Разплата

28.

Какъв прекрасен ден, мислеше си Ванс. Небето беше сиво и сигурно щеше да завали, но какво от това? Той беше избягал от затвора и пътуваше с колата из долините на Йоркшър отново господар на собствената си съдба. Това бе достатъчно, за да направи деня прекрасен. Шофирането не го затрудняваше, радиото беше с дигитално управление, благодарение на което прехвърлянето от станция на станция също ставаше удивително лесно, а с навигацията нямаше опасност да се изгуби сред ниските, зидани без хоросан стени, които бележеха границите на нивите, и кошарите за овце. Беше спал добре, после закуси пред лаптопа си, забавлявайки се е описанията на бягството му в медиите. Почти изпита съжаление към нещастния управител на затвора, когото журналистите бяха приковали, както се приковава пеперуда с карфица. Представяха го като некомпетентен глупак, повярвал на лъжите на Ванс, че се е променил. Както обикновено, истината не беше толкова проста. В сърцето си управителят беше добър човек, вкопчил се отчаяно в последните останки от някогашния си идеализъм. Ужасно му се искаше да повярва, че е възможно човек като Ванс да пожелае да изкупи стореното от него. Което пък го превърна в лесна жертва за манипулатор от ранга на Ванс.

Управителят не беше тъпанар. Просто се беше сблъскал с човек, който далеч го превъзхождаше.

След закуска Ванс провери камерите. Тази сутрин той — или по-точно Тери — получи мейл от частния детектив, който го уведомяваше, че най-сетне е успял да инсталира и последните камери. Когато Ванс въведе съответния код, съумя да ги активира и да огледа тайно още едно място, включено наскоро в списъка му като резултат от последните проучвания, които Тери бе извършил по негово нареждане. Това беше един малък, чудесен акцент, идеалният завършек на първия етап от заплануваната кампания.

Но този завършек го чакаше в бъдещето. А сега трябваше да се съсредоточи върху преките си задачи. Днес той беше от горе до долу Патрик Гордън, с гъста кестенява коса и дори няколко артистично поставени лунички по бузите. Мустаците и очилата с рогова рамка завършваха образа. Беше облечен със спортна елегантност, като заможен обитател на провинцията — кафяви спортни обувки, панталони от рипсено кадифе, карирана риза и светлокафяв пуловер с остро деколте. Класически образ на борсов агент, превърнал се в провинциален земевладелец от Йоркшър. Липсваше само един лабрадор, който да го съпровожда, за да допълва картината.

Малко след обяд той спря колата в предния двор на хубава провинциална кръчма, която предлагаше готвена храна и разнообразие от традиционни видове ейл. Като истински перфекционист Тери се беше постарал да набележи приятни заведения, в които можеше да се хапне и пийне, в близост до всички места от списъка на Ванс. Като че ли си беше представял Ванс като човек, който е решил да направи обиколка на страната и има намерение да се отбива тук и там, за да обядва или да пие чай със стари познати. Първоначално Ванс бе приел това като някаква налудничава приумица, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече го привличаше идеята да се явява там, под носа на живеещите наоколо хора.

Заети бяха само две маси — на едната имаше двойка на средна възраст, и двамата облечени за разходка из околността, на другата — двама мъже в костюми. Ванс огледа предлаганите ейлове, всички до един с имена, съдържащи глупави игрословици или измислени диалектни фрази, и си избра един, наречен „Bar T’at“16. Когато си поръча една пинта, барманът дори не го погледна. Поръча и пай със стек и ейл и се разположи в един тих ъгъл, където можеше да ползва таблета си, без някой друг да вижда екрана. Таблетът беше нещо удивително. Беше го открил в чекмеджето на бюрото тази сутрин и се захласна, проучвайки възможностите му. Размерът му действително беше неудобен — прекалено голям, за да го носи в джоб, но пък беше далеч по-практичен за носене от лаптоп. Докато чакаше да му донесат храната, той отвори страницата, където можеше да следи онлайн какво излъчват камерите, инсталирани в старата селска къща.

Сега, на дневна светлина, Ванс виждаше много по-ясно. Помещението, което снощи бе тъмно, сега се оказа нещо като отделен апартамент за гости с малка кухничка и отделна баня. Срещу вратата към този апартамент имаше друга, която вероятно водеше към основното жилищно помещение в сградата. Така или иначе, в основното помещение се виждаше врата, която сигурно извеждаше на същото място.

Но не това беше най-интересното, което се виждаше в тази четвърт на екрана. Един мъж седеше на дълго бюро, толкова близо до камерата, че се виждаше само върхът на главата му с прошарена руса коса и едното му рамо. Ъгълът, под който го показваше камерата, не беше много подходящ, но Ванс успя да забележи единия край на клавиатура, поставена пред два големи монитора. Невъзможно беше да се види какво има на екраните, но Ванс предположи, че е код на компютърна програма. Мъжът почти не се движеше — вероятно работеше на компютъра.

