Разплата

17.

Тони Хил съзнаваше много добре, че реакциите му не са същите като реакциите на повечето хора. Да вземем например паметта. Въпреки че дори не му се мислеше от колко години насам пиеше кафе заедно с Карол Джордан, до ден-днешен му се случваше да стои в недоумение край бара в някое кафене или в собствената си кухня, прехвърляйки базата данни в главата си, за да си припомни дали тя пие еспресо или капучино. А не беше някой разсеян професор. Помнеше характерното поведение на всеки сериен престъпник, с когото си бе имал работа, и като профайлър, и като клиничен психолог. Знаеше, че паметта поначало действа селективно. Работата беше там, че принципите, които управляваха тази функция на неговата памет, бяха нетрадиционни.

Затова и се учуди толкова, когато седна да съставя оценка на рисковете, които криеше бягството на Джако Ванс, и установи, че няма спомен да му е съставял официален психологически профил. Когато Карол си тръгна, той притвори очи и се опита да призове в съзнанието си мисловен образ на доклада. Когато не се появи нищо, той отвори рязко очи, припомнил си, че преследването на Ванс бе протекло по такъв нестандартен начин, че докато то беше в ход, така и не написа нищо. Разбира се, гонитбата на Ванс беше необичайна, тъй като не бе започнала с полицейско разследване. Тя започна в резултат на едно учебно упражнение, предназначено за начинаещите профайлъри от подбрана в Министерството на вътрешните работи група, с които работеше Тони. А когато нещата се задвижиха, не бе останало време да седне и анализира престъпленията на Ванс от такава гледна точка.

За да спечели малко време, необходимо му да оцени онова, което знаеше за Ванс, Тони откри на лаптопа на Карол един от предишните профили, които бе съставял, и копира стандартния уводен абзац:

Абзацът всъщност не отговаряше на изискванията на случая. Ламбърт искаше от него оценка на рискове, не профил, основаващ се на извършени престъпления. Вероятно можеше да остави втория абзац. Но първият трябваше да бъде променен. Той отвори нов файл и започна:

— Какво става в главата ти, Джако? — попита Тони тихо, облягайки се на стола си и сключвайки пръсти зад главата си. — Защо постъпи именно така? Защо точно сега?

Рязко почукване на вратата прекъсна разговора, който водеше със себе си. Пола надникна вътре. На лицето й беше изписана решителност.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

Още преди той да отговори, тя вече бе влязла и затваряше вратата зад себе си.

— Ами ако бях казал „не“?

Пола му отправи една уморена усмивка.

— Щях да отвърна „толкова по-зле за теб“.

— Така си и мислех — Тони смъкна очилата за четене и огледа Пола. Близостта им датираше отдавна — сложна и обременяваща мрежа от връзки, простираща се години назад и превърнала се в нещо като приятелство. Той я бе превел през лабиринта на скръбта след загубата на колега, който й беше и приятел; тя го бе подбуждала да върши това, което бе редно, но по нередни причини; той я бе тласкал да нарушава правилата, а после я беше защитавал, когато Карол бе научила за станалото. Взаимното уважение беше крайъгълният камък, на който почиваха техните отношения. И по-добре, каза си Тони, в противен случай вероятно щеше да му бъде трудно да не завижда на Пола за щастието, което тя бе намерила с доктор Елинор Блесинг, щастие, на което той се съмняваше, че е способен. — Предполагам, че не става дума за визита на учтивост?

— Мога ли да попитам върху какво работиш?

Пола очевидно нямаше намерение да води светски разговор. Явно Карол можеше да се върне всеки момент.

— Оценка на рискове, поръчана ми от министерството. Не знам дали Карол ви е казала нещо, но така или иначе истината ще се разчуе много скоро. Има неща, които не могат да бъдат пазени в тайна. Тази сутрин Джако Ванс е избягал от „Оукуърт“. И тъй като аз имах участие в залавянето му, искат от мен да погледна в кристалната си топка и да им кажа къде ще отиде той и какво възнамерява да направи — погледът на Тони съответстваше на ироничния му тон.

— Значи не работиш по нашия случай?

— Нали знаеш какво е положението, Пола. Блейк отказва да ми плаща, а главен инспектор Джордан отказва да ми позволи да работя, ако не получавам заплащане. Казах си, че ще успея да уредя въпроса с връзките си в министерството, но те няма да се съгласят — не и сега. Ще държат да се съсредоточа изцяло върху Джако. Никакво разсейване.

— Да не се възползваме от способностите ти е просто глупост — каза Пола. — Нали знаеш по какво работим?

