Разплата

5.

Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, стисна здраво дръжката на най-долното чекмедже отляво на бюрото си. Ето каква беше цената, която трябваше да плати, задето реши да напусне Брадфийлд. До края на месеца нейният екип от врели и кипели експерти щеше да бъде разпуснат, а тя самата щеше да е заминала. Дотогава щеше да се наложи да прерови внимателно всяко чекмедже, всеки шкаф с папки, всяка етажерка в своя офис. В тях имаше лични вещи, които щеше да вземе със себе си снимки, визитни картички, записки от колеги, карикатури, откъснати от списания и вестници, които бяха разсмивали Карол и колегите й. Имаше и професионални материали, които трябваше да се класират някъде на територията на полицейската централа в Брадфийлд. Имаше набързо надраскани бележки, които нямаха никакъв смисъл извън контекста на конкретното разследване. А щеше да има и много храна за машината за унищожаване на документи — всички онези късчета хартия, които никой друг не биваше да вижда. Затова беше останала, след като колегите й приключиха със задълженията си за деня — искаше да се заеме с тази работа.

Но още щом отвори чекмеджето, я обзе потиснатост. То беше натъпкано догоре — документация по различни случаи, наслоена като геологични пластове. Случаи, които навремето я бяха шокирали, ужасявали, вълнували до сълзи и озадачавали. Случаи, подобни на които вероятно никога вече нямаше да срещне. Не можеше да се заеме с тях, без да се подкрепи. Карол се завъртя на стола си и се пресегна към средната кантонерка и далеч по-добре познатото й съдържание. Извади оттам една от миниатюрните бутилчици с водка, които събираше от хотелски минибарове, от бюфетите на влаковете и по време на полети, когато пътуваше нанякъде по работа. Изля утайката от една чаша кафе в кофата за боклук, избърса я с хартиена кърпичка и наля водката. Стори й се малко. Взе още една бутилчица и изля и нея в чашата. Течността все още нямаше вид на нормална доза. Глътна я на един дъх и действително не изпита чувството, че е изпила нормална доза. Наля още две бутилчици в чашата и я постави на бюрото си.

— Да си сръбвам по малко — каза Карол гласно. Нямаше проблем с пиенето. Каквото и да си мислеше Тони Хил, тя контролираше нуждата си от алкохол, алкохолът не контролираше нея. В миналото имаше моменти, когато това беше на косъм да се случи, но те бяха останали зад гърба й. Да се наслаждаваш на начина, по който две питиета те отпускат, не означаваше, че имаш проблем. Това не се отразяваше на нивото на работата й. Не се отразяваше на личния й живот.

— Каквото и да представлява той — довърши тя на глас мислите си и измъкна една връзка папки от чекмеджето.

Беше прехвърлила достатъчно количество от купчината, че да приеме иззвъняването на телефона като спасение. На екранчето на мобилния й телефон се изписа номер с полицейски индекс, но конкретният номер не беше познат на Карол.

— Главен инспектор Джордан — каза тя и посегна към чашата за кафе, установявайки с изненада, че тя е празна.

— На телефона Рийки, началник на Северната полицейски участък — каза рязко нечий глас.

Карол не познаваше Рийки, но очевидно поводът беше сериозен, след като толкова важна клечка беше на работа толкова късно вечерта.

— С какво мога да бъда от полза, сър?

— Попаднахме на нещо, което според мен е изцяло по вашата част — каза Рийки. — Прецених, че ще е най-добре да ви въведа незабавно, докато местопрестъплението е все още съхранено.

— Такива местопрестъпления обичаме — заяви Карол. — Но нали знаете, че екипът ми приключва с дейността си.

— Разбрах, че работите до определения за разпускането ви срок — отвърна Рийки. — Но все пак все още сте на линия, нали? Казах си, че може да ви се иска да си опитате силите за последен път с нещо специално.

Тя не би подбрала точно тези думи, но разбираше какво има предвид Рийки. Всички осъзнаваха разликата между редовите битови убийства и разправата между престъпници — а огромният процент от случаите за разкриване бяха именно такива — и другите убийства, които подсказваха, че си имат работа с болен ум. Случаите, в които изобщо можеше да се говори за някаква загадъчност, бяха относително редки. Затова и Карол си каза, че всъщност не е толкова странно да използваш определение като „специално“ за едно убийство.