По нищо не личеше в къщата да има още някой. Завивката беше хвърлена накриво върху леглото, кошът с мръсното пране беше претъпкан, от него висеше някаква тениска. Значи жената не си беше у дома. Какво от това, каза си Ванс. Разполагаше с предостатъчно време. Минимизира страницата, когато му поднесоха храната, избута таблета встрани и започна да се храни с апетит.

След годините, през които бе ял затворническа храна, всяко ядене навън би му доставило удоволствие, но това наистина беше приготвено великолепно. Нахрани се, без да бърза, после си достави и удоволствието да си поръча ронлив ябълков пудинг с гъст яйчен крем.

Когато стана да си върви, кръчмата се беше напълнила с хора. Никой не му обърна внимание, докато си проправяше път през тълпата край бара и вървеше към паркинга зад сградата. Около половината от мъжете в кръчмата бяха облечени така, като че ли си поръчваха дрехите на същото място, от което се снабдяваше и той. Успокоен, той седна в колата и тогава призна пред себе си, че беше малко напрегнат при това свое първо излизане сред хора. Но всичко бе минало блестящо.

Двайсет минути по-късно той мина с колата покрай стария хамбар, превърнат в жилищна сграда, който бе обект на интереса му. След като измина още половин миля, той спря и паркира на затревена ивица край пътя, цялата изровена и в следи от автомобилни гуми. Извади таблета и зачака страницата да се отвори и обнови. През краткото време, изминало откакто той напусна кръчмата, всичко се беше променило. Мъжът стоеше в кухнята и бъркаше нещо в една тенджера на печката, полюшвайки се ритмично, сякаш в такт с някаква музика. На Ванс му се прииска да имаше и звук към образа. Но когато това му бе дошло на ум, вече бе късно да го поръча.

Тогава вратата на банята се отвори и се появи жената, облечена в черна адвокатска тога с бяла яка — очевидно бе прекарала сутринта на работа в съда. Плъзна ръка по главата си, измъкна някаква шнола и остави косата си да падне свободно по раменете й. Изхлузи сакото си и го преметна през перилото на стълбата. Смъкна обувките с ниски токове и се плъзна с нехайна походка към мъжа, полюшвайки се в същия ритъм. Застана зад него и обгърна с ръце кръста му, притискайки се към гърба му. Той се пресегна през рамо и разроши косата й със свободната си ръка.

Жената се отдръпна, бръкна в една кутия и извади оттам хляб. Измъкна един от ножовете в кухненския блок, дъска за рязане на хляб от една ниша, панерче за хляб от едно дълбоко чекмедже. Плъзна острието няколко пъти напред-назад, после постави панерчето с хляб на масата, докато мъжът вадеше чинии от един шкаф и сипваше с черпака гъста супа в тях. Седнаха и започнаха да се хранят.

Ванс свали облегалката малко по-назад. Налагаше се да изчака подходящия момент, което можеше да отнеме известно време. Но това не го притесняваше. Беше чакал този момент с години. Умееше да чака.

Карол четеше водещата статия в „Брадфийлд Сентинел Таймс“, без да бърза. Понякога, когато от полицията изтечеше информация, тонът на материалите във вестниците беше неуверен, правеха се предположения и се цитираха слухове. Но тонът на тази статия беше тържествуващо самоуверен. Пени Бърджес разполагаше с всички необходими съставки за добра публикация, и беше направила всичко точно както трябва. Ако, разбира се, приемем, че е редно да се експлоатира смъртта на три жени за увеличаването на тиража на един вестник. Но защо някой би се загрижил за тази последна експлоатация на жени, всяка от които бе демонстрирала посвоему как един живот може да бъде похабяван срещу мизерно заплащане? Карол се опита да потисне надигащото се у нея добре познато отвращение и не успя.

— Някой се е раздрънкал — каза тя. — И то сериозно.

— Да, и всички знаем кой е той — каза Пола с горчивина. — Първо ни обиждат, а после, когато ги накараш да отговарят за думите си, някакъв злопаметен лайнар решава да си го върне по този начин — тя заби пръст във вестника. — Няма значение, че сме имали сериозни оперативни причини да държим всичко да се пази в тайна. Очевидно за някои хора да си го върнат тъпкано на така наречения „Отдел Тъпи Парчета“ е по-важно от залавянето на един сериен убиец.

Тони взе вестника и започна да чете внимателно.

— Тя дори не прави предположение, че убийствата са на сексуална основа — отбеляза той. — Това е интересно. Като че ли получените от източника й сведения са й били достатъчни и не е изпитала нужда да намеква, че може да има и още нещо.

— Да я шибат Пени Бърджес — избухна Крис.

— Нали Кевин се занимаваше с това? — попита невинно Сам, без да се обръща конкретно към някого.

— Я млъквай! — сопна се Пола.

