Море от лъжи

61. Клетката на влечугото

Петък, 14 март: Форт Мийд, Уивървил

Събота, 15 март: Заливът на адмиралтейството, „Тръскот Фийлд“

— Директор Уайл? — Вътрешният пощальон на АНС беше задъхан.

— Да, какво има? — Уайл все още не можеше да дойде на себе си след събитията от последните дванайсет часа: еуфорията от блокирането на DDOS атаката, контра блъфът с „Акапулко“, който все още можеше да му коства работата, разгромът на Китай в най-кратката война в американската история и рогът на изобилие с нова информация, която НАГПР и клиентите на АНС все още обработваха, както натрупала се, така и в реално време… да, беше просто сащисан.

— Трябва да се подпишете за куриерска пратка с гриф „За лично ползване“ от посолството в Шри Ланка.

Уайл се подписа и взе малкия пакет. Съобразявайки се с протокола в този знаменателен ден, реши да го отвори лично. Вътре имаше няколко вложени една в друга картонени кутии, уплътнени с „пуканки“, а най-вътре… 64-гигабайтова флашка. Съпровождащата ръкописна бележка бе подписана от „Гретчен Дойл, Директор на централата в Коломбо“, и в нея се уточняваше, че флашката била залепена за крикет топка, намерена на плажа, на който бил убит Марк Уотърман. В нея вероятно имало някаква версия на файловете на АНС, изнесени от Уотърман. Завършваше с молба да се провери дали има някакви свидетелства за връзки със съучастника на Уотърман.

Разбира се, че щеше да провери. И то с удоволствие. Уайл включи комуникатора:

— Пъстър! Ела тук. Имам нещо ново за екипа „Нолан“.

Жао реши, че не му се играе на Джин-Руми. Излезе и последва охраната и двамата задържани надолу по плажа. Там, пред линията на прилива на леко наклонения пясъчен бряг, имаше конструкция от арматурно желязо прътите бяха заварени в клетка с размери десет на три метра и метър и половина височина. В клетката имаше огромен крокодил. Жао знаеше, че Уолам го нарича Елвис — „защото е Краля“, — макар да не схващаше хумора, който някои намираха в този израз.

Беше отлив и клетката бе суха. Мухи се стрелкаха над останките на полуизядено говедо. Крокодилът беше дълъг почти пет метра и метър и двайсет в най-широката си предна част. Лежеше до трупа с отворена паст за по-добро темпериране. Не обърна внимание на приближаването им.

Жао изчака пазачът да инструктира двамата затворници след отваряне на вратата:

— Така. Влизайте и двамата. Хайде, хайде… — Нолан изглеждаше по-примирен със съдбата си от жената: приведе се и влезе, без да спори. Тя обаче се съпротивляваше и се дърпаше.

Погледна Жао и двамата противници се втренчиха един в друг. Накрая той наруши мълчанието и заговори на мандарин:

— Ела с мен. Това няма да те спаси, но обещавам, че след като свърша с теб, ще получиш куршум, вместо да бъдеш изядена в тази гадна клетка. — Тя кимна и Жао нареди: — Един по един, Санди. Ела по-късно да я вземеш от бунгалото ми. Сега смятам да се позабавлявам.

Очите на Санди светнаха.

— Както кажеш, Джак.

Кайли пристъпи към Жао, без да каже нито дума и без последен поглед към Нолан. Жао тръгна по плажа, стиснал наградата си с лявата си ръка за десния лакът; в дясната държеше малък автоматик, насочен в ребрата ѝ.

Пазачът блъсна вратата на клетката, за да я затвори, и добави за сигурност катинар. Нолан клечеше прегърбен, търсейки в мислите си помирение с дълго забравяния бог. Елвис съзерцаваше океана, без да обръща внимание на присъствието му. Колко дълго щеше да продължи това добре дошло за човека състояние, никой не можеше да предскаже. Беше по-горещо, отколкото и в ада. Устата на Нолан бе пресъхнала, лявата му ръка бе все така безполезна. Единственото му оръжие бе пластмасовият нож, който бе скрил в превръзката си сутринта.

За съпруга на пенсионер Джоана Каултър бе млада и привлекателна. Според Бърт беше малко над четирийсетте. Стори му се логично, че не може да си грозен или беден и едновременно с това собственик на уелнес център, та макар да ставаше дума за Зачуквил, калифорнийско. Застанала на верандата на впечатляваща къща от греди, камък и стъкло, Джоана покани младите мъже да влязат.

Дневната бе поразяваща, с шестметров катедрален таван, стъклена стена с изглед към плътно залесен спускащ се надолу склон и двуетажна камина от плочи зад просната на пода кожа от гризли и тежка дървена мебел. Джоана бе напалила огън, за да прогони вечерния студ. Отказаха предложението да пийнат по нещо — „нещото“ се състоеше основно от антични варианти на бърбъна. Тя държеше в ръката си чаша, в която имаше като че ли мартини.

Бърт се чувстваше неловко, като се имаше предвид, че носеше в раницата си тиксо, въже, парцали за запушване на устата и завързване през очите, а под колана си бе затъкнал 9-милиметров автоматик. Оръжието бе скрито под една от придобивките от „Уолгрийн“ — остаряла с два сезона фланелка на „Оукланд Рейдърс“.

— Допусках, че може да бъда посетена този уикенд, но смятах, че ще са с различни униформи.

Тотално объркан. Бърт заекна:

— Ъ-ъ… ъ-ъ… защо смятахте така, мадам?

— Ами след като имам съпруг престъпник, мислех, че или ще бъде арестуван, или ще го открият мъртъв. Но вие двамата ме карате да приема, че става нещо друго.

— Ами… ъ-ъ… това е приятелят ми Майкъл Макгърти, а аз съм Бърт Нолан. Ние сме студенти в „Ю-дъб“… ъ-ъ… Университета на Вашингтон. Издирвани сме от ФБР. Може да има обявена награда за нас, но не сме направили нищо лошо. Единственото, което сме направили, е да се защитим от незаконен арест в щата Вашингтон. ФБР се опитват да запушат устата на баща ми, преди той да е разбрал истината за полет МН370, а ние се опитваме да му помогнем.

— Момент, момент… Нолан ли каза, че била фамилията ти?

— Да, мадам. Той работи в ЦРУ, базиран е в Сингапур. Вчера, в Шри Ланка, служител на АНС на име Марк Уотърман е бил застрелян пред погледа на баща ми.

— Знам за това. Видях го по Си Ен Ен. Баща ти е най-издирваният човек на света. Изглежда, е отвлякъл частен самолет и е отлетял с него някъде, където да не могат да го намерят. А Щатите току-що завършиха една кратка война с Китай. Питам се дали той няма нещо общо и с това, а?

— Не знам нищо за тази война, госпожо Каултър. Но знам, че няма начин баща ми да е отвлякъл самолет, а дори да го е направил, американското правителство може да го открие, където и да се намира. Така че ако са казали нещо подобно по телевизията, значи дрънкат глупости.

— Добре, за какво сте тук?

Макгърти не можа да се въздържи:

— Боб Нолан смята, че зад похищението на МН370 стои вашият съпруг. Отлетял е за Австралия, за да се изправи срещу него. Ако е прав, Франк най-вероятно ще го вземе за заложник. Смятахме, че ако ви отвлечем, тона ще принуди съпруга ви да освободи бащата на Бърт.

Бърт изгледа Макгърти мръсно.

Джоана Каултър се изсмя с глас, който напомни на Макгърти за Ан Банкрофт в ролята на г-жа Робинсън във „Випускникът“. Тя запали цигара, без да изпуска от поглед жертвите си.

— Е, добре, мога да ви кажа, че мъжът ми е забъркан в нещо незаконно, и никак няма да се изненадам, ако това се окаже МН370. Но ако ме отвлечете, той най-вероятно ще запали дебела пура, за да го отпразнува. Ние сме в развод. Аз вземам къщата и каквото е останало в банковата му сметка, а той задържа скапания си уелнес център. Мога дори да кажа някои неща и да го вкарам в затвора до края на живота му. Има само два начина да се окаже натиск върху Франк: чрез майка му или чрез сина му, Франк четвърти. Франк IV е в пансион в Тексас, така че остава само майка му.

— Майка му ли? Тя на колко е? — неприятно се изненада Бърт.

— Деветдесет и шест, но е още е с всичкия си. Псува ме сякаш съм проститутка на повикване.

— И къде бихме могли да я намерим?

— Ами тя си е в Уивървил, живее на главната улица. Ще ви напиша как да стигнете до нея. О… и ще ви трябва номерът на сатфона на Франк, за да му се обадите за откупа. — И тя стана, за да го намери.

Нолан се загледа в отдалечаващия ѝ се задник, който правеше цяло шоу в опънатите дънки, после каза:

— След като всичко това приключи, ще се върна пак тук.

Ти първо изведи Джен от онова бунгало, братко Бърт — посъветва го Макгърти, загледан в същия обект. — А аз ще имам грижата за нещата тук.

В G550 беше горещо и с всяка минута ставаше още по-горещо. Тоби седеше до отворената врата, оставил в скута си автомата „F88C Аущаер“. Пазачът не обръщаше на охраняваните никакво внимание, понеже с последни сили се бореше с дрямката.

В задната част на салона Нишимото и Дженкинс разговаряха шепнешком.

— Джак, казвам да го застреляме. После се обаждаме по радиото и обявяваме „Мейдей“. Ако наблизо има някой в резултат на снощното ни обаждане, че сме похитени, ще се отзоват веднага.

— Да, но ако някой подслушва радиото ни, това ще извести онзи, който държи Нолан и Кайли, което може да доведе до смъртта им. Освен това този се обажда на всеки час. Това не ни оставя много време да предприемем нещо сериозно.

Пазачът ги изгледа и изръмжа:

— Затваряйте си плювалниците! Казах ви вече, никакви разговори! Ти там, иди от другата страна на пътеката и стой кротко.

Радиостанцията му изпращя преди пилотите да помръднат. Мъжът съобщи, че всичко е наред, изключи се и започна да се мъчи да свали слушалките.

Дженкинс се примъкна до мястото, където бе скрил валтера. Погледна Нишимото, който му даде с глава знак да продължава. Дженкинс извади пистолета и без забавяне стреля три пъти. Пазачът се свлече на пода. Шумът бе оглушителен, последван от тишина, докато кабината се изпълваше с миризма на бездимен барут. Изтичаха да обезоръжат падналия по очи пазач. Дженкинс клекна до него и потърси пулс, а Нишимото му свали радиото и го претърси за друго оръжие.

— Капитане, вземи латексови ръкавици от аптечката, а аз ще се опитам да го стабилизирам. — Но още преди Нишимото да се обърне. Тоби изгъргори и умря. От носа и през устата му бликна кръв.

— Отиде си. Какво да правим сега? — попита Дженкинс.

— Не ми пука, стига да спрем тая кръв по мокета ми! Да го свалим по стълбата и го оставим навън. Завържи бяла кърпа на нещо дълго.

— Не съм убеден, че в радиус от петстотин километра има някой, освен онези в хеликоптера и другите в Еко лагера.

— Скоро ще разберем.

— Не е нужно да става така — каза Каултър на клекналия в клетката Нолан. Елвис се приближаваше и зейналата му муцуна разкриваше перфектен набор от конични зъби, през които минаваше дъх, способен да повали и кацнал на висок клон лешояд.

Нолан не си направи труда да се обърне. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Елвис — той бе усетил присъствието му и сега бавно се обръщаше в тясната клетка към него. Главата му бе на по-малко от метър и половина, а челюстите му все така разтворени, за да може да се охлажда. Но мухите бяха по-лоши и от смрадта.

— Отворен съм за предложения. Ако отключиш клетката, пуснеш ме навън и се предадеш, това ще е приемливо.

— Бъди сериозен. Само глупаците вярват, че могат да решат световните проблеми. Ти няма да си тръгнеш оттук жив и двамата го знаем. Има няколко лоши начина, и този не е най-лошият. Ако не ми кажеш всичко, което вече си споделил с други за МН370, аз бавно ще те съпроводя до бараката за разпити. Там вътре има един човек, който ще те накара да се молиш за смъртта, преди да е свършил с теб. Виж какво ще ти кажа… Окажи ни сътрудничество и ще оставим трупа ти някъде, където ще бъде намерен, за да може семейството ти да получи застраховката. Иначе просто ще се превърнеш в поредния безследно изчезнал и ще трябва да изтече законният седемгодишен период, за да те обявят за юридически мъртъв. Какво ще кажеш?

— Ще кажа да си го начукаш. Франк.

„Да приключваме с тази дивотия“, каза си Нолан и стисна с дясната си ръка пластмасовия нож. После нададе задавен боен вик и атакува Елвис, сгънат на две.

— Чути са изстрели! Потвърдени изстрели на борда на самолета — предаде Чонга в щабквартирата на спецотряда.

Отворът бе получен моментално:

— Разрешавам да действате, Мака!

Хората на Маккълоу вече се бяха разделили и заобикаляха самолета. По сигнал две от двойките скочиха напред с готови за стрелба оръжия и затичаха да заобиколят гълфстрийма — единият към пилотската кабина, другият — към опашката. С куки на въжета в ръцете те бяха готови да се изкатерят по крилата и да се качат на фюзелажа, преди да използват кумулативни заряди, за да отворят дупки за хвърляне вътре на зашеметяващи и газови гранати. Чонга и Мака покриваха фланга на екипа. Снайперистът и наводчикът отговаряха за покриване на вратата.

Вратата на G550 се спусна и се видяха стъпалата на сгъваемата стълба. В отвора се подаде бял флаг на края на чадър. Някой хвърли на пистата отвън пистолет и бойна карабина.

— Отбой, отбой! „Лудия Макс“ до „Тъндърдоум“. Отбой! Имам бяло знаме. — Превключи канала, за да говори с екипа си, и продължи: — Не изпускай от поглед вратата, Пади. Ако не ти харесва какво виждаш, забий му куршум!

— Мака, хеликоптерите са готови. Могат да са над мишената след седемдесет секунди. — Капитан Уилард бе държал в готовност трите подкрепящи Блек Хоука, а Чонга слушаше комуникациите им.

— Да стоят, където са си. Ще ви кажем, ако е нужно. Повтарям, решението е наше.

Висок рус бял с бяла риза слезе заднешком по стълбата, хванал под мишниците отпуснато тяло. Облечен по същия начин негов колега, по-възрастен азиатец, държеше тялото за краката. Двамата с мъка пренесоха надолу по стълбите някакъв мъж със синя униформа и завлякоха тялото под самолета, на сянка.

Спецотрядът окова в белезници двамата пилоти и ги накара да коленичат в изчакване да дотича Мака, следван от Чонга, нарамил УКВ радиостанция „Бауман“. Един от бойците потвърди, че мъжът на земята е мъртъв.

Мака се обърна към по-възрастния пилот:

— И каква е историята, мой човек?

— Аз съм капитан Нишимото, пилот от запаса на американските ВВС, на работа в „Харкорт Авиейшън“. Самолетът ни бе отвлечен вчера в Шри Ланка. Това е вторият ми пилот Джон Дженкинс. И той с бивш от ВВС, но и от Специалните сили. Късно снощи обявихме похищението, когато кацнахме и задействахме аварийния радиобуй.

— Значи това ей там е похитителят?

— Не, сър. Друга група отведе като затворници нашите похитители тази сутрин на зазоряване. Отлетяха на изток с хеликоптер „Бел Рейнджър“ и…

— Да, да. Ние бяхме зрители на малката драма. Кой тогава е този? — И той посочи тялото.

— Не знаем. Остана при нас с инструкции да ни застреля, ако опитаме да напуснем самолета. Шефът му го наричаше Тоби. Имахме скрито оръжие и Дженкинс го използва.

— Ясно, достатъчно. Капрал Чонга ще запише подробностите и ще проведем кратко разследване. Има ли някой друг на самолета? Някаква идея кога онези с хеликоптера ще се върнат или с какво се занимават те?

— Няма никой на борда, сър. Човекът, който ни отвлече, е Боб Нолан, агент на ЦРУ, който…

— Да, знам отлично кой е Боб Нолан.

— Е, Нолан пътуваше с разузнавач от Китай, жена на име Ю. Дойдоха тук, търсейки обяснение за изчезването на полет МН370.

— МН370? Не думай… — Изведнъж перспективите пред кариерата на Мака се разшириха извън отговарянето за военните архиви в склада в Кунунура. — И какво откри Нолан? Какъв е планът му?

— Похитителите на МН370 са същите хора, които ги откараха с хеликоптера до някакво място, наречено Еко лагер, може би на десет-петнайсет километра оттук. Нолан разчиташе на австралийските военни да ги спасят, преди похитителите им да ги убият.

— По дяволите! Чонга, вдигни хеликоптерите на секундата! Искам да говоря лично с Уилбо и да решим какво да правим.

— Слушам, Мака.