— Пратете ми съобщение с описание как да стигна до мястото и аз ще дойда колкото е възможно по-бързо — отвърна тя, прибра непрегледаните папки и затвори чекмеджето с крак.

Погледът й падна на празната чаша. Технически погледнато, беше надхвърлила границата. Чувстваше се напълно способна да шофира, но през кариерата си бе чувала безброй пъти същите тези думи от протестиращи пияници по участъците. От друга страна, предпочиташе да не се появява сама на местопрестъплението. Ако щяха да поемат случая, определени действия трябваше да бъдат предприети още там, на място, а това не беше най-разумният начин, по който да употреби времето и способностите си. Започна да прехвърля мислено хората от екипа си. От двамата сержанта Крис Дивайн напоследък бе работила прекалено често до късно, подготвяйки документите по едно особено важно дело; Кевин Матюс пък празнуваше някъде годишнина от сватбата си. Рийки като че ли не беше особено притеснен, следователно нямаше повод да му проваля възможността да прекара приятна вечер в заведение, което му се случваше толкова рядко. Оставаха редовите детективи. Стейси Чен винаги се чувстваше по-комфортно сред машини, отколкото сред хора, а Карол все още беше убедена, че Сам Еванс се вълнува повече от собствената си кариера, отколкото от жертвите, в чието име те работеха; оставаше Пола Макинтайър. Докато набираше номера на Пола, Карол призна пред себе си, че при всички случаи би се обърнала към нея.

Има неща, които никога не се променят, мислеше си Пола. Като прилива на адреналин, докато шофираше към местопрестъпление. Всеки път чувстваше това вълнение, пулсиращо в кръвта й.

— Съжалявам, че се наложи да те измъкна от къщи — каза Карол.

Не го мисли наистина, каза си Пола. Все пак Карол открай време умееше да убеди хората си, че не приема труда им като нещо, което се разбира от само себе си. Пола не откъсна очи от пътя. Шофираше със скорост, значително надхвърляща допустимата граница, но не надвишаваше собствените си възможности. Никой не би искал да го помнят като едно от онези ченгета, премазали невинен човек в бързината си да стигнат до някой покойник.

— Няма проблем, шефе — отвърна тя. — Елинор е на повикване, затова бяхме решили да прекараме една спокойна вечер у дома. Играехме „Скрабъл“ и си бяхме поръчали нещо за ядене.

Карол не беше единствената, която се опитваше да не разваля настроението на околните.

— Все пак…

Пола се ухили.

— Така или иначе щях да загубя играта. За какво става дума?

— Рийки не говореше по полицейската линия, затова не навлезе в подробности. Единственото, което знам, е, че според него ние сме специалистите, които трябва да поемат този случай.

— Скоро вече няма да бъде така — каза Пола, в чийто глас се долавяха нотки на горчивина и съжаление.

— Щеше да се случи, без значение дали ще остана или ще замина.

Пола се стресна.

— Не ви обвинявам, шефе. Знам чия е вината — тя хвърли бърз поглед към Карол. — Питах се…

— Разбира се, ще те препоръчам където трябва.

— Всъщност се надявах на нещо повече от това — Пола си пое дълбоко дъх. От дни се опитваше да намери подходящ момент, но все нещо й попречваше. Ако не се възползваше от това, че сега можеше да поговори насаме с Карол, кой знае кога пак щеше да възникне подобна възможност? — Ако подам молба, дали ще се намери работа и за мен в Уест Мърсия?

Карол явно не бе очаквала това.

— Не знам. Нито за миг не ми е хрумвало, че някой би… — тя се поизвъртя на мястото си, за да може да вижда по-добре Пола. — Там няма да бъде същото като тук, нали знаеш. Броят на убийствата при тях е пренебрежимо малък в сравнение с Брадфийлд. От теб ще се иска по-скоро рутинна работа на криминалист.

Пола се усмихна накриво.

