Разплата

20.

Кевин си каза, че Стейси не е единствената, която умее да измъква информация от компютър. Той имаше дванайсетгодишен син, който ползваше компютъра им у дома така, сякаш той беше естествено продължение на личността му. Не беше лесно да учи, но Кевин беше твърдо решен да не изостава от сина си. Когато самият той беше момче, баща му споделяше с него познанията си за онова, което се случваше под капака на колата и единствено благодарение на това не престанаха да си говорят, когато Кевин стана тийнейджър. Според Кевин през двайсет и първи век еквивалентът на съвместното ровене в двигатели из гаражите беше умението да играеш World of Warcraft със сина си. Освен това той се научи да ползва компютъра за презентации, да подготвя за печат постери и как да разширява търсенията си в Гугъл. Но не говореше за това в офиса. Не искаше да оставя впечатлението, че се опитва да навлезе в територията на Стейси, нито пък да рискува да бъдат грубо разкрити ограниченията на неговите умения.

Десет минути с Гугъл и още една метатърсачка му бяха достатъчни, за да установи, че няма недостиг на фирми, предлагащи машини за татуиране. Дори отчитайки сегашната мания на тема бодиарт. Кевин не можеше да повярва, че всички те са в състояние да си осигурят достатъчно печалби. Самият той нямаше татуировки; струваше му се, че ще изглеждат странно на бялата му, осеяна с лунички кожа. Жена му си бе татуирала алена лилия на рамото и той винаги я бе харесвал, но тя така и не пожела друга татуировка, а пък и той не се беше захласнал чак толкова по нея, че да я убеди да постъпи по друг начин.

В процеса на търсенето той извади толкова много списъци, че нямаше смисъл да се опитва да търси скорошна покупка, правена в района на Брадфийлд, дори в случай че продавачите проявяха желание да сътрудничат. А тъй като немалко от хората, които се занимаваха с бодиарт, предпочитаха да приемат себе си като бунтари и противници на системата, Кевин предполагаше, че повечето няма да пожелаят да му помогнат.

След като превъртя пет–шест страници на екрана, Кевин попадна на три фирми–доставчици с адреси в региона. Двете бяха студиа за татуировки, а третата фирма като че ли предлагаше всичко от фризьорски артикули до бижута за пиърсинг. Той записа данните им и отвори файл, в който представи предложението си детективи да посетят и трите фирми и да се осведомят за скорошни продажби — и онлайн, и директни. Това беше точно такова досадно търсене, с което онези от Северния регион щяха да се справят. Ако пък в резултат на него се откриеха следи, които представляваха интерес, то това би било от полза не само за разследването, но за отношенията между отделните подразделения.

Той се усмихна и натисна „изпрати“. Приятно му беше да прехвърли другиму досадната работа. Прекалено често Кевин изпитваше чувството, че в отдела на него се поверява отегчителната, рутинна работа. Струваше му се обидно. Може би това щеше да се промени, когато ги разпилееха на различни места в полицията. Това не го притесняваше ни най-малко. Време беше да може да покаже уменията си, които биха могли да му спечелят повишение.

През ум не му минаваше, че Карол Джордан му прехвърля рутинните проучвания заради изключителния му перфекционизъм. В един свят, където повечето служители се стремяха да работят толкова малко, колкото можеха да си позволят и да им се размине, Кевин правеше впечатление с вниманието, което отделяше на подробностите, с придирчивия си стремеж да се отбелязва и най-дребният детайл. Не го съзнаваше, но именно той беше причината кръвното на Карол Джордан да поддържа такива ниски стойности. А тя го знаеше.

Ванс облече дрехите, които Тери бе оставил, спретнато сгънати, върху казанчето на тоалетната. Ново бельо и чорапи, леки платнени панталони и спортна риза от рипсена памучна тъкан, с дълги ръкави и якичка. Най-отдолу в купчината имаше перука — гъста, чорлава кестенява коса, прошарена тук–там със сребристи нишки. Ванс я нахлузи. Косата се раздели естествено на път, обратен на неговия собствен. Въпреки че прическата напомняше на онази на някогашния Джако Ванс, от времето на телевизионната му слава, по някакъв начин той придобиваше подчертано различен вид. Последният детайл бяха очила с прозрачни стъкла и стилни черни елипсовидни рамки. Човекът в огледалото нямаше абсолютно нищо общо с Джейсън Колинс. Но не приличаше особено и на някогашния Джако Ванс, каза си той със съжаление. Виждаха се бръчки на места, където преди ги нямаше, линията на челюстта беше поомекнала, имаше и няколко спукани капиляри по бузите. Затворът го беше състарил по-бързо, отколкото би го сторил животът на свобода. Беше готов да се обзаложи, че бившата му жена се справяше по-добре с възрастта. Но поне той щеше да се постарае бръчките й да са повечко на брой, когато приключеше с нея.

