Разплата

44.

Ванс си мислеше, че човек може да наеме всичко, което си пожелае, в управляваната от коалиция Британия. Навремето бе възможно да си купиш всичко. А сега като че ли всичко се отдаваше под наем. Ако не можеш да си позволиш да го купиш, можеш поне да се преструваш, че е така. Освен това, благодарение на интернет, винаги можеш да откриеш този, който може да ти предложи необходимото.

В късния следобед той вече разполагаше с АТВ в ремарке, закачено за джипа му. От същия селскостопански магазин купи и огромен чувал със специална гранулирана храна за коне. Смешно, наистина — две лесбийки да отглеждат жребци за разплод. Затова пък изборът им улесни дегизировката му. Беше си купил и зелен елек от ватирана материя, пуловер от агнешка вълна, каскет от туид и ботуши за езда. Беше готов.

Когато беше вече на две мили преди фермата на Мики, той се отклони от междуселския път по нещо като коларски път, водещ през гориста местност. Когато стигна на място, което не се виждаше от главния път, Ванс свали АТВ-то от ремаркето, после откачи самото ремарке и обърна джипа в посока към пътя, за да може после да потегли незабавно. Дегизира се, подряза мустаците си така, че заприличаха на четка и смени очилата на Патрик Гордън със защитни шофьорски очила. Натовари чувала с храната за коне в задната част на АТВ-то, върху нещата, които му бяха необходими за паленето, и потегли.

Продължи по същия път в продължение на около миля, спазвайки запаметените указания на картите и Гугъл Ърт, после се отби вдясно и премина през порта, през която се влизаше в землището на някаква ферма. Премина с подрусване по обширна ливада, доволен, че наскоро не беше валяло много. В далечната страна на ливадата имаше друга порта — минавайки през нея, се озова в пасище, на което имаше десетина коня. Те вдигнаха глави без особено любопитство, когато той премина по единия край на пасището. Оттук вече виждаше фермата на Мики — къщата в далечината, полускрита зад конюшните и сеновала.

Ванс почувства как сърцето му заби по-силно, докато приближаваше. Рискът, който поемаше, беше по-голям от допустимото. Но бе твърдо решен да накара Мики да си плати за онова, което му беше причинила. Беше обмислял възможността за известно време да я остави на мира. Да изчака, докато на полицаите им омръзне и престанат да я охраняват. Да я остави да се страхува и да нервничи в продължение на месеци, без да знае кога той ще нанесе удара си. Това също би му донесло известно удовлетворение. Но най-много му се искаше да остави всичко зад себе си и да се почувства свободен. Не искаше напуснеше ли веднъж Обединеното кралство, да му се налага да се връща тук. Искаше да е приключил със своята разплата. Да уреди неплатените сметки и да си тръгне.

И ето го тук, пътува с четириколката към мястото, на което Мики си беше уредила шибания идеален живот. Надяваше се тя да се наслади на последната си спокойна вечер.

Докато сенките ставаха все по-дълги, той премина през последната порта и се упъти към сеновала. Един от конярите се появи иззад конюшните и му направи знак да спре.

— Мики ме помоли да оставя тази храна — каза небрежно Ванс с възможно най-аристократичния акцент, който съумя да постигне. — Какво става тук? Не можеш да се обърнеш от полицаи.

— Нали знаете за оня тип, Ванс, който е избягал от затвора? Оня, дет’го преследват? — Човекът говореше като ирландец, което беше чудесно. След като не беше оттук, нямаше как да познава всички местни земевладелци. — Той е бил преди мъж на Мики. Заплашвал я с к’во ли не, така излиза.

Ванс подсвирна тихичко.

— Лош късмет. Не й е лесно на Мики. А и на Бетси — горкото момиче. Е, така или иначе, да взема да оставя това в сеновала, както бях обещал.

Момчето се намръщи.

— Обикновено не ползваме тази марка.

— Знам. Но при мен даде много добър резултат. Действително подобри кондицията на конете. Обещах да донеса един чувал, за да я изпробвате — той се усмихна смутено. — Бях обещал да го донеса още вчера, но все изниква по нещо и само се въртя насам-натам като муха без глава.

Момчето отстъпи встрани и Ванс продължи напред с четириколката.

Сеновалът беше стара, дъсчена постройка, опряна до сградата на конюшните. Вътре от едната страна бяха натрупани бали слама, а от другата — храна за конете — на бали и в торби. Ванс не прояви никакъв интерес към всичко това. Стигна до далечния край на сеновала и обърна четириколката, преди да слезе от нея. Изключи двигателя и се хвана на работа.

Примъкна една от балите слама по-близо до задната част на хамбара, така че тя да послужи като мост между дъсчената стена и купчината други бали. После я опря на стената, така че отдолу остана тясно свободно пространство. Заля сламата с бензин, после натъпка празното пространство с късчета стиропор. Накрая запали десетина цигари и ги заби в стиропора. Ако подпалвачът, с когото се беше сприятелил в затвора, му бе казал истината, стиропорът щеше да тлее известно време, а после бензиновите пари щяха да помогнат да се подпали сламата. В случай на пожар този хамбар се превръщаше в истински капан, а огънят щеше да се прехвърли към покрива на конюшните и щеше да рухне върху побеснелите от ужас коне.

Единственото неприятно нещо беше, че той нямаше да може да присъства на сцената. В град като Устър беше много по-лесно да се криеш, сливайки се с околната среда, отколкото в провинциалния Херефордшър. Ванс се качи на четириколката и потегли обратно по пътя, по който бе дошъл. Този път никой не го спря. Конярят, с когото бе разговарял, дори му махна с ръка.

Колко лесно се поддаваха на заблуда хората. С ловкост винаги можеше да се постигне измама за окото. Той не бе изгубил магическите си способности — и Мики скоро щеше да разбере това.