— Ще го преживея. Струва ми се, че съм покрила нуждите си от работа на фронтовата линия с всякакви откачалки.

— Не бих възразила. Ако наистина го искаш, ще направя всичко по силите си, за да стане — отвърна Карол. — Но аз си мислех, че си се установила тук. С Елинор?

— Елинор не е проблем. Тоест не в този смисъл. Работата е там, че тя трябва да върви нагоре в кариерата си като лекар. Научила, че се освобождава добър пост в Бирмингам. А няма нормален човек, който би приел да живее в Брадфийлд и да ходи на работа в Бирмингам. Така че… — Пола намали скоростта, когато наближиха кръстовище, огледа се внимателно в двете посоки и едва тогава профуча през него. — Ако тя реши да си опита късмета там, аз също трябва да прехвърля възможностите, с които разполагам. А ако вие отивате в Уест Мърсия, си казах, че мога да се възползвам от връзките си — тя хвърли поглед към Карол и се усмихна.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна Карол. — Няма човек, когото бих приела с по-голямо удоволствие да служи при мен — допълни тя съвсем искрено.

— Разбирах се много добре с онзи сержант, с когото работихме по убийствата „РигМароул“ — не се отказваше Пола. — Алвин Амброуз. Бих се радвала да работя отново с него.

Карол изпъшка.

— Чух вече, Пола. Няма нужда да настояваш. А и в крайна сметка може нищо да не зависи от мен. Знаеш как стоят нещата сега, и как орязването на персонала засяга често служители, работили на предна линия с тежки случаи.

— Знам. Съжалявам, шефе — Пола изгледа смръщено екранчето на навигатора, после зави колебливо към една малка индустриална зона. Покрай пътя се редяха складове, сглобени от готови строителни елементи, чиито покриви бяха толкова леко наклонени, че изглеждаха почти плоски. Завиха още веднъж и Пола разбра, че са намерили мястото. Край последния склад в зоната бяха паркирани няколко полицейски коли и микробуси на съдебномедицинска лаборатория. Бяха изключили сините лампи с надеждата да не привличат внимание. Но нямаше как да сбъркаш пърхащите на вятъра ленти, с които се огражда местопрестъпление, опасали сградата. Пола спря, изключи двигателя и изправи рамене.

— Е, ето ни и нас.

В някои случаи Карол осъзнаваше, че колкото и добър криминалист да е, това никога няма да бъде достатъчно. Колкото по-дълго се занимаваше с тази работа, толкова по-трудно приемаше мисълта, че винаги пристига на мястото, след като престъплението вече е извършено. Искаше й се Тони да беше с нея — и то не само защото той разчиташе знаците на местопрестъплението по начин, различен от нейния. Той разбираше желанието й да може да предотврати подобни случаи — събития, които разбиваха на пух и прах живота на хората и ги оставяха с огромна пустота, зейнала в ежедневието им. Справедливостта бе онова, към което се стремеше Карол, а напоследък й се струваше, че тя се среща все по-рядко.

Участъковият началник Рийки не й беше казал много и тя беше доволна, че е така. Някои неща не можеха да се опишат с думи, а и прекалено много бяха ченгетата, опитващи се да пропъдят ужаса с постоянно дърдорене. Но нищо не би помогнало да се абстрахираш от подобна гледка.

Жената беше гола. Карол забеляза няколко тънки, повърхностни нареза по кожата й и се запита дали убиецът не е срязал дрехите й, за да успее да ги свали. Щеше да помоли фотографа от екипа анализатори на местопрестъплението да заснеме и тези нарези, за да могат да направят сравнение, ако откриеха дрехите.

Тялото на жената беше прикрепено към кръста с яки шест инчови гвоздеи, забити през глезените и китките й. Карол положи усилие да не потрепери при мисълта за звуците, съпровождали всичко това; трясъкът на чука, забиващ гвоздеите; хрущенето на костите, страдалческите вопли, които ехото е връщало от металните стени. После кръстът е бил изправен наопаки и подпрян на стената така, че изрусената коса на жертвата е метяла неравния циментов под, корените приличаха на тъмна лента над челото.

