Разплата

35.

По пътя от Лийдс до Устър Ванс се отби в шест зони за отдих. Всеки път, когато спираше, купуваше по една петлитрова пластмасова туба и я пълнеше с бензин. Последния път, когато спря, влезе в голямата сграда, където бяха магазините, и си купи цигари и запалка. В покрайнините на Устър той се измъкна от натовареното вечерно движение и нае стая в някакъв безличен мотел. Зад себе си имаше дълъг ден и се чувстваше уморен. Уморените хора са по-склонни да допускат грешки, а Ванс никога не би допуснал това да се случи с него.

Рецепционистката почти не го погледна — дотолкова бе погълната от разговора си с друга жена от персонала.

— Закуска от шест и половина до десет — пропя тя по навик, подавайки му малкия пластмасов правоъгълник. Осветлението се включва с картата, поставяте я в контактния ключ до вратата.

Още една новост, каза си Ванс.

Когато влезе в стаята, той спусна завесите, изрита обувките си и съблече връхните си дрехи, оставайки по бельо. Пъхна се между чаршафите и включи телевизора на един от новинарските канали. Двойното убийство се бе добрало до второ място в новините, след сведенията за поредните размирици в арабския свят. Разбира се, засега не споменаваха имената на жертвите. Някакво ченге с ужасен йоркшърски акцент говореше нещо за трагедия и за различните посоки, в които се ориентира разследване то. От което Ванс заключи, че засега не разполагаха с абсолютно нищо, уличаващо него. Разбира се, щяха да се появят резултатите от съдебномедицинската експертиза. Той не си беше дал труд да прикрива следите си. Нямаше нищо против да разберат кой е отговорен за стореното. Важното беше да има достатъчно преднина, за да успее да извърши всичко, което бе запланувал, преди да напусне страната.

Новините за него самия бяха прочетени към края на предаването. Казаха, че очевидно е все още на свобода след дръзкото си бягство от затвора. Полицаят, когото бяха изправили пред камерата, бе видимо вбесен, че е на това място. Беше едър мъж с бръсната глава и кожа с цвета на силен чай. Раменете му опъваха до пръсване сакото на костюма му. Изглеждаше като човек, по-способен да се справя със сбивания в кръчми, отколкото да решава случаи, изискващи проницателност и интелект. Ако това бе единственият противник, с когото трябваше да се съобразява, Ванс не виждаше причини да се безпокои, че ще го заловят отново.

Нагласи алармата на будилника, после се отпусна да подремне, за да бъде готов за следващия акт на отмъщението. Когато се събуди, навън беше тъмно — нощта беше мръсносива, ниски облаци покриваха небето, дъждът се стичаше на мазни струи по прозореца. Ванс извади лаптопа и отвори страницата, от която можеше да следи онова, което предаваха камерите за наблюдение. Във внушителната едуардианска вила все още не се забелязваха никакви признаци на живот. Това отговаряше на очакванията му. Копелето, което живееше в нея, разполагаше в момента с предостатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Все пак, за предпочитане беше да не се забравят изискванията на предпазливостта.

Запита се какво ли става в онази селска къща. Разследването сигурно отдавна беше в ход. Но щеше да погледне там по-късно. Искаше да се заеме с втората си задача за деня. Ванс нахлузи джинси и спортна блуза с качулка, после се упъти към колата.

Вече беше успял да въведе адреса в навигатора — тиха уличка, встрани от главен път А38, с изглед към Гелувелт Парк, който сега изглеждаше като обширно тъмно петно. Ванс отби и спря направо на посипаната с чакъл алея, водеща към къщата. Развесели го мисълта, че в момента може да се види на предаването от собствените си камери. Тухлената фасада на къщата беше с мек червеникав цвят, имаше двоен фронтон, широки еркерни прозорци и внушителна входна врата, очертана с рамка от кремав камък. Виждаха се тежки завеси, прибрани от двете страни на прозорците, градината изглеждаше добре поддържана. Къща, която би събудила завист у мнозина, мислеше Ванс. Но скоро вече нямаше да е така.

Обърна колата с предницата към изхода на алеята. После отиде три пъти до задната част на къщата, като всеки път вземаше по две туби с бензин. Накрая взе и един куп безплатни вестници, които бе взел при едно от спиранията си по бензиностанциите. Задната стена беше покрита цялата с решетки за увивни растения, по които клоните на клематиса стигаха до горния етаж. Това щеше да бъде една от точките на запалване.

