Море от лъжи

11. Алоа

Събота — неделя, 17-18 май 2013: Хонолулу

Неделя, 9 март: полет 8M 331 Рангун — Сингапур на „Мианмар Еъруейс“

Неделя — понеделник, 9 10 март: Сингапур

Докато самолетът набираше височина, а пътниците се бяха излегнали на седалките си, мислите на Нолан се върнаха отвъд Пасифика към миналия май. През 2013-а неговият псевдокръщелник Марк Уотърман се превърна в най-издирвания беглец за ФБР от времето на Ли Харви Осуалд. Уотърман се скри в хотелска стая на Каулун, Хонконг, в опит едновременно да избяга от Щатите и да намери убежище зад граница. В момента руската ФСС държеше Уотърман под домашен арест в Москва.

Службата на Боб Нолан в ЦРУ едва не завърши, преди да бе започнала. Времето му в Тайланд приключи след само девет месеца работа, когато Робин Телър избяга от страната през юни 1985-а с фалшифициран паспорт, даден му от 26-годишния „шибан новак“. Тайландските служби за сигурност бяха щастливи да го отпратят; вместо да стоят на тръни, докато той отговаря на неудобни въпроси. Обратно в Лангли, Нолан се оказа излишен, понеже нямаше свободна длъжност, която да запълни. Мисията му в Банкок бе трябвало да продължи две години и не бе предвидено да измислят ново стъпало в кариерното му израстване поне още петнайсет месеца.

Така че Компанията го замрази „на склад“ под цивилно прикритие в щабквартирата на Бреговата охрана в Елизабет Сити, Северна Каролина. Там Нолан усъвършенства уменията си на криптоаналитик — работеше върху прехванатия обмен между активните наркотрафиканти, започвайки от средноатлантическото крайбрежие, та чак до Флорида. Оказа се, че това му се удава, и в крайна сметка той прекара почти три години в Северна Каролина, като разбиваше шифри, ходеше на риболов и палуваше.

Срещна Ерик Уотърман по служба, а чрез него се запозна със съпругата му Нанси и малката им Джесика. Когато се роди Марк, пиха безпросветно трийсет часа без прекъсване. Марк Уотърман му казваше „кръстник“ още откакто проговори. Обичта на Нолан се разпростираше към всички в семейството, включително Нанси, което бе довело до дългогодишна връзка, обтегнала отношенията в брака ѝ, който куцаше от години.

Дори днес Нолан смяташе Нанси за най-привлекателната в сексуално отношение жена, с която бе имал връзка, независимо от нетрадиционната ѝ красота. Тя беше кльощава брюнетка с хубава усмивка и обикновено тяло. Интересът му към нея се дължеше повече на дръзката ѝ усмивка и острия като бръснач ум. В онези времена той бе много по-загрижен за физическата си форма, отколкото сега, и след запоите с момчетата обичаше да лекува махмурлука си чрез десеткилометрови кросове по плажа.

В крайна сметка Нолан бе върнат в Лангли, където продължи ергенския си живот във Вашингтон, окръг Колумбия, докато не се запозна с една бивша стюардеса в „Сингапур Еърлайнс“. Джоани Лам Шао Ин си бе взела едногодишен отпуск и бе дошла на гости на омъжената си по-голяма сестра Рики в покрайнините на Вирджиния. Алхимията между Нолан и Джоани сработи моментално, макар той да не бързаше да скъсва с Нанси.

Когато през 1989 Ерик подаде документи за развод, Нанси уведоми Нолан, че очаква от него смела инициатива. Нанси може и да го бе впечатлила, но топ манекенското излъчване на Джоани го бе омагьосало. След тригодишна криеница с бившата г-жа Уотърман, Нолан заряза старата тръпка и изостави шокираната Нанси, за да се ожени за тогава 25-годишната Джоани. Когато шест месеца след брачната им церемония на бял свят се появи първото им дете Мей Линг, Джоани се оказа образцова майка и способна, макар и нещастна домакиня. Като повечето китайки Джоани бе яростно лоялна, но ако бъдеше настъпена, лоялността ѝ се трансформираше в неумолимо презрение и бездънна недоверчивост.

