Разплата

26.

Карол преглеждаше методично пристигналите през нощта доклади, когато попадна на записките на Сам от разговора му с Наташа Джоунс, собственик и управител на клуба „Танци с лисици“. Сведенията бяха полезни — свидетел, видял как Лиан е напуснала клуба в нечия кола, би подпомогнал усилията на обвинението да изпрати убиеца зад решетките. И действията, които Сам препоръчваше, бяха уместни: „Предлагам да се реквизират записите от камерите за контрол на движението по Бракли Роуд, в двете посоки, към клуба и обратно. Времеви граници — 23.00 вторник — 01.00 сряда. Целта е да се открие регистрационният номер на колата, отвела Лиан Консидайн от клуба «Танци с лисици» на Бракли Роуд №673.“ И все пак, в записките от разговора имаше нещо странно. Като начало, Сам бе отишъл там с Кевин, но сержантът не се споменаваше никъде. Общо взето, текстът оставяше у Карол впечатлението, че нещо се прикрива, а тя познаваше Сам достатъчно добре, за да знае, че когато възприема подобен тон, действително има нещо за прикриване.

Погледна към външната стая, където Кевин и Пола водеха разговори по телефона. Нямаше и следа от Сам, затова тя написа бележка: „Ела в кабинета, когато приключиш“, и я остави на бюрото на Кевин, който й хвърли измъчен и примирен поглед. След две минути вече седеше пред нея на стола за посетители.

— Добра работа сте свършили снощи — каза Карол, облегна се на стола си и опря крака на отвореното най-долно чекмедже на бюрото.

— Благодаря — отвърна предпазливо Кевин.

— Прочетох доклада на Сам. Звучи странно, като че ли ти не си присъствал.

Кевин кръстоса крака, опирайки левия си глезен на дясното коляно, и забарабани с пръсти по лявото си коляно. Държеше се непринудено — като студент на изпит.

— Сам свърши работата. Управителката се опита да ни излъже, че Лиан никога не е работила там. Когато си тръгвахме, Сам забеляза колелото на Лиан. И се върна обратно, за да притисне с това управителката.

— А ти къде беше?

Тонът й все още не беше остър, не знаеше какво точно е онова, което се опитваше да разбере.

— Бях в колата.

— Какво? Домързяло те е да отидеш с него?

Кевин изду устни. Пръстите му престанаха да танцуват и вместо това стиснаха коляното му.

— Нещата всъщност не се развиха точно така.

— А как?

— Има ли значение? Сам успя да осигури сведенията, от които имахме нужда. Не ми пречи това, че е последвал инстинкта си и се е оказал прав.

Той се понамести на стола си. Опитът му да се държи непринудено се проваляше катастрофално.

Карол го изгледа преценяващо. Сега вече започваше да придобива по-ясна представа за онова, което се беше случило всъщност. Сам беше зарязал Кевин и бе решил да последва собствения си инстинкт — поведение, което бе глупаво при всички положения, и особено когато си имаш работа с убиец на свобода.

— Знаеш, че трябва да се движите по двойки, особено когато работите с хора, които могат винаги да се разкрещят, че са подведени с нечестна игра, и знаят какъв ефект има това. Сам се е изложил на опасност, а ти не с трябвало да позволяваш това.

По стандартите на Карол това беше възможно най-мек упрек, но бе достатъчен бледото лице на Кевин да стане тъмноалено.

— Разбирам — отвърна Кевин с мрачно изражение. — Не очаквах, че той ще проведе разпита на място.

Карол поклати глава. На устните й играеше иронична усмивка.

— А откога работиш със Сам?

Кевин стана.

— Права сте.

Карол влезе след него в общото помещение и потърси с поглед Пола. Но Пола беше изчезнала, докато тя говореше в кабинета си с Кевин.

— Тази стая прилича на палубата на „Мари Селест“12 — каза тя гласно.

— Аз съм все още тук — разнесе се гласът на Стейси иззад мониторите. — Преглеждам записите от камерите за контрол на движението.

— Това не е ли работа за някой от униформените колеги от пътна полиция?

— Ако трябва да бъда честна, не вярвам, че ще свършат работата както трябва. Прекалено бързо се отегчават.

Карол тръгна обратно към кабинета, неспособна да потисне усмивката си. Нейните специалисти — арогантни и конфликтни — никога нямаше да могат да се впишат в конвенционален екип. „Бог да е на помощ на ръководителите на отделите, където ще се озоват“, мислеше тя. Почти й се прииска да остане, само за да присъства на веселбата, която щеше да настъпи.