Безскрупулният частен детектив, нает от Тери, бе осигурил подробности за алармената инсталация. За съжаление обаче не бе успял да открие кода за изключването й. Но това не беше кой знае каква трагедия. Само щеше да усложни малко нещата. Ванс отиде до колата и се върна с раница. Надникна през прозорците, за да се убеди, че е намерил точно стаите, които му трябваха. На първо място избра дневната, където имаше много леснозапалима мебелировка, както и лавици, пълни с грамофонни плочи и дискове — достатъчно храна за огъня, когато той се разгореше както трябва. Другото помещение, което избра, беше кабинет, чиито стени бяха покрити с шкафове, пълни с книги. И те бяха отлично гориво, което щеше да подхрани пламъците.

Ванс извади от раницата вакуумна помпа за отпушване на канали и я прикрепи здраво към едно от малките стъкла на прозореца на кабинета. После взе нож за стъкло и внимателно изряза стъклото, отделяйки го от рамката, като стискаше здраво помпата с изкуствената си ръка. Измъкна стъклото, после изля две от тубите през дупката. Повтори същото с прозореца на дневната, после изля остатъка от бензина върху рамката и дебелите стъбла на клематиса. Смачка няколко листа от вестниците и ги натъпка почти докрай през дупките, преди да ги запали със запалката. Бензиновите изпарения около прозореца избухнаха в пламък, който веднага плъзна по килима.

Ванс се ухили доволно. Натъпка още вестници между дървената решетка и стъблата на растенията, подпали и тях и изчака, за да се убеди, че пламъкът ще тръгне нагоре. Накрая запали и кабинета, наслаждавайки се на начина, по който пламъците пълзяха по пода, следвайки формата на бензиновите локви.

Би останал с удоволствие още малко, но това би било опасно. Щеше да се върне в мотела и да наблюдава с помощта на камерите как огънят поглъща всичко. Сега нямаше намерение да се обажда в полицията. Не искаше да рискува пожарната да пристигне прекалено рано — а някой рано или късно така или иначе щеше да забележи огъня. Вероятно нямаше да е скоро — откъм задната страна на къщата нямаше съседи, но това устройваше Ванс. Нищо по-малко от пълно унищожение не би го задоволило.

Той се упъти с бодри крачки към колата, подкара я и излезе полека от алеята, която водеше към къщата на Тони Хил.

След като за втори път в рамките на половин час едва не пропусна отклонение, Карол си призна с известно закъснение, че вероятно не бе редно да шофира. Но нямаше друг избор. Тази новина бе длъжна да занесе именно тя. Не биваше да остави родителите си да научават за станалото от непознат човек. Отговорността беше нейна във всеки смисъл на думата и тя бе длъжна да я поеме. Отби се от магистралата в следващата зона за отдих и си поръча горещ шоколад и мъфин с боровинки, с надеждата, че вдигнеше ли нивото на кръвната си захар, щеше да успее да се пребори със състоянието на шок, от което все още не се беше изтръгнала.

Разбъркваше неспирно напитката, неспособна да си припомни дали някога през живота си се е чувствала толкова зле. След изнасилването, когато беше убедена, че никога вече не би могла да работи в полицията, мислеше, че не е възможно да се чувства по-ужасно. Но това сега беше много по-лошо. Навремето тя взе решение да заличи щетите, които й бяха нанесени. Този път можеше да си бъде решителна, колкото си иска — но това нямаше да й помогне да върне брат си и приятелката му сред живите.

Карол никога не бе изпитвала нужда от широк приятелски кръг. Винаги се бе чувствала добре с малкия брой свои близки, шепа хора, на които можеше да се довери в истински важни случаи. Майкъл открай време бе един от тези близки хора; тъй като разликата им беше само две години, те бяха развили близост, каквато невинаги се наблюдава между децата в едно семейство. Когато той се събра с Луси, Карол се бе опасявала, че ще изгуби възможността да споделя веднага и открито всичко с него, каквато бе имала дотогава. Първоначално наистина имаше някои проблеми. Между криминалист с висок чин и адвокат винаги щеше да има поводи за конфликт. Но колкото повече се опознаваха, толкова повече и двете се убеждаваха, че са сродни души. И при двете изборът на кариера се основаваше на стремеж към справедливост; онова, което ги разделяше, ставаше все по-незначително с течение на времето. Така че и Луси бе влязла в кръга на близките й приятели. А сега само за един ден тя бе изгубила двама от хората, които обичаше най-силно, и бе пропъдила трети.