Уотърман се оказа достойно протеже, при това в такава степен, че Нанси продължи да комуникира с Нолан дори след като двамата официално скъсаха. На шест годинки Марк изваждаше душата на Нолан на шах и го биеше с лекота на табла, като не правеше нищо повече от това да се придържа към вероятностите. В епохата преди интернет Нолан редуваше честите си визити в малката им къща в Мериленд с кодирани писма по пощата до младежа, които двамата шифроваха и дешифрираха с ШЕУ. Също така прослушваха на късовълновите си приемници мистериозните предавания на така наречените „числови станции“28. По-късно комуникираха повече чрез интернет, отколкото на глас, и съвсем рядко се срещаха.

Уотърман бе прекалено умен за скуката на обикновената гимназия, затова се дипломира по интернет в свободното си време. В юношеските си години прекарваше нощите си в онлайн игри или висене по чатрумовете за компютърни маниаци. Нолан каза няколко добри думи за него пред познатите си в АНС и Уотърман бе нает на работа през 2009-а след помитащи конкуренцията резултати на тестовете за интелигентност и за професионална пригодност, демонстрирайки уверено способност за програмиране на няколко полезни езика. Последва серия от назначения зад граница и бързи повишения, но междувременно Уотърман бе сериозно обезпокоен от нивото на тайно шпиониране отстрана на АНС срещу американските граждани.

Преди петнайсет месеца Нолан бе затънал в грижи за собствената си кариера вследствие на безсмислената смърт на Прентис Дюпре — 30-годишна програмистка, базирана в южномалайзийския щат Джохор, от другата страна на моста, свързващ страната със Сингапур. Нолан не познаваше Прентис Дюпре, но познаваше типа хора като нея: шпионин патриот на половин работно време без обучението и нервите да се справя със стреса. Госпожица Дюпре бе постъпила на работа във второстепенен клон за развой на софтуер на голяма сингапурска търговска банка, действащ от другата страна на границата. ЦРУ бе вербувало Дюпре да им подава подробности по банковите сметки на политици, висши военни и други оперативно интересни лица, действащи из цяла Азия. ИТ отделът на банката бе засякъл пробива в сигурността, но не бе успял да стигне до първопричината. Дюпре обаче се бе изплашила.

Нолан се бе запознал с нея в един априлски ден, когато в офиса не бе имало други хора. От консулския отдел го бяха потърсили панически, защото им трябвал вещ в ИТ агент на ЦРУ, понеже определеният да обядва с нея ѝ вързал тенекия. Дюпре му обяснила, че по внушение от водещия ѝ агент е преминала от копиране на движенията по сметките на доказано лоши хора до изнасяне на информация за определени висши служители в правителствата на Сингапур, Китай и Малайзия. Това не само противоречеше на добрите маниери, но представляваше и нарушение на най-стриктните правила за опазване на банкова тайна, възприети от банковите институции по света. Това бе единствената среща очи в очи между Нолан и Дюпре. Нолан бе научил останалото от историята, когато вече бе станало твърде късно, за да помогне. Качеството на подаваната информация бе ставало все по-добро и по-добро, но това само бе довело до увеличаване на натиска от страна на ЦРУ. Без нужната школовка и със списък все по-трудни за изпълнение задачи, Дюпре се бе озовала в невъзможна позиция. Компанията най-сетне ѝ бе разрешила да напусне, но това бе станало след още половин година нервен тормоз от страна на Компанията.

Нолан предполагаше, че Подразделението за особени операции е следвало стандартната оперативна процедура: вкарване на екипа убийци и оставяне на местните да разчистят след тях. По-високопоставените или бяха пропуснали да отчетат, че Нолан се бе срещал с нея, или не им пукаше. В онази паметна нощ Нолан бе получил обаждане в десет вечерта с нареждане незабавно да отиде през границата в Джохор Бару. С бутилка червено в ръка за уж късното пристигане за рожден ден на приятел, той бе пристигнал, когато останалите от екипа вече се готвеха да си тръгнат. Изгони всички от апартамента и огледа положението.