Когато се появи, Ванс изпита задоволство от изражението на радостно удивление, изписало се по лицето на Тери.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Добра работа свърши — отвърна Ванс и потупа Тери по рамото. — Всичко е идеално. А сега вече умирам от глад. Какво можеш да ми предложиш?

Докато се хранеше, Ванс проверяваше съдържанието на куфарчето, което Тери беше донесъл. То съдържаше два фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки — едните британски, другите ирландски; дебела пачка двайсетпаундови банкноти; списък с банкови сметки на имената от паспортите, със съответните пинкодове; няколко кредитни карти; набор от платени сметки за консумативи за една къща в покрайнините на Лийдс; както и четири мобилни телефона с предплатени карти. В едно от джобчетата бяха пъхнати ключове за кола и ключовете за къщата.

— Всичко останало, което може да ти потрябва, ще намериш в къщата — каза Тери. — Лаптоп, стационарен телефон, сателитна телевизия…

— Блестящо — каза Ванс, довършвайки последните хапки салата от риба тон с едамаме8. — Половината от съдържанието на тази храна ми е абсолютно непознато. Но пък е много вкусно.

— Напълних вчера хладилника в къщата — каза Тери, изгарящ от желание да се понрави. — Надявам се нещата, които взех, да ти харесат.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — Ванс избърса устата си с хартиена салфетка, после събра останките от храната и изхвърли всичко в кошчето за боклук. — Време е да се хващаме на работа — каза той. Стана, после се обърна към леглото, на което бе седял Тери. Отметна завивките и удари с юмрук възглавницата, за да остане вдлъбнатина. — Сега вече изглежда така, като че ли някой е спал тук. Когато камериерката влезе, няма да забележи нищо необичайно, та да си го припомни, ако я разпитват от полицията.

Ванс остави Тери да го води към колата, а когато стигнаха до мерцедеса, каза просто:

— Ти караш.

Не се съмняваше в способността си да шофира; Тери беше изпълнил желанието му и беше осигурил кола с автоматични скорости и автопилот. Имаше и нещо, наречено „сателитна навигация“ когато той за последен път бе шофирал, все още не съществуваше такова устройство. Независимо от това му се искаше да направи първия си опит с тази кола далеч от потенциални свидетели — за всеки случай.

Когато Тери изкара колата от паркинга, Ванс се отпусна на седалката си, поставяйки глава на анатомичната облегалка. Клепачите му потрепнаха. Адреналинът най-сетне се бе изчерпал, оставяйки го уморен и отпаднал. Нямаше нищо лошо в това да поспи, докато Тери го караше към новия му дом. Защото трябваше да свърши още много неща, преди да си почине истински.

Подрусването на колата, когато преминаха през „легнал полицай“, събуди Ванс. Той се събуди с трепване, изгубил за миг ориентация.

— Какво, по…? Къде сме? — изпъшка той, докато още идваше на себе си, озъртайки се трескаво. Минаваха край нещо подобно на караулка, но тя като че ли беше празна. Отвъд къщичката се виждаха две тухлени колони. „Колони на порта, но липсват и портата, и стените“, помисли Ванс объркано.

— Добре дошъл във Винтън Удс — каза гордо Тери. — Точно каквото ти трябваше. Частен комплекс от самостоятелни къщи, отделени една от друга с градинки — на такова място никой няма представа от съседите си и всеки се интересува единствено от собствената си работа. Намираш се на осем мили от магистралата, на шест мили от центъра на Лийдс, на 17 мили от Брадфийлд — той тръгна по виещ се път, край който се издигаха солидни къщи с фасади от тухла и дърво. — Това е частта, строена в стил „кралица Ан“ — каза Тери. На едно кръстовище той зави. — Ако тръгнеш вдясно, се озоваваш в джорджианската част, но ние сме във викторианската секция на комплекса — тук къщите вече имаха каменни фасади и кулички, които можеха да се определят като имитация на готически стил. Представляваха копия в умален мащаб на едновремешните господарски къщи, строени от собственици на фабрики в предградията с по-чист въздух, след като появата на влаковете ги избавила от необходимостта да живеят на горните етажи на предприятията си. В очите на Ванс тези модерни копия бяха грозни и жалки. Но засега едно от тях щеше да отговаря изцяло на изискванията му.

Тери зави от централната алея в една задънена уличка с шест големи къщи, строени в дъното на парцелите, за да бъдат по-далеч от уличката. Насочи колата към една от двете къщи в началото на уличката, намали скоростта и се отправи към тройния гараж от едната страна на къщата. Извади дистанционно управление от джоба във вратата и го насочи към гаража. Една от вратите се плъзна нагоре и той влезе с колата, като изчака вратата да се спусне отново, преди да изключи двигателя и да излезе.

Ванс излезе от колата и се огледа. Микробусът на Тери заемаше третата клетка в гаража. Надписите по него рекламираха магазинчето му, където той предлагаше зашеметяващо многообразие от инструменти, и нови, и на втора ръка. Очевидно го беше използвал, за да докара тук своя личен подарък за Ванс.

На едната стена на гаража бе монтиран дърводелски тезгях, който заемаше цялата й дължина. Над нея на стената бяха окачени пълен набор излъскани до блясък сечива. Две яки менгемета бяха монтирани в двата му края. Ако това бе дело на когото и да било, освен Тери, Ванс би побеснял. Но той знаеше, че няма причини да търси тук намек. В края на краищата, нали Тери не вярваше в твърденията на обвинението за ужасните неща, които Ванс бе причинявал на момичетата с последното менгеме, което бе притежавал. Той пристъпи към тезгяха, представяйки си как ръцете му докосват стегната плът.

— Позволих си да ти оборудвам работилница — каза Тери. — Знам колко обичаш да обработваш дърво.

— Благодаря ти — отвърна Ванс. „По-късно“, мислеше той, „много по-късно“. Прибягна до най-чаровната си усмивка и допълни: — Сетил си се за всичко. Всичко е просто съвършено.

— Още не си видял къщата. Мисля, че ще ти хареса.

Единственото, от което се интересуваше Ванс в момента, беше кухнята. Той последва Тери, който го въведе през една странична врата в помещение, където имаше пералня и сушилня, и оттам в кухнята, която приличаше на лъскав паметник на модерността. Гранит, хромирани повърхности и фаянс — всичко блестеше като огледало. На Ванс му бяха необходими няколко мига, за да открие онова, което търсеше. Но то си беше там, точно каквото му трябваше. В единия край на покрития с гранит работен „остров“ в средата на помещението имаше дървен блок с поставени в него ножове.

Ванс пристъпи небрежно към плота, като през цялото време не преставаше да възклицава възторжено, коментирайки съвършенството на великолепната нова кухня.

— А това да не е един от онези американски хладилници с генератор за лед и диспенсер за студена вода — попита той, убеден, че Тери ще поиска да демонстрира възможностите на уреда. Веднага щом Тери му обърна гръб, Ванс измъкна от блока един средно голям нож, пъхна дръжката под маншета на блузата и отпусна спокойно ръката си.

Когато Тери отново се обърна към него, поднасяйки му пълна догоре чаша с вода, в чиито стени се удряха и потракваха ледени кубчета, Ванс вдигна протезата си, сякаш искаше да го прегърне от благодарност и възторг. После вдигна другата си ръка и заби ножа в гърдите на Тери. Навътре и нагоре, избягваш ребрата, търсиш сърцето.

Чашата се търкулна на пода, плисвайки вода по ризата на Ванс. Той трепна, когато почувства студената вода по кожата си, но това не го накара да спре. От Тери се изтръгна някакво ужасно, сподавено бълбукане. Гледаше го потресено и обвинително. Ванс измъкна ножа и нанесе нов удар. Сега вече между тях двамата течеше кръв, издайническите петна покриваха предната част на дрехите им. Кръв се стичаше по ризата на Ванс, следвайки пътя, който бе изминала преди това водата. По блузата на Тери тя се стичаше по-бавно, изглеждаше и по-ярка.

Ванс отново изтегли ножа и отстъпи, оставяйки Тери да падне на пода. Горната му устна се изви отвратено, докато Тери стенеше и потръпваше, притиснал ръце към гърдите си и подбелил очи. Ванс не изпитваше удоволствие от самото убиване; открай време беше така. За него това беше вторично спрямо насладата, която изпитваше, когато всяваше страх и причиняваше болка. Смъртта беше неприятен страничен ефект на онова, което действително му доставяше удоволствие. Искаше му се Тери да побърза и да приключи с тази работа.

Изведнъж изтощението го връхлетя, сякаш някой го беше ударил. Той залитна леко и трябваше да се облегне на гранитния плот. В продължение на часове се крепеше благодарение на адреналина, а сега горивото на организма му се изчерпваше. Почувства се отпаднал, трепереше, в пресъхналата му уста се надигаше горчив вкус. Но не можеше да си позволи да спре.

Ванс отиде до умивалника и отвори шкафа под него. Както и бе очаквал, Тери беше осигурил всичко необходимо за почистване. Най-отпред имаше ролка здрави найлонови чували за боклук. На рафта пред него бяха връзките за чувалите. Точно каквото му трябваше. Веднага щом Тери приключеше с умирането, можеше да го напъха в чувал, да го завърже и да го натика в багажника на собствения му микробус. По-късно щеше да решава какво да прави с микробуса и с неговия собственик. Сега беше толкова уморен, че не можеше да разсъждава разумно.

Единственото, което искаше, бе да почисти, а после да си легне и да спи поне дванайсет часа. Толкова очакваната тържествена вечеря можеше да почака до утре, когато щяха да започнат и другите забавления.

Хвърли поглед към Тери, чието задъхано дишане се чуваше все по-слабо, а всяко издишване изкарваше розови мехурчета по устните му. Защо, да му се не види, се бавеше толкова? Някои хора действително никак не се съобразяват с другите.