Взе мъфина и започва да го рони нервно. Никога не се бе гневила така на Тони. Как бе могъл да не вземе предвид възможността отмъщението на Ванс да има също такъв перверзен израз, какъвто имаха и предишните му престъпления? Никога не бе имало нищо праволинейно във външния израз на мисловните му процеси. Нямаше причина да се предполага, че престоят му в затвора би променил това. Сега това й се струваше очевидно, но не тя беше психологът в случая. Редно бе Тони да е предвидил тази възможност още в самото начало.

Карол допи шоколада и потегли отново. Придвижваше се вбесяващо бавно. Никой не би потеглил по свой избор по магистрала M1 в петък вечер, освен ако не беше абсолютно наложително. Потокът от коли се влачеше тежко като гъста течност, задържана от появата на непредсказуеми съсирени, после задръстването внезапно се разчистваше и всички натискаха до край педала на газта, докато не се натъкнеха на следващата тапа. Лицата зад воланите, осветявани от фаровете на преминаващите коли, бяха уморени, гневни или отегчени. Никой не изглеждаше весел или особено доволен, че е на това място.

Тъкмо бе подминала отклонението за Нотингам, когато си спомни за горкия си стар котарак, Нелсън. Нямаше никакъв начин да успее да се прибере у дома още тази нощ, а на седемнайсет години Нелсън беше вече прекалено стар, за да може да го остави без храна и вода за едно денонощие. В друг случай би помолила Тони да се погрижи за него. Но точно сега единственото й желание беше никога повече да не й се налага да разговаря с Тони. Спомни си, че има резервен ключ от апартамента си в чекмеджето на бюрото в офиса си. Пола беше човек, на когото можеше да разчита, че няма да си пъха носа тук и там, ако влезе в жилището й. Карол беше почти сигурна, че Пола беше мъничко влюбена в нея преди, и то в продължение на доста време. Но съвместният й живот с Елинор беше пропъдил тези чувства. Сега спокойно можеше да й повери храненето на котката.

Тя се зае уморено да превърта списъка с телефонни номера на екрана на компютъра, и когато стигна до номера на Пола, го избра. Пола отговори на второто позвъняване.

— Шефе — каза тя. — Толкова съжаляваме.

Нямаше съмнение, че съчувствието й е искрено.

— Знам — отвърна Карол. — Искам да те помоля за нещо.

— Каквото кажете. И това се отнася до всички нас. Готови сме да направим всичко, стига да можем да помогнем.

— Тази вечер няма да успея да се прибера у дома. В чекмеджето на бюрото ми има ключ от входната врата на апартамента ми. Искам да те помоля да нахраниш Нелсън.

Настана кратко мълчание.

— Само да го нахраня ли?

— Дай му храна и вода. В хладилника има варено пиле с ориз в една пластмасова кутия. А сухата котешка храна е в една кофа на пода в килера.

— Карол… — каза меко Пола. Карол се стъписа. Не помнеше Пола някога да се е обръщала към нея с кръщелното й име.

— Какво има? — Всъщност не искаше да отговаря с толкова рязък тон. Но точно сега нямаше сили да реагира правилно на прояви на съчувствие.

— Говори се, че е възможно Ванс да е убил Майкъл и Луси.

— Така е.

— Не искам да говоря като параноичка, но… е, бих могла да прибера Нелсън при нас. Тогава няма да се налага да се безпокоиш за него.

За миг Карол почувства, че не може да произнесе и дума. Гърлото й се сви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Благодаря ти — каза тя с несвой глас.

— Няма проблем. Имаш ли клетка за котки?

— В шкафа под стълбите. Нали няма да те затрудни много?

— Радвам се, че мога да помогна с нещо. Ако има още нещо, само кажи. Говоря от името на всички — повтори Пола. — Дори от името на Сам.

Карол почти се усмихна.

— Отивам да съобщя на родителите си. Нямам представа кога ще се върна. Ще се обадя скоро пак, Пола. Благодаря.