Местопрестъплението бе добре изпипано, но му призля от безцветното тяло на Дюпре, увиснало на монтираната високо рамка за компресора на климатика на балкона. Наложи се да коригира някои неща, за да отразяват по-добре картината на действително случилото се. Една млада жена си бе подреждала багажа, когато неин познат почукал на вратата. Пуснала го да влезе, но го последвал екипът, а чистачите бяха дошли по-късно, за да нагласят фарса.

Нолан извади твърдия диск за архивиране на Дюпре от сака с прибрани улики, даден му от един от чистачите на Компанията. Свърза го към лаптопа ѝ и разпечата десет страници имена, адреси и подробности по банкови сметки. Остави листовете на принтера като сребърни куршуми, които да убият чудовищата на Компанията.

Държавните вестници в Малайзия и Сингапур бяха публикували с наслада поредица унизителни статии. Нолан наивно бе вярвал, че малайзийската полиция ще хвърли сингапурците на лъвовете. Бе чакал напразно да види заглавие, твърдящо, че в апартамента на мъртва американска програмистка от канадски произход са намерени подробности по сметките на стотина частни клиенти. Едва по-късно бе прозрял наивността си. Никой малайзийски политик не би си позволил да разчовърка този кошер. Съдебният лекар на Джохор Бару бе върнал заключение за самоубийство без индикации за нещо нередно.

Само че контактите на ЦРУ в сингапурското Министерство на вътрешната сигурност бяха вбесени. Вътрешните следователи го бяха бомбардирали с двусмислени запитвания, които го бяха докарали дотам, че да се пита сам какво е видял и направил онази нощ. Името му се озова в челото на списък от един човек, който бе саботирал операцията. Бе отрекъл всичко и бе принуден да излезе в неплатен отпуск, докато решат как да постъпят с него.

Фиаското бе струвало на Нолан митичния му статус на велик разбивач на шифри в Компанията и едва не бе довело до уволнението му само две години преди пенсиониране. С две деца на гърба — на Мей Линг ѝ предстоеше дипломиране, а Бърт тъкмо бе станал студент — пенсионираният Нолан щеше да разчита само на месечния чек. С мъка си бе извоювал още година и половина служба, но бе понижен и подложен на остракизъм. Наемането на хакери, които да пишат непроследими зловредни програми, бе работа за безмозъчни тъпанари, така че той броеше месеците до бленувания край на мъчението.

Междувременно бе намерил начин да изпуска парата, когато с Уотърман се усамотяваха с частен чатрум под прикритието на TOR29 и блъскаха по клавиатурата на воля. Нолан помнеше знаменателния ден през ноември, когато Уотърман го осведоми през TOR, че ще отмъсти за смъртта на Прентис Дюпре, като разкрие пред света безцеремонното шпиониране на АНС на американските граждани. След всичко, което Нолан бе стоварил върху кръщелника си през последните месеци, щеше да бъде непростимо лицемерие да му каже да се откаже от плана си. Вместо това Нолан го посъветва да бъде крайно предпазлив и да остави Дюпре (а следователно и него самия) извън всякакви изявления или заклеймявания.

Нолан бе благодарен, че крайната стратегия на Уотърман бе да се прицели максимално високо и да обвини АНС за незачитане на Конституцията.

Количката за сервиране спря в края на пътеката и Нолан се оказа последният, на когото сервираха нудъли. Реши да отпразнува спасението си с мианмарска бира. Докато сваляше изпотеното фолио от кутията с храната, дойде госпожица Мили Мукерджи. Очите ѝ блестяха.

— Премести се — усмихнато му нареди тя.

