Разплата

1.

Бягството беше като магия, като трик на илюзионист. Тайната се криеше в отклоняването на вниманието. Някои измъквания се осъществяваха благодарение на създадена илюзия в резултат на старателно планиране; други пък бяха истински върховни проявления на сила, смелост и гъвкавост — физически и умствени; трети бяха смесица от първите два варианта. Но каквито и да бяха методите, елементът на отклоняване на вниманието винаги играеше ключова роля. А що се отнася до отклоняване на вниманието, той нямаше равен.

Най-хубава беше онази заблуда, която наблюдателят дори не осъзнаваше. За да я постигнеш, беше необходимо да удържиш отклоняването на вниманието в диапазона на обичайното.

В определени обстановки това се удаваше по-трудно, отколкото в други. Да вземем например някой офис, в който всичко се движи като часовников механизъм. На такова място би било трудно да замаскираш опита за отклоняване на вниманието, защото всяко нещо извън нормалния ход на събитията би се откроило и би се запечатало в съзнанието на хората. Но в затвора винаги съществуват толкова много предсказуеми променливи величини — психически нестабилни индивиди; сложни силови структури; дребни спорове, които могат да станат взривоопасни в рамките на минути; както и натрупваното съзнание за безсилие, което всеки миг може да се спука като назрял цирей. Почти всичко може да предизвика сътресение във всеки произволен момент, и кой би могъл да каже дали събитието е било предварително планирано или е просто един от стотиците дребни проблеми, постоянно излизащи извън контрол на това място? Самото съществувание на тези променливи величини беше източник на безпокойство за някои хора. Но не и за него. За него всеки алтернативен сценарий осигуряваше нови възможности, нов потенциал, подлежащ на преценка, докато най-сетне попаднеше на съвършеното съчетание от обстоятелства и характери.

Беше обмислил възможна инсценировка. Да плати на няколко от момчетата, за да предизвикат сбиване в това крило. Но този вариант имаше много отрицателни страни. От една страна, колкото повече хора знаеха за плановете му, толкова повече възможности за предателство възникваха. От друга страна, повечето от затворниците бяха тук, тъй като предишните им опити да заблудят някого се бяха провалили катастрофално. Следователно те не бяха най-подходящите хора, на които би могъл да разчита да изпълнят убедително ролите си. И, разбира се, човек никога не биваше да изключва намесата на обикновената глупост. Така че инсценировката отпадаше.

Независимо от това, добрата страна на затворническия живот се изразяваше в многобройните възможности за упражняване на въздействие. Лишените от свобода бяха постоянна жертва на страхове, свързани с онова, което може би се случваше извън стените на затвора. Те имаха любовници, деца и родители, изложени на опасността от насилие или на различни изкушения. Достатъчна бе дори само заплахата от тези неща.

И така, той наблюдаваше и чакаше, събираше сведения и ги оценяваше, преценяваше кога обстоятелствата гарантираха най-висок шанс за успех. Помагаше му това, че не се налагаше да разчита на собствени наблюдения. Подпомагащата го система извън стените на затвора осигуряваше данните, които попълваха повечето празноти в познанията му. Всъщност не му отне много време да открие къде точно да упражни натиск.

Сега вече беше готов. Тази вечер щеше да пристъпи към действие. Утре вечер щеше да спи в широко, удобно легло с пухени възглавници — съвършеният финал на една съвършена вечер. Леко запечен стек, много гъби с чесън и картофи, запържени с масло и мляко по швейцарски, допълнени идеално от бутилка кларет, който щеше да е подобрил качеството си през дванайсетте години на неговото отсъствие. Чиния крехки бисквити от Бат със сирене „Стилтън“, за да пропъди от устата си вкуса на онова, което в затвора се водеше за сирене. После щеше да се накисне задълго в горещата вана, с чаша коняк и кубинска пура. Щеше да се наслади на постоянната градация по спектъра на сетивата.

Прекъслечна какофония от гласове наруши фантазията му — обичайните спорове за футбол се плискаха като вълни по площадката. Един надзирател им изрева да не вдигат шум и затворниците притихнаха донякъде. В промеждутъците между разменените обиди се чуваха далеч ми звуци от радио, и тогава той си каза, че отърваването от шума, който вдигаха другите около него, щеше да е дори по-приятно от стека, пиенето и пурата.

Това беше единственото, което хората никога не споменаваха в предположенията си колко ли ужасен трябва да е животът в затвора. Говореха за дискомфорта и липсата на свобода, за страха от останалите затворници, за лишението от удобствата, с които си свикнал. Но дори онези с най-богато въображение никога не споменаваха какъв кошмар е лишението от тишина.

Утре на този кошмар щеше да се сложи край. Щеше да има правото да вдига шум или да се заобиколи с пълна тишина — по свой избор. Но дори да вдигаше шум, това щеше да бъде неговият собствен шум.

Е, поне до голяма степен негов. Щеше да има и други звуци. Онези звуци, които очакваше с нетърпение да чуе. Онези, които чуваше във въображението си, когато имаше нужда от нещо, което да му помогне да продължи напред.

Звуците, за които мечтаеше дори отпреди мига, когато започна да подготвя бягството си. Писъците, хлиповете, прекъслечните молби за милост, каквато нямаше да има. Звуковият фон на разплатата.

Джако Ванс, убиецът на седемнайсет млади момичета, убиецът на служителка на криминалната полиция, обявен навремето за най-сексапилния телевизионен водещ във Великобритания, изгаряше от нетърпение.