Нямаше какво повече да се каже, Пола беше достатъчно умна, за да го разбере. Карол продължи да шофира, прехвърляйки в мислите си всичко, което знаеше за Ванс и неговата предистория. Но не можа да се натъкне на нищо, което да й е от полза. Последния път, когато я бе обзело подобно чувство на безсилие, тя бе търсила месеци наред утеха на дъното на бутилката. Единственото, в което беше уверена сега, бе че няма да допусне да изпадне отново в такова положение.

Когато дойде време да се отклони от магистралата, движението вече не беше толкова натоварено. Преди две години родителите й се бяха оттеглили в едно село в Оксфордшър с желанието да се отдадат на двете си основни страсти — градинарство и бридж. Баща й с удоволствие ходеше на мачовете на селския отбор по крикет, а майка й се включи в инициативите на Женския институт20 с учудващ ентусиазъм. Внезапно двамата се бяха превърнали в шаржови образи на жители на Мидландс от средната класа. Вече като зрели хора и Майкъл, и Карол нямаха много общи черти с родителите си, и последния път, когато им отиде на гости, Карол изчерпа темите за разговор с тях потискащо бързо.

В петък вечер единственият признак на живот в селото бяха светлините. Кръчмата, която се намираше в стара сграда със сламен покрив, беше осветена с прожектори, а в повечето от къщите около селската морава, зад завеси и щори, дискретно примигваха лампи. Имаше малко улични фенери, не се

забелязваха и обичайните в такива случаи групички тийнейджъри около тях. Най-близкото подобие на асоциално поведение в това село би било някой да вдигне прекалено много шум, изнасяйки празните опаковки и бутилки пред дома си, за да ги и прибере камионът на центъра за рециклиране.

Карол зави по тясната уличка, която водеше към дома на родителите й. Къщата беше последна в една редица от три сгради, и докато спираше пред нея, фаровете на колата на Карол осветиха светлоотразяващата маркировка на полицейска кола, паркирана дискретно във входа на една алея малко по-надолу по улицата. Карол изключи двигателя и излезе от колата, изчаквайки служителя на полицията, комуто бе възложено да се свърже с родителите й, да дойде, за да му се представи.

Оказа се жена, горе–долу на годините на Карол, но това беше единственото им сходство. Жената беше ниска и пълна, с тъмна, прошарена със сребристи нишки коса, прибрана в стегнат кок под униформената шапка. По кожата й се забелязваха следи от тежко акне, а очите и бяха разположени прекалено близо едно до друго, от двете страни на острия й нос. Затова пък имаше добросърдечна усмивка, която смекчаваше чертите й и накара Карол да разбере защо са й възложили тази работа, която повечето полицаи приемаха с нежелание.

— Вие сте главен инспектор Джордан, нали? — попита жената. — Аз съм полицай Алис Флауърс. Тук съм от четири и половина, и оттогава никой не се е приближавал до къщата. Видях хората вътре да се движат из стаите, няма нужда да се безпокоите, че нещо се е случило преди идването ви — говореше с лек местен акцент, който въздействайте също така успокоително, както и усмивката й. — Исках само преди това да изкажа своите съболезнования за смъртта на брат ви.

Карол й благодари с кимване.

— Никога не ме е бивало да съобщавам за нечия смърт на близките — каза тя.

— Това е съвсем естествено — отвърна Алис. — Какво ще кажете, госпожо, да се заемаме ли с това, което трябва да бъде свършено?

Карол се наведе към колата, извади палтото си, навлече го, вдигна яката и въздъхна тежко.

— Да се заемаме — каза тя и изправи рамене. Господи, дано успееше да се справи.

Двете тръгнаха по настланата с плочи пътека между живите плетове, които баща й подстригваше акуратно на височина до коляно. Пред входната врата имаше дървена веранда, на която Карол се качи първа. Алис изостана дискретно на няколко крачки. Карол позвъни. Настана мълчание, после се чуха провлечени крачки и някой запали лампата над главите им.

Вратата се отвори и на прага застана майката на Карол — изглеждаше като по-възрастно и не толкова елегантно копие на дъщеря си. Лекото учудване, изписало се по лицето й, отстъпи място на стъписване.

— Карол! Каква изненада! Защо не телефонира? — Тя се усмихна. После, когато забеляза изражението на Карол и видя униформената служителка зад дъщеря си, изражението й застина. Тя притисна устата си с ръка.

— Карол? — повтори тя с треперещ глас. — Карол, какво се е случило?