Той се подчини и след малко дясното ѝ рамо се притисна в лявата му предмишница. Тя се наведе плътно до него и прошепна: Наистина се радвам да те видя. Мислех, че няма да успееш. — И сложи ръка върху лявото му бедро, което причини мощен прилив на кръв в долната половина на тялото му.

— Благодаря, че се обади на Зея. Буквално ми спаси кожата. Телър и хората му бяха на път за летището да ме приберат, когато Зея нокаутира пазача ми. Беше истинско чудо, че успя да ме върне на горния етаж и да ме качи на борда, преди да затворят вратите.

— Аз се обадих на Хекър, Райдър и Зея. Те всички положиха усилия да те освободят — каза тя.

— Оценявам усилията ти. Дължа ти една вечеря.

— Би било добре. Ще ми кажеш ли какво прави през последния час?

Нолан напълни два пъти устата си с храна и бързо я сдъвка. По дяволите…

— Спомних си за едно друго измъкване на косъм, когато бях на пистата и ме заплашваше дълъг престой в затвора. Чувала ли си за Марк Уотърман?

— Всички са чували за Марк Уотърман. Не го познавам, но той е най-голямата новина всеки ден през последните три месеца.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Боб! — Тя го погледна с престорена изненада.

— Марк Уотърман ми е като син. Познавам го от първия му ден на този свят. Така че когато миналата година избяга в Хонконг, исках да се свържа с него. Обикновено комуникираме през TOR и Тъмната мрежа…

— Мястото, където четем личната си поща, когато сме извън офиса. Да, знам за TOR.

— Извинявай. Та, така… Свързах се с Уотърман, но той или знаеше, или подозираше, че АНС е разбила шифроването за някои сегменти в TOR. Затова, съгласно предишната ни уговорка, ме извести, че каналът е чист, като написа: „Твоят българин има хубав чадър“, на което аз отговорих: „Внимавай с него. Той е гадняр“. Това си е наша шега, смисълът, на която бе, че засега сме в безопасност. Решихме да се скрием в Тъмната мрежа, понеже не знаехме кога ще можем да комуникираме безопасно… Не знаех как мога да му помогна. Да отлетя за Хонконг нямаше особен смисъл, защото и мен щяха да ме арестуват. Реших да си взема отпуск и да отлетя за Хонолулу, за да се огледам. Вече познавах Джилиан — приятелката на Уотърман — и бях в добри отношения с нея. Тя бе запазила присъствието на духа да остави недокоснат дома им на Оаху дори след пълчищата, изсипали се там да претърсват, да фотографират, да обръщат всичко с главата наопаки и след това да го зарязват. Залових се да търся подсигуровката на Марк, копието на всичко, което той бе изнесъл от АНС и което би могъл да използва, за да откупи живота си, ако се наложи. Прекарах цяло денонощие в ровене из всичко с Джилиан и едва на третото минаване през кухнята ме осени: Уотърман не пиеше бира! Какво в такъв случай търсеше бутилката „Плиний Стари“30 на вратата на хладилника? Отворих я и си налях. Видях през тъмното стъкло някакви плаващи в течността неща. По-късно се разбра, че това са две флашки, защитени с пластмасова опаковка.

— И на кого ги показа?

— На никого. Ако ги дам на АНС, ЦРУ или ФБР, няма да мога да помогна на Уотърман, в случай че се наложи.

— И къде са те сега?

— На безопасно място. Бих ги качил и скрил някъде в Тъмната мрежа, но ако АНС наистина е разбила дори само частично TOR, техните усилия определено ще са насочени в проследяване на прехвърлянията на големи обеми данни. Не съм се интересувал какво съдържат флашките, важното е да мога да ги изпратя някъде, откъдето Уотърман да си ги вземе.

— Имаше ли някакви проблеми с изнасянето им от Хаваи?