Но тя не беше умряла в резултат на разпъването. Карол предполагаше, че свирепото прерязване на гърлото би могло да се приеме и като своеобразно милосърдие, но такова, от каквото се надяваше никога да не изпита нужда. Разрезът е бил достатъчно дълбок, за да прекъсне няколко големи кръвоносни съда. Артериалното налягане бе изтласквало кръвта на впечатляващо разстояние — тя беше опръскала пода навсякъде наоколо, с изключение само на едно място.

— Той е стоял тук — каза тя, почти на себе си. — Трябва да е бил оплескан целият с кръв.

— Трябва да е страшно як — отбеляза Пола. — Да повдигнеш дървен кръст с прикрепено на него тяло не е лесна работа. Съмнявам се, че аз бих успяла да го направя.

Облечената в бял гащеризон фигура, която се намираше най-близо до тялото, се извърна към тях. Думите на мъжа излизаха малко приглушени иззад маската, но Карол ги чуваше съвсем ясно. Разпозна канадския акцент на полицейския патоанатом Гриша Шаталов.

— Гредите са дебели едва 2,6 инча. А тя е кажи-речи безтегловна. Бих казал, типична физика на наркоман, само дето няма признаци, че се е инжектирала. Обзалагам се, че бихте могли да повдигнете кръста и да го поставите на място без особени усилия, детектив Макинтайър.

— Откога е мъртва, Гриша? — попита Карол.

— Никога не задаваш въпроси, на които имам готов отговор — каза той с шеговито примирение. — На този етап най-доброто, което мога да кажа е, че е мъртва поне от двайсет и четири часа.

— Тази барака стои празна от около четири месеца — намеси се Рийки. — Охранителят не забелязал, че бравата на задната врата е насилена.

Невъзможно беше да не доловиш презрението в тона му.

— А как е била намерена? — попита Карол.

— По един от обичайните начини — някакъв човек разхождал кучето си. Кучето хукнало към задната врата. Сигурно е помирисало кръвта — Рийки набръчка нос. — И нищо чудно. — Според разказа на собственика на кучето, вратата се отворила сама, кучето хлътнало вътре и не излизало, въпреки че той го викал. Затова той включил фенерчето си и влязъл. Един поглед му бил достатъчен, после ни повикал — той се засмя невесело. — Поне е проявил достатъчно здрав разум да хване незабавно кучето, преди да е успяло да съсипе следите на местопрестъплението.

— Но според доктор Шаталов тя е била убита снощи. Как така кучето не я е открило още при снощната разходка?

Рийки погледна през рамо към мястото, където подчиненият му инспектор стоеше нащрек. Досега бе стоял мълчалив и неподвижен, но знаеше какво се очаква от него.

— Според собственика снощи не се разхождали насам. Естествено, ще проверим дали наистина е така.

— Никога не вярвай на онзи, който е открил трупа — каза Рийки.

„За първи път го чувам“. Карол се взираше в трупа, отбелязваше всяка подробност, питаше се каква последователност от събития е довела дотук младата жена.

— Някаква идея коя може да е? — попита тя.

— Засега не — отвърна Спенсър. — Имаме лек проблем с уличната проституция по пътя към летището. Предимно жени от Източна Европа. Възможно е да е от тях.

— Освен ако не я е докарал тук от града. От Темпъл Фийлдс — каза Пола.

— Първите две бяха местни — отбеляза Рийки.

— Е, да се надяваме, че Гриша ще успее да й възвърне човешкия вид дотолкова, че да търсим идентификация с помощта на снимка — каза Карол. — Вие казахте „първите две“, сър. Уверени ли сте, че става дума за серия?

Рийки обърна гръб на тялото.

— Покажете й, докторе.

Гриша показа нещо подобно на татуировка от вътрешната страна на китката на жената. Беше отчасти зацапано с кръв, но Карол все пак успя да различи буквите. МОЯ. Звучеше отблъскващо, нагло, налудничаво. И все пак дълбоко в съзнанието на Карол едно дяволче шушукаше: „Възползвай се от това. Ако отидеш в Уест Мърсия, никога вече няма да се озовеш на толкова интересно местопрестъпление“.