— Да, Сам. Ако не можеш да кажеш нещо полезно, по-добре си мълчи — каза Карол. — От всичко това следва, че не можем да се доверяваме на хората от Северната регионална полиция и не бива да ги уведомяваме за уликите, които ще разработваме занапред. Можем да продължим да използваме униформените от тамошния участък да вършат черната работа — да обикалят хората, живеещи наблизо, да показват снимки, такива неща. Но всякаква друга информация задържаме само за себе си.

Стейси се показа иззад мониторите си. Държеше в ръка една лъскава, току-що разпечатана снимка.

— Значи ли това, че не бива да окачаме такива неща по таблата? — попита тя.

— За какви неща става дума? — Карол чувстваше как зад очите й започва тъпо да пулсира зараждаща се болка. Налагаше се да взема прекалено много решения, да се справя с прекалено голямо напрежение, да носи прекалено много дини под една мишница; с всеки изминал ден Уест Мърсия й се струваше все по-привлекателна перспектива. Надяваше се, че в кабинета си в Устър няма да изпитва желание да пие концентрат преди обяд. Тази надежда не се нареждаше сред най-маловажните причини за напускането й.

Стейси обърна разпечатката така, че всички можеха да я видят.

— Кадър от запис на камера за контрол на движението, намираща се на двеста метра от „Танци с лисици“ — каза тя. — Колата напуска града.

На цветната снимка се виждаше тойота, която би могла да бъде червена или кафява. Регистрационният номер също се четеше ясно. Фигурата до шофьора можеше да е на жена — виждаше се дълга коса. Лицето на шофьора бе наполовина скрито от козирката на бейзболна шапка; онова, което се виждаше, не беше достатъчно за разпознаване.

— Това ли е нашият човек?

— Колата е засечена в отрязъка от време, който ни интересува. Не е минала пред камерата, която се намира преди „Танци с лисици“, следователно трябва да е потеглила или от клуба, от големия магазин за килими до него, или от съседния салон за маникюр и педикюр, в който има и солариум. Не ми се вярва магазинът или салонът да са били отворени по това време. Следователно е почти сигурно, че колата е потеглила от „Танци с лисици“. Две други коли се движат по същия маршрут в същия период от време, но и в двете до шофьора няма пътник. Бих казала, че съществува много голяма вероятност това да е колата на мъжа, отвел Лиан Консидайн от клуба.

Стейси винаги говореше така, като че ли даваше свидетелски показания пред съда. Карол харесваше прецизността й, но понякога й се искаше тя да си позволи да бъде по-категорична.

— Чудесно, Стейси — каза тя. — Нещо за регистрационните номера?

— Фалшиви са — отвърна кратко Стейси. — Принадлежат на един нисан, откаран за скрап преди шест месеца.

— Възможно ли е да се направи нещо, за да се види по-ясно лицето на шофьора?

— Според мен от него се вижда толкова малка част, че не си струва да се опитваме. Със сигурност няма да излезе нещо, което бихме могли да публикуваме и да разчитаме на него за някакъв резултат.

Сам удари с длан по бюрото си.

— Следователно това не ни води доникъде.

— Подсказва ни, че човекът в колата най-вероятно е убиецът — каза Тони. — Ако беше обикновен клиент, не би си дал труда да слага фалшиви номера на колата. Такава операция подсказва предварително планиране.

Стейси се обърна към Сам и го надари с една от редките си усмивки.

— Всъщност, Сам, не мисля, че сме стигнали до задънена улица. Просто трябва да погледнем на данните от друг ъгъл, това е всичко. Както всеки друг град в Обединеното кралство, и Брадфийлд разполага с обширна мрежа от камери, служещи за идентифициране на регистрационни номера на коли. В наши дни пътната полиция и службите за безопасност са в състояние да проследят движението на една кола по всички главни пътища на страната. Ако става дума за магистрала, могат да се закачат за всяка кола и да я следят в реално време — или почти. А ето и най-важното: всички тези детайлни записи от движението по пътищата се съхраняват в Националния център за идентификация на регистрационни номера, за да могат да бъдат предоставени в случай на необходимост за някое разследване. Или да се ползват като доказателствен материал. Необходимо е само да изискаме сведения дали кола с тези номера е била регистрирана някъде след датата, на която нисанът е бил откаран за скрап. Това практически може да ни отведе до самия му праг. Или да ни осигури достатъчно ясна негова снимка, за да може някой, който го познава, да се обади, като я види — усмивката й стана по-широка. — Не е ли прекрасно?

— Прекрасно ли? Повече от прекрасно — отвърна Карол.

— Можеш ли да се свържеш с тях, Стейси? Постарай се да им обясниш колко е спешен случаят. Кажи обичайното — че е въпрос на живот и смърт и че записите ни трябват за вчера — главоболието беше започнало да отзвучава. — Хора, най-сетне се добрахме до нещо. И този път то си остава между тези четири стени.