— На практика не. Бях се досетил, че ФБР са инсталирали подслушвателни устройства в къщата на Уотърман и Джилиан, докато са я претърсвали. Нямах представа дали са поставили и камери, но трябваше да го допусна. Затова с Джилиан говорихме, докато пиех чаша от възхитителната бира. Казах ѝ, че съм изтощен — това си бе самата истина след седемнайсет часа по летищата и после право у тях за нови двайсет и четири часа претърсване, — и че си тръгвам, за да се наспя. Казах, че съм чувал много за „Плиний Стари“ и че взимам бутилката, за да я довърша в хотела. Джилиан ми извика такси и аз си тръгнах с бутилката, без да я крия… В хотела си налях още една чаша, изплакнах бутилката и изтръсках двете флашки. Реших, че ще е прекалено подозрително, ако си замина веднага, затова поспах няколко часа и чак тогава отидох на летището, платих си таксата за нарушаване на резервацията и взех следващия полет за Сингапур… Когато се качих на борда и останахме да чакаме цял час, започнах да се изнервям. Нямах представа какво има на тези флашки, знаех само, че е информация с национално значение. Бях сигурен, че ФБР ще блокира излитането или че ще върне самолета, ако вече е излетял. Но не се случи нищо подобно. Когато кацнахме за зареждане с гориво в Гуам, изпратих оттам по пощата флашките на безопасен адрес и се върнах на борда. И това беше всичко, ако забравим за няколко неудобни въпроса по време на годишната проверка на полиграф31.

— Те нали са знаели, че си близък с Уотърман?

— Естествено. Познавам го от раждането му. Това никога не е било тайна.

— Какво им каза?

— Ами… намекнах, че с Джилиан Хърст сме повече от просто приятели и че съм я посетил, защото е било ясно, че Уотърман няма да се върне скоро, а тя може да се е нуждаела от малко утеха.

— Боб, мръсник такъв! Изчука ли я?

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че съм го намекнал.

— И нищо ли не се случи между вас в Хаваи?

— Нямах такива намерения, но тя беше толкова стресирана от случилото се, че стана някак… естествено. Освен това беше добро прикритие за посещението ми и…

— Ах, ти, мръсно старче! — И тя го стисна силно за бедрото.

Нолан побърза да смени темата, но беше смутен по две причини. Първо, бе излъгал, че е спал с Джилиан — само се бяха целунали и той се бе отдръпнал, защото бе усетил и у двамата чувството на вина. На второ място, беше с трийсет години по-стар от Мили, а ето че се опитваше да я впечатли със сексуалните си изпълнения. Дотолкова ли бе загубил самоуважението си само защото жена му го бе изритала от брачното ложе? Потисна тези мисли и попита:

— Къде си отседнала?

— Компанията ни е пръснала из целия град. Аз съм в „Йорк“. Знаеш ли го?

— Да, добър е. Тризвезден е и е на десет минути с такси от посолството. Ако не възразяваш, бих желал да преспя тази нощ в стаята ти. Не знам дали хората на Телър не наблюдават вече дома ми, но няма да се прибера, докато не организирам наблюдението му от Компанията или УБН. Неделя вечер е и ще е полунощ, когато си вземем багажа и се качим на такси. Ще е малко неудобно да търся по телефона кой може да изпрати там охрана.

— Ще поискам две легла, когато се регистрираме — каза тя, без да реагира по някакъв забележим начин, но го погледна в очите и той разбра, че е проникнала в черното му сърце. Отмести погледа си изчервен.

Опита се да овладее мислите и емоциите си, но не можеше да проумее как, по дяволите, животът му се бе преобърнал толкова бързо. Само допреди няколко дни основният му проблем беше, че разполага с файловете на Уотърман, т.н. „подсигуряване“ от негова страна. Никога не си бе представял, че може да има нещо по-лошо от това да си незаконен пазител на най-тъмните тайни на АНС. Но се оказа, че имало — заплаха под формата на 65-годишния Робин Телър, готов да го убие, без да му мигне окото. И 26-годишната Мили, също способна да го убие, макар и по по-приятен начин, ако нещата продължаваха да се развиват извън неговия контрол.