е истината. Аз повече не повдигнах този въпрос. Боб също.

— Лъже ли съпругът ви? — Жената се опитваше да установи контакт по женски с нея, но съпричастието не се усещаше.

— Всички мъже лъжат. Вие сте достатъчно възрастна, за да го знаете.

— Благодарим ви за сътрудничеството, мадам Лам. Може би още малко конджи? — Младият офицер, джентълмен докрай, досипа в купичката ѝ и ѝ доля още чай.

Гъс Уолш беше такъв, че някои повърхностни наблюдатели можеха погрешно да го възприемат за професионален военен, но това продължаваше докато не го видеха да се движи. Тогава разбираха, че мощните му гръдни мускули и налетите му бицепси са резултат от генетика, креатин и стоене в зала за вдигане на тежести, а не атлетични умения или занимания с бойни изкуства. Нолан завиждаше на русия Гъс за изваяното му като с длето на скулптор тяло, но всъщност отбягваше младежа заради непоносимото му его и тоталната му наивност. Видя го да сресва косата си пред стаята, без да се интересува, че някой може да го гледа.

Нолан отключи вратата, покани го да влезе, заключи и го попита:

— Донесе ли оръжие?

— Не, защото в офиса нямаме, а аз бързах да дойда — отговори все още леко задъхан Гъс.

— Обадих се на охраната към Компанията. Те обещаха да пратят хора плюс криминолози, разбира се. Не докосвай нищо в тази стая.

— Господи, Боб. Тук всичко е с главата надолу.

Нолан забеляза един от чорапите си и го измъкна изпод купчината лични вещи без имена на Мили.

— Не знаех, че си падаш по извратения секс. Какво е това? Професионалният инвентар на две платени курви?

— Виж… направи ми услуга и замълчи. В момента се случват маса неща и ще ти обясня, когато имаме повече време. Основната новина е, че бивш американски офицер в Бирма от специалните сили е голям търговец на оръжие и наркотрафикант. В събота следобед ме хванаха по спешност да изпълня задача на ДЦ, защото се оказа, че след изчезването на МН370 не ни стигат хора. Така се натъкнах на бившия виетнамски рейнджър Робин Телър, който е обект на разследване от страна на УБИ. Това направи и мен мишена. До момента хората на Телър са убили четирима души и представляват реална заплаха срещу мен и семейството ми. Не можех да нощувам в дома си, така че се наложи да споделя хотелска стая със служител на ЦРУ и…

— Служител на ЦРУ или френска курва?

Нолан пренебрегна подмятането.

— Мисля, че Телър работи за руската мафия и е доста вероятно онзи, който е претърсвал тази стая, да е руснак или източноевропеец. Затова си дръж очите отворени на четири, когато излезем оттук.

— Ако този Телър разполага с руски мафиоти, готови да те убият, защо тогава са разпердушинили стаята? Гледам… разглобили са телефона, телевизора, плафоните, термостата…

— Да, да… разбрах те. Те мислят, че имам снимки и може би някакви веществени доказателства за тяхна контрабандна операция, извършена на самолетна полоса в Бирма. Сигурно са мислели, че съм скрил някъде из стаята карта с памет. Знам ли…

— Щеше да е много по-лесно да те изчакат да се върнеш според мен. — Настойчивостта на Гъс започваше да става дразнеща.

— Не ти ли хрумна, че може би не са мислили, че ще се върна? И като сме започнали с въпросите, аз също имам два към теб. Получи ли одобрение на заплащането на двамата корейци? Има ли някаква обратна връзка от Лангли във връзка с офертата за филипинските червеи? Мислех, че всичко това ще стане ясно до петък, но в пощенската ми кутия няма нищо. В Шри Ланка е каша на всички нива. Може би там има някакво развитие?

— Ъ-ъ… да… в петък си взех отпуск, понеже имах тежка вечер в четвъртък. Всъщност момичето, с което се прибрах тогава, може да хареса някои от кожените аксесоари на твоята съквартирантка. Това там на леглото бич ли е?

Силно почукване на вратата оповести пристигането на колегите им. Нолан погледна за всеки случай през шпионката и позна шефа на четиримата отвън.

— Влизай, Джери. Нямаш представа колко се радвам да те видя — беше най-доброто, на което Нолан се оказа способен, преди да пусне в стаята Джери Флин и тримата съпровождащи го. Нолан сподели хипотезата си относно Телър, руските гангстери и картите. После се извини, че трябва да се яви в офиса, и тръгна да излиза.

Един от криминолозите, също Боб, застана на пътя му.

— Чакай малко. Не взимай тази чанта. Трябва да я обработим.

— Няма нужда, чиста е. Донесох я от къщи преди малко.

— Донесъл си две чанти от вас, за да нощуваш веднъж тук? — Острият поглед на Боб-2 напомни на Нолан за висящата на рамото му втора чанта.

— Ами… в едната са документите ми за пътуване, а в другата — дрехите. Ето ти ги и двете. — Нолан му ги подаде и заби погледа на невинните си сини очи в дълбоко разположените кафяви очи на своя по-слаб и брадат нов колега. Боб-2 се поколеба, явно разкъсван от дилемата да не проверява блъфа на Нолан, но и да не допуска нищо да напусне местопрестъплението.

— Колинс, знам, че си нов тук, но това е Боб Нолан, за бога! Той е носител на медал за изключителни заслуги в разузнаването. Работи в Компанията от трийсет години и се пенсионира в края на месеца. Не се заяждай с него, моля те… — Джери Флин, също като Нолан, искаше да се махне от тази стая възможно най-бързо. Освен това беше другар по чашка на Нолан след работа по време на безсмислените командировки.

— Просто се опитвам да си върша работата — каза Колинс и вдигна ръце в знак, че се предава, извил вежди в насмешливо извинение.

— Няма нищо. Хората ви ще намерят отпечатъците ми, защото снощи, след пристигането ни от Рангун, си проверих електронната поща и си взех душ. Агент Мукерджи ми предложи да спя на свободното легло. Дремнах за няколко часа, излязох около шест сутринта, след което се отбих в дома си. Не знам къде е тя, но ми спомена, че смятала да отиде рано сутринта в посолството. Някой може да го провери. — Нолан се обърна към Уолш. — Ела с мен и Джери. Ще те хвърлим в офиса на път за посолството. Ако не заваря там Мукерджи, ще ви съобщя веднага.

Боб-2 затвори вратата зад тях. Нолан усети гравитацията да отслабва и нова лекота в краката си на път към форда на посолството в гаража.

Флин си погледна часовника и се обърна към шофьора:

— Да побързаме. Шефът иска да говори с Боб веднага.

Нолан посърна отново. Нямаше да може да се наспи скоро.