— Поредица от убийства, която изглежда като дело на сериен убиец. Не знам много повече — отвърна той. — Тя внимава да не ме въвежда в изкушение.

— Е, приеми тогава, че аз съм изкусителка. Тони, това е точно по твоята част. Това е убиец от онези, които ти разбираш. Мислене, в което можеш да се ориентираш по-добре от всеки друг. А и това е „последното танго“ на отдела. Иска ни се да си тръгнем с чест. Искам на Блейк да му остане горчив вкус в устата, когато шефката отиде в Уест Мърсия. Искам да осъзнае, че е изхвърлил на боклука оперативен потенциал от много висока класа. Затова трябва да открием верния отговор, при това бързо.

Умолителният й поглед влизаше в противоречие с ожесточението в думите й.

Тони искаше да не се поддава на съблазънта в думите на Пола. Но в сърцето си беше съгласен с всичко, което тя каза. Нямаше разумно обяснение за това, което вършеше Блейк — освен че разформироването на специализирания екип щеше да спести малко пари. Убеждението му, че ако уменията на специалистите се разпределят с разхвърлянето им в повече отдели, ефектът ще е по-добър, според Тони беше налудничава идея, която щеше да предизвика обратен резултат.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той в последен опит да потисне интереса, надигащ се у него.

Пола извърна очи към тавана и цъкна с език.

— А пък аз си мислех, че си особено проницателен. Защото имаме нужда от помощта ти, Тони. Имаме нужда да направиш профил на убиеца, за да напреднем в търсенето, вместо да затънем в планините от излишни сведения, които обикновено се струпват при подобни разследвания.

— Тя няма да се съгласи. Нали ти казах: няма пари за моя хонорар в бюджета, а тя не иска да ме експлоатира — той разпери ръце и сви рамене, подбирайки съзнателно най-чаровната си усмивка. — Молих я, но тя отказа да се възползва.

Пола изпъшка.

— Спести ми двусмислиците. Слушай, много е просто. Няма значение какво иска тя, защото тя няма да узнае нищо. Това ще си остане наша малка тайна.

Тони изпъшка на свой ред.

— Защо ли ми се свива сърцето? Всеки път, когато двамата с теб се захванем с нещо по своя инициатива, работата задължително завършва зле.

Пола се ухили, очите й проблеснаха лукаво.

— Да, но пък не можеш да отречеш, че резултатите ни бяха добри. Всеки път, когато сме направили нещо зад гърба й, това е било в интерес на хода на следствието.

— И тя ни е правила на бъзе и коприва — отвърна Тони мрачно. — Лесно ти е на теб, ти си отиваш у дома при Елинор. Но от мен се очаква да живея с нея в Устър… — думите се изплъзнаха от езика му, преди да успее да ги спре.

Изражението на Пола се колебаеше между удивлението и радостта.

— Какво? Искаш да кажеш, както е сега? Тя ще има отделен апартамент, както е сега, в приземния етаж на къщата ти?

Тони притвори очи и опря юмруци в слепоочията си.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. Предполагаше се, че ще си мълча — той отпусна ръце на бюрото и въздъхна. — Не е това, което си мислиш. Просто ще споделяме едно общо жилище, това е по-точното описание. Виж, Пола, не искахме… тя не искаше хората от екипа да знаят. Защото всички веднага щяхте да си направите погрешни изводи, после щеше да дойде ред на многозначителните погледи и лигавите сантиментални дрънканици, и тогава щеше да й се наложи да ви избие до крак — той прокара пръсти през косата си така, че тя щръкна на всички страни.

Пола само се усмихна.

— Добре, нищо няма да кажа. Това не засяга никого. А честно казано, аз самата не мога да си представя човек, който би приел да търпи, който и да било от вас двамата. Искам да кажа, като съквартиранти — каза тя припряно, когато той отвори уста, за да възрази.

— Като че ли си права — каза Тони.

— Е, ще помогнеш ли? — попита Пола, слагайки точка на темата, за да се върне към онова, което истински я интересуваше.

— Ще ме убие — каза той.

— Да, но един провал по този случай би убил нея — отвърна Пола. — Знаеш как приема недовършената работа. И мисълта, че някой е избегнал справедливо наказание…

Тони се облегна на стола си и се взря в тавана.

— Ще съжалявам за това решение. Добре, Пола. Помоли Стейси да ми прати необходимото. Не давам обещания, но ще погледна документацията, след като напиша оценката за Джако Ванс — той се изправи рязко на стола. — И нека този път запазим това в тайна. Моля те.