Разплата

24.

Алвин Амброуз преглеждаше поредния доклад, който не допринасяше с нищо за намирането на Джако Ванс. Инспектор Стюарт Патърсън се отпусна на стола срещу него и въздъхна. Изражението му напомни на Амброуз на по-малката му дъщеря, Ариел, която очевидно превръщаше цупенето в своя специалност и се стремеше да постигне в нея съвършенство.

— Това шибано издирване не води доникъде — каза Патърсън. — Защо не можете да го откриете?

„Вие“, каза си Амброуз. „Не ние“. Очевидно дори периферното присъствие на Карол Джордан в случая бе достатъчно шефът да се старае да стои колкото бе възможно по-настрана от работата на екипа си.

— Само в нашия район двайсет служители проследяват съобщения, че е бил забелязан на различни места. Хора от подразделения на полицията в цялата страна вършат същото. Възложих на друг екип да проследи записите от камерите за наблюдение, да се опитат да проследят таксито, с което е избягал. Други разговарят с персонала на затвора. От Министерството на вътрешните работи изпратиха специален екип да охранява бившата му съпруга. Правим всичко по силите си. Ако има нещо, което според вас сме пропуснали, само кажете и ще предприема необходимото.

Патърсън предпочете да не обърне внимание на искането му.

— В очите на хората ще изглеждаме като някакви шибани тъпанари. Не можем да заловим дори еднорък човек, когото цялата страна познава не по-зле от Саймън Кауъл10. Карол Джордан ще ни се присмива.

Амброуз беше шокиран. Беше свикнал да работи с един съвсем различен Патърсън, човек, който изповядваше ненатрапчиво християнската си вяра, който не се боеше да прояви съчувствие. Горчивината, породена у него от съзнанието, че е пренебрегнат, изместваше достойните му за уважение качества.

— Карол Джордан е била на предната линия последния път, когато Ванс се е развилнял. Не ми се вярва тя да има скоро поводи за смях — изръмжа Амброуз. Нямаше намерение да омекоти коментара си дори с обичайното „С ваше позволение, сър“.

Патърсън го изгледа ядосано.

— Известно ми е, сержант. Това е още една причина, поради която тя ще следи отблизо работата ни по случая.

Необходимостта да отговори бе спестена на Амброуз от влизането на един уморен на вид униформен полицай, понесъл куп хартия.

— Попаднах на нещо във връзка с таксито — каза той, прекалено изтощен, за да прояви ентусиазъм.

Патърсън се изправи на стола си и му направи знак да приближи.

— Да го видим тогава.

— Открихме колата тук, в града — каза полицаят. — Появи се на паркинга „Краунгейт“.

— Добра работа — похвали го Патърсън. — Алвин, прати хора от лабораторията да го огледат.

— Вече са изпратени — каза полицаят и се изчерви, забелязал яростния поглед на Патърсън. — Началникът беше в приемната, когато постъпи съобщението. Той задейства въпроса, сър.

— Можеше да се очаква — измърмори Патърсън. — Една възможност да имаме хората да видят, че вършим нещо, и шефът ни я измъква изпод носовете.

— Важното е, че някой действа по въпроса — каза тихо Амброуз.

— Преглеждахме записите на камерите от предишните дни — продължи колебливо полицаят. — Видяхме как колата влиза в паркинга в 9:43 вечерта. Започнахме обратно проследяване на записите от камерите по пътя и при светофарите. Според нас човекът, който е карал колата при влизането й в града, я е откраднал от паркинга в една зона за отдих на главен път М42. Защото, разбирате ли, ние проверихме записите от техните камери и видяхме таксито паркирано там преди обяд. Шофьорът не може да се види ясно, но може да е Джако Ванс с бейзболна шапка. Вижда се, че има татуировки на двете си ръце… — докато говореше, той подреждаше снимки от записите по бюрото. — После облича яке и излиза от обхвата на камерата. Часове по-късно се вижда как някакъв напълно различен тип върви покрай редицата паркирани коли. Виждате ли? Не можем да бъдем сигурни, но като че ли проверява дали са заключени вратите. А ръстът и фигурата му са съвсем различни от тези на човека, който паркира колата.

— Чудесно каза Амброуз. — Супер. Може ли да се види къде е отишъл Ванс, след като е паркирал колата?

— Обхватът на камерите не е достатъчен. Или е отишъл до друга кола, или е влязъл в заведението, или в мотела. Това са били единствените му възможности. В момента продължаваме с проверката на останалите записи. Като никога всички много се стараят да помогнат.

— Никой не харесва серийните убийци — каза Амброуз. Обзет от прилив на енергия поради новата информация, той скочи на крака. — Тръгвам направо натам с няколко души. Разпечатайте ми един комплект от тези снимки. И ме дръжте в течение за всичко, което откриете за Ванс — после погледна въпросително към Патърсън, който поклати глава.

— Просто пратете хора, сержант. Вие трябва да останете тук и да контролирате всичко.

— Но, сър…

— Отиването ви там би било чиста загуба на време. Това е работа за редови служители, не за някой, който иска за направи добро впечатление на новото ръководство.

Амброуз изпита желанието да цапардоса здравата Патърсън по муцуната, да набие малко разум в главата на човека, от когото бе възприел повечето от собствените си възгледи за работата на един добър детектив. Ако провалените амбиции въздействаха така на хората, той се надяваше Бог да го опази от подобни страсти.

— Добра работа — похвали той още веднъж полицая. — Не забравяйте да ме държите в течение — после посегна към телефона. — Тогава ще се заема да организирам хората, които ще тръгнат натам.

— Най-добре е да се заемете с това — каза Патърсън и се изправи. — Аз ще бъда в кафенето.

Имаше два клуба за еротични танци, от които можеше бързо да се стигне с колело до летището на Брадфийлд. И на двете места отричаха категорично Лиан Консидайн някога да е работила там. Управителите и на двете заведения останаха с каменни лица, очевидно бяха привикнали да не издават никаква информация пред органите на реда. След втория безрезултатен разговор Сам и Кевин седяха, мърморейки, в колата, и нито един от двамата не можа да измисли нещо по-добро от това да чакат, докато момичетата започнат да излизат.

— Те няма да поискат да говорят с нас — каза мрачно Сам. — Ще киснем тук с часове за нищо.

— И то, ако предположим, че тя изобщо е работила тук. Възможно е стоенето ни тук да е напълно безсмислено. На половин миля оттук, на шосето има павилион за хамбургери. Бихме могли да си осигурим поне нещо за хапване, да убием времето, докато чакаме.

Това не съвпадаше с представите на Сам за приятно прекарване на времето, но всичко друго беше за предпочитане пред това да седят тук и да бездействат. Кевин запали двигателя и насочи колата към изхода на паркинга. Сам продължаваше да гледа към клуба и тъкмо когато щяха вече да излязат на главния път, той извика:

— Чакай! Обърни!

Кевин натисна спирачките и двамата увиснаха напред на предпазните си колани.

— Какво, да му се…

— Просто карай обратно, бавно.

— Какво става? — попита Кевин насочвайки обратно колата към мястