Разплата

32.

Не беше приятно да се седи в офиса. Сянката на онова, което бе сполетяло Карол, бе надвиснала над всички като сянка на погребален саван. Така си мислеше Крис, докато шофираше по хребета на Пенините, навлизайки в Дарбишър. Докато шофираше, тя отпиваше от кафето си. Беше дотолкова изстинало, че ако някой друг го опиташе, би му било трудно да прецени дали е стоплило се айс–кафе или останка от някога горещо кафе. Беше й все едно. Кафето й беше необходимо заради способността му да я държи будна. Започваше да изпитва чувството, че се е сраснала с колата след вчерашното пътуване до имението на Кей Халам.

В идеалния случай тя би успяла да се добере до екземпляр на иззетата книга на Джеф Уитъл за Ванс, убиецът на ченгета, и би се сгушила в някой ъгъл, за да я прочете, преди да потегли да търси среща с автора. Но това явно бе един от редките случаи, в които под „иззета и унищожена“ се разбираше дословно именно това. Явно екземпляр на „Спортсменско убийство“ не се намираше лесно, а дори да бе намерила книгата, нямаше да има време да подготвя подобно домашно.

Не и сега, когато убийствата вече бяха започнали. Все още никой не бе обвинил публично Ванс за двойното убийство на Майкъл Джордан и приятелката му, но всички от отдела за особено тежки престъпления бяха напълно наясно от кого трябва да се търси отговорност.

На Стейси не й бяха необходими повече от пет-шест минути, за да открие сегашния адрес и телефонния номер на Джеф Уитъл, както и да се добере до информацията, че напоследък той рядко напускал извънградската си къща в Дарбишър, тъй като чакал своя ред за операция и подмяна на тазобедрената става. Крис предполагаше, че ако Стейси имаше повече време, щеше да открие и текста на книгата онлайн. Но време нямаше.

Бяха минали толкова много години и тя все пак не можеше да не приема лично това преследване на Ванс. Смъртта на Шаз Боуман промени до толкова голяма степен начина, по който Крис възприемаше себе си! Беше й отнела безгрижието, превръщайки я в по-строг и сериозен човек. Тя бе престанала да търси любов на неподходящи места и започна да взема обмислени решения за начина, по който възнамеряваше да живее занапред, вместо да хуква подир първото нещо, което събудеше дори смътно интереса й. Работата й в отдела за особено тежки престъпления в Брадфийлд й даде възможността да се превърне в такова ченге, каквото винаги бе вярвала, че може да бъде. Но нямаше представа дали ще успее да оправдае репутацията си и в сегашната си задача.

Цветовете на Дарк Пийк, убито кафяво и зелено, отстъпиха пред неравните светлосиви и сребристи петна на Уайт Пийк18. Късно родени агънца пристъпваха неуверено на краката си и идваха до самия път, който се виеше надолу през прохода Уинатс, а после, когато наближеше кола, хукваха обратно назад. По тези места, когато слънцето се покажеше между облаците, това действително изглеждаше като дело на Божията ръка.

Касълтън беше село, обичано от всички туристи — и от онези, които идваха с автобуси, и от другите, които правеха дълги преходи пеш. Крис и приятелката й идваха понякога по тези места с кучетата си през зимата, за да се насладят на пейзажа, когато той бе по-рядко населен. Сега, в късната пролет, улиците вече бяха пълни с разхождащи се посетители, които често слизаха от тесните каменни тротоари на платното. Крис зави надясно в центъра на селото и насочи колата нагоре по един хълм, докато стигна до четири сгушени близо една до друга къщички, които сякаш се бяха вкопчили в склона. Според данните на Стейси, Уитъл живееше в най-далечната от четирите.

Крис паркира колата на затревената площ край пътя, вече разровена от автомобилни гуми, и тръгна към къщата. Беше едноетажна селска къща, строена от тукашния варовик. Крис предположи, че има три стаи, кухня и баня, и че вътре е доста тъмно. По тези места човек можеше да припечели добре, ако даваше под наем подобна къща през сезона на отпуските. Но да живееш в такава къща постоянно вероятно си имаше и отрицателните страни, особено за тежкоподвижен човек. Очевидно начинанието на Джеф Уитъл — да напише документална книга за действителни престъпления — не му беше донесло печалбите, на които се беше надявал.

Погледната отблизо, къщата губеше доста от чара си. Боята по прозоречните рамки беше олющена, бурени растяха между плочите, с които бе покрита пътеката, а тънките перденца на прозореца висяха накриво, сякаш всеки момент щяха да се смъкнат. Крис вдигна тежкото черно чукче, прикрепено на вратата, и го пусна с трясък обратно.

— Идвам! — подвикна някой отвътре. Настана дълга пауза, отвътре се чуваше някакво влачене и блъскане, после вратата се открехна едва–едва — напряко през пролуката минаваше солидна верига. Отвътре надникна глава, покрита с бяла коса, и човекът се взря в Крис през мръсните стъкла на очилата си.

— Коя сте вие? — попита той с учудващо силен глас.

Крис отвори полицейската си карта.

— Крис Дивайн, сержант от криминалната полиция. А вие сте господин Уитъл, нали?

— Вас ли пратиха да ме охранявате? — тонът му беше възмутен. — И защо се забавихте толкова? Той кръстосва пътищата още от вчера, не съм имал и една спокойна минута, откакто съобщиха новината по телевизията. И защо трябваше да науча това от новините, а не от някой от вашите хора?

— Мислите, че Ванс ще се насочи към вас?

Крис се постара по тона й да не проличи колко е изненадана.

— Разбира се, че ще го направи. В книгата си аз казах истината за него за първи път. После той успя да направи така, че да я изземат, но навремето се закле, че ще си отмъсти — той почти затвори вратата, за да може да смъкне веригата. — Най-добре ще е да влезете.

— Не съм тук за да ви охранявам — каза Крис, влизайки след него в сумрачната и претъпкана с вещи кухня, която явно се ползваше и като работен кабинет.

Човекът, който вървеше пред нея, влачейки крака, наклонен на една страна, спря и се обърна с лице към нея.

— Какво искате да кажете? Ако не сте тук, за да ме охранявате, за какво, по дяволите, сте дошли?

— Трябва ми информация — отвърна Крис. — Вие сам го казахте — публикували сте истината за него. Дойдох да науча от вас нещо повече.

— Би трябвало да ви накарам да си платите за сведенията. Но пък мога да разглася историята и по този начин да спечеля повече пари. „Полицията търси помощ от писател, за да залови беглеца Джако“. Такова заглавие ще свърши добра работа. Ако спомена нещо и за затрудненията на полицията поради орязания бюджет, бих могъл да го продам дори на „Гардиън“. Седнете — каза той и посочи неопределено към два стола, прибрани под чамова маса. Самият той се разположи на стол с висока резбована облегалка в далечния край на масата.

— Та какво искахте да знаете?

— Всичко, което би ни помогнало да открием Ванс — отвърна Крис и свали куп вестници от единия стол на пода, за да може да седне. — Към кого би се обърнал за помощ. Къде би потърсил убежище. Такива неща.

Уитъл потърка брадичката си. Крис чу как наболата брада застърга по пръстите му.

— Самотник беше Ванс. Не беше от хората, които се заобикалят с приятели. Разчиташе много на продуцента си, но той ритна камбаната преди няколко години. След това остана само един човек, към когото би се обърнал за помощ — един тип на име Тери Гейтс. Той търгува на пазара…

— Знаем за Тери Гейтс — каза Крис.

Уитъл направи гримаса. Крис забеляза засъхнала слюнка в извитите надолу ъгълчета на устата му.

— В такъв случай трудно бих могъл да предположа кой друг би му помогнал — отвърна той. — Освен може би… — той насочи проницателния си поглед към Крис. — Мислили ли сте за бившата му съпруга?

— Доколкото знам, не ги свързват добри чувства — отвърна Крис с внезапно пробуден интерес.

Уитъл се изсмя хрипливо, гърлено, и й намигна.

— Тя би желала хората да мислят така.

По радиото все още не съобщаваха нищо за първите му подвизи, което учудваше Джако. Би предположил, че в един свят, в който новините се осъвременяваха денонощно, седем дни в седмицата — досега от полицията все би изтекла информация за двойното убийство. Надяваше се да са приели сериозно анонимното му обаждане — беше съобщил за убийството от един уличен телефон край кръчмата, в която обядва. Възможно ли бе по някаква ирония на случая да не са обърнали внимание на съобщението, решавайки, че е работа на побъркан?

Разбира се, той не остана да види как ще се развият събитията. Чакаше го работа, а и макар да бе уверен в добрата си дегизировка, нямаше намерение да рискува излишно.

След като си свърши работата с очарователната Луси, Ванс натъпка окървавените си дрехи в един найлонов чувал. Взе горещ душ, отмивайки внимателно всички следи от жертвите си. Беше свалил семейната снимка от стената като последен жест, чиято цел бе да извади от релсите Карол Джордан, после се преоблече долу в дрехите, които бе взел със себе си — панталони на тънко райе и бяла риза. Смени и перуката — на мястото на тази, с която бе дошъл, сложи по-къса, сресана по различен начин. Така приличаше повече на снимката в паспорта на Патрик Гордън. Тръгна полека по пътеката обратно към колата, като внимаваше да не бърза и да не дава външен израз на въодушевлението, което пулсираше в него. Е, Карол Джордан, да те видим как ще живееш с мисълта за това до края на жалкия си живот! Така, както на него му се налагаше да живее всеки ден с мисълта за онова, което му беше причинила — беше го изпратила на място, където той по право не биваше да бъде, в затвор, заобиколен от глупост и грозота. Нека сега разбере сама какво означава да страдаш. Само че за разлика от него тя нямаше да може да избяга от затвора, който той създаде за нея.

Изхвърли окървавените дрехи в един контейнер за индустриални отпадъци зад някакъв хотел край летището „Лийдс–Брадфорд“, а после остави мерцедеса на паркинга за продължителен престой. Както толкова други неща, и тук системата се беше променила през времето, което той бе прекарал в затвора. Сега трябваше да си вземе билет и да го пази, а после щеше да плати на някаква машина, която се намираше на друго място. Запита се колко от малоумните служители по паркингите са били уволнени след въвеждането на машините и доколко нивото на щастие у хората се е повишило, след като вече не им се налага да общуват с онези постоянно нацупени дръвници.

Ванс облече сакото на костюма и взе в ръка едно дипломатическо куфарче. После взе автобус до терминала, но вместо да се упъти към гишетата за регистрация, отиде при офисите на фирмите, отдаващи коли под наем. Възможно бе мерцедесът да е забелязан от някого или регистриран от камерите за контрол на движението, а той нямаше намерение да рискува. Ползвайки паспорта на Патрик Гордън, той нае един безличен форд лимузина с навигационна система и нареди плащането от сметка, в която имаше пари, чийто път, ако можеше да се проследи, би отвел чак до Гранд Кайман. Лекотата, с която се извърши трансакцията, му направи впечатление като още нещо, променило се към по-добро. Пофлиртува леко с жената зад гишето, но не чак толкова, че да го запомни.

Само след двайсет минути той вече беше на път, необходимите за отмъщението му вещи бяха прехвърлени от едната в другата кола. Ако всичко се развиеше по план, щеше да е приключил с втората част от разплатата след броени часове. А можеше да приключи и с третата, ако имаше попътен вятър. Единственият въпрос, който се въртеше в ума му, беше дали после да наеме стая в мотел, или да се върне с колата обратно чак до Винтън Удс. Какъв лукс да разполагаш с такъв избор, мислеше си той. Прекалено дълго бе живял като в капан, без да разполага с друго освен най-примитивните избори, принуден да спазва чужди правила. Трябваше да навакса толкова много време, изгубено по вина на Карол Джордан и Тони Хил, и на онази кучка, бившата му жена. Сега те всички щяха да бъдат осъдени на живот, изпълнен със страдания. Страдания, от които не можеш да избягаш.

Ванс се усмихваше на тази мисъл, когато спря край една бензиностанция. Онова, което вършеше, му гарантираше истинско удовлетворение. Един ден, когато заживееше на сигурно място, във вила на Карибите или в имение някъде в арабския свят, щеше да си припомня всичко това и спомените да го изпълват с неподправено удоволствие до края на живота му. Мисълта, че жертвите му щяха да продължават да страдат и тогава, бе като черешката на върха на тортата.