Ванс беше избягал преди броени часове, но те бяха достатъчни, за да успее Маги О’Тул да подготви защитата си. Засега медиите не бяха открили, че тя носи отговорността за прехвърлянето на Ванс в крилото за групова терапия на затвора, но й беше ясно, че това ще се случи. Когато Амброуз дойде съгласно уговорката за срещата им в Пробационния съвет, където тя ползваше кабинет, когато не беше в „Оукуърт“, служителката в приемната се престори, че чува името на психоложката за първи път. Наложи му се да извади полицейската си карта, преди тя изобщо да признае, че доктор О’Тул работи тук. А това не подобри настроението му.

Кабинетът на Маги О’Тул представляваше малка стаичка на втория етаж с изглед към някогашно кино на отсрещния тротоар, което сега бе превърнато в склад и магазин за килими. Когато Амброуз почука и се отзова на поканата й да влезе, я видя да стои с гръб към вратата, взирайки се през прозореца така, сякаш в света на килимите се случваше нещо изключително. Кабинетът беше претъпкан с книги, папки и документи, но те бяха подредени така, че създаваха впечатление за спретнатост. Въобще не приличаше на нито едно от помещенията, в които бе работил някога Тони Хил.

— Доктор О’Тул? — попита Амброуз.

Бавно, с подчертано нежелание, тя се извърна, за да застане очи в очи с него. Имаше едно от онези хубавички, безхарактерни личица, чиито притежателки винаги оставяха у Амброуз убеждението, че може лесно да се справи с тях. Напомни си, че по времето, когато Одри Хепбърн бе на върха на славата си, бе модно да казват за такива личица „като на елф“. Лицето й беше обрамчено от боядисана в черно коса в хлапашка прическа, която само подчертаваше факта, че тя бе прехвърлила петдесетте.

— Вие трябва да сте сержант Амброуз — каза тя уморено. Ъгълчетата на устата й бяха извити надолу. Червилото не подхождаше на тена й. Амброуз не се считаше за голям познавач, но открай време бе имал добра преценка за това кое отива на една жена и кое — не. Не се замисляше много, когато избираше дрехи или бижута за жена си, а тя като че ли винаги носеше с удоволствие избраните от него неща. Що се отнася до Маги О’Тул, в момента тя явно далеч не изпитваше удоволствие.

„Господи, а кой друг бих могъл да бъда? Тони Хил?“

— Трябва да разговарям с вас…

— За Джако Ванс — прекъсна го тя, довършвайки изречението вместо него. — Мен ли избрахте за изкупителна жертва? Моята кръв ли трябва да се пролее на олтара? Аз ли ще бъда прикована на позорния стълб от „Дейли Мейл“?

— Спестете ми сцените — каза той грубо. — Ако разбирате изобщо нещо от работата си, трябва да сте наясно, че Ванс е опасен. Единственото, което ме интересува, е да го прибера обратно зад решетките, преди да започне да убива отново.

Тя се изсмя иронично и плъзна пръсти по косата си. Лакът на ноктите й беше в същия неподходящ цвят като червилото — от него пръстите й изглеждаха като осакатени.

— Осмелявам се да мисля, че моята квалификация ми дава възможност да преценя по-добре от вас на какво е способен сега Джако Ванс. Знам, че хора като вас трудно могат да разберат това, но дори извършители на ужасни престъпления като Джако са способни да открият пътя към изкуплението.

Фразата му прозвуча като откъс от патетична публична презентация.

— Той вече успя да вкара един човек в болница — отвърна Амброуз. — Нямам нужда да изнасяте пред мен лекция за психическото възстановяване на Ванс. Повече от ясно е, че нищо подобно не се е случило. Как ще представите случая в професионалната си среда си е ваша работа. Но не мога да си позволя лукса да чакам от вас самокритика. Необходимо ми е само да си съставя някаква представа за бъдещото му поведение — къде би отишъл, какво би направил.

Доктор О’Тул беше достатъчно умна, за да осъзнае, че предварителният й сценарий е осуетен.

— Искрено вярвам, че той не представлява заплаха — каза тя. — Като всички нас е склонен да прояви насилие, ако бъде притиснат към стената или ако е уплашен.

— Човекът, когото той е пребил до безсъзнание, е шофьор на такси — каза сухо Амброуз. — Не ми е ясно как един трийсет и четиригодишен шофьор на такси го е накарал да се почувства уплашен или притиснат към стената. Колкото и калпаво да е шофирал.

— Не е необходимо да се заяждате — каза тя надуто. — Вижте, бихте могли да ме изслушате. Не съм глупачка, сержант Амброуз. Върша тази работа отдавна и не се поддавам лесно на чуждо влияние. Препоръчах Джако да бъде преместен в крилото за групова терапия, защото по време на разговорите ни той проявяваше разкаяние и личеше, че осъзнава тежестта на престъпленията си. Отговаряше на всички критерии за включване в общността за групова терапия като изключим факта, че при никакви обстоятелства не би могъл да бъде освободен. Но защо да лишим един човек от най-добрата възможност да се възстанови от ужасното си минало, просто защото той няма да има възможност да се възползва стопроцентово от това свое възстановяване?

„Отново част от презентация“, каза си Амброуз. Питаше се до каква ли степен Маги О’Тул бе възнамерявала да гради по-нататъшната си кариера върху лечението на Ванс.

— Кажете ми, в какво се изразяваше това негово разкаяние?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете. Изразяваше съжаление и анализираше поредицата събития, тласнали го да извърши престъпленията.

— А имаше ли желание да изкупи вината си? Споменавал ли е някога такова нещо? Говореше ли за хората, чийто живот е съсипал?

За миг по лицето й се изписа раздразнение, сякаш осъзна, че е пропуснала нещо.

— Разбира се, че говореше за това. Искаше да се види с близките на жертвите си и да се извини лично. Имаше желание да направи нещо, за да обезщети бившата си жена за всички неприятности, които й е причинил.

— Спомняте ли си кои жертви споменаваше?

— Разбира се. Семейството на Дона Дойл, именно с тях искаше да разговаря.

— Само с тях?

Тя забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола си.

— Тя е негова жертва, сержант Амброуз.

Амброуз й отвърна с крива усмивка.

— Единствената, за чието убийство той получи присъда. А другите момичета, които е отвлякъл и убил? Спомена ли поне веднъж техните имена? Изрази ли съжаление за тяхната смърт?

— Както отлично знаете, той винаги е отхвърлял тези обвинения и никога не му е било отправяно обвинение за други убийства.

— Всъщност било му е отправяно, но се е отървал единствено защото приятелят му Тери Гейтс е лъжесвидетелствал в негова полза. Освен това е имал присъда и за убийството на Шаз Боуман, преди апелативният съд да я отмени. Споменаваше ли Ванс тези неща, когато изреждаше греховете си?

Доктор О’Тул въздъхна тежко.

— Нямам намерение да се състезавам с вас, за да видим кой ще спечели повече точки. Познавам своята компетенция и ви съветвам да останете в границите на вашата. Ще повторя — според мен Джако не представлява опасност. Разочарована съм от него, задето е скроил този план за бягство, но предполагам, че в крайна сметка животът в затвора е станал непоносим за него. Предполагам, че ще напусне страната, търсейки място, където ще се чувства в безопасност — тя се усмихна и бръчките очертаха по бузите й редица концентрични полукръгове. — Вярвам също, че той ще живее занапред като човек с възстановена психика.

Амброуз поклати невярващо глава.

— Вие май наистина вярвате във всичко това, а? — После се изправи. — Всичко това е безсмислено. Освен ако вие нямате някаква конкретна идея къде би могъл да бъде — може би е споменал пред вас някакво място, някой човек, с когото е бил близък — няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор.

— Нямам представа къде би могъл да отиде. Нито пък знам кои са познатите му навън. Според мен излишно ангажирате с издирването му толкова много хора — заяви тя. — Не бих препоръчала да въведат Джако в обществото на хора, подлагани на групова терапия, ако не съзнавах, че той се е променил.

Амброуз тръгна към вратата, но преди да излезе в коридора спря.

— Надявам се да сте права. Искрено се надявам да е така. Бих бил щастлив, ако се окаже, че в този случай аз греша — потърка врата си, опитвайки се да отпусне скованите си мускули. — Освен това считам, че в това, което казахте, има нещо вярно. Навън действително има хора, с които Ванс още не е приключил отношенията си. Но не ми се вярва той да иска да изкупи вината си пред тях. Мисля, че ще иска да им изкара през носа това, което в неговите очи те са му причинили.

Амброуз не изчака отговора й. Дори остави вратата отворена. Искаше му се да я хлопне с трясък зад себе си, но нямаше да достави на Маги О’Тул това удоволствие.