Море от лъжи

7. Подсигуряване

Събота. 8 март: Москва

— Еквадор са готови да те приемат, въпреки натиска от Съединените щати. Най-добър е полетът на „Аерофлот“ от Москва за Кито през Хавана, защото Щатите няма да посмеят да го приземят принудително. — Загрижеността на Ерик Уотърман прозираше в гласа му, виждаше се в измореното му изражение и личеше по смачканите му дрехи. Беше отишъл с кола направо от летището в централата на ФСС18 на площад „Лубянка“ — наследника на Първо главно управление на КГБ, — преди да дойде в апартамента на сина си.

Беглецът бе нетърпелив. Нима баща му бе летял единайсет часа, за да му припомня разписанието на авиолиниите?

— Татко, казах ти и преди, че не мога да мръдна оттук! Технически погледнато имам политическо убежище за още малко над четири месеца, до края на юли, но истината е, че те могат да ме изритат, когато пожелаят. Или… да ме приберат. Искат онова, което съм взел, преди да ме пуснат да си ходя.

— Дай им го тогава.

— Нямам копие. Китайските диваци ме съблякоха чисто гол, преди да ме пуснат от Хонконг под носа на групата от ЦРУ, която искаше да ме отвлече. Кацнах тук само с дрехите на гърба си и два лаптопа с изтрити дискове.

— А онези журналисти? Нали им даде копия?

— Татко, всяка разузнавателна агенция на света бленува за тези файлове. МИ6 и ЦРУ са им казали, че ще ги убият, за да се сдобият с онова, което съм им дал. Затова Грег, Марджъри и Алекс унищожиха копията си пред свидетели. Тях ги гони същата параноя като мен. Първоначалният плам беше, ако нещо се случи с мен, всеки журналист да публикува своето копие. Това трябваше да възпре Щатите в желанието им да ме убият. Но сега, след като съм в Русия, е вярно точно обратното. Ако приятелите ми все още имаха копия с инструкцията да ги публикуват след новината за смъртта ми, руснаците отдавна щяха да са ми теглили куршума.

— Защо тогава са ти дали политическо убежище? Това им донесе големи неприятности.

— Путин обожава да кълве Щатите в окото. А ФСС изглеждат уверени, че има и четвърто копие.

— Има ли?

— Имаше, но аз го скрих и вече не е там. Не знам кой го е взел. Опитвам се да разбера по старите канали.

— Господи, само не това! Да не би да си казал…

— „Може би“ — това е важната дума. Може би е у него. Може би той ще ми го даде, ако си го поискам, но не знам, докато не опитам.

— Ако е онзи, за когото си мисля, не можеш да му имаш доверие.

— Това пък откъде го измисли?

— Някой ден ще ти разкажа цялата история. Но не сега. Ето бележките ми върху онова, което директор Чумаков каза преди деветдесет минути — и той започна да чете: — „Господин Уотърман, платихме ви самолетния билет и ви издадохме виза за четирийсет и осем часа, защото вярваме, че можете да вразумите Марк. Той трябва да ни каже къде можем да намерим определена информация. След като получим тази информация, ще го откараме, в която точка на света пожелае. Ако не я получим, заплашва го съд като служител на враждебна разузнавателна служба. Ще задържим паспорта и билета ви за по-сигурно. Приятно прекарване“. — Баща му го погледна, сякаш отново беше на шестнайсет и бе хванат да се прибира късно. — Двамата с теб трябва да си поговорим на четири очи. Има ли тук място, което не се подслушва?

— Ти шегуваш ли се? Можем да си подаваме бележки под одеяло. Това е положението.

— Тогава донеси един чаршаф и нещо за писане.

След двайсет минути баща му изгаряше листове хартия над тоалетната чиния, а Марк отиде до стария телефон от 80-те години с шайба и вдигна слушалката. Без да набира номер, той каза:

— Чумаков, ще ти кажа кой има четвъртото копие, но искам да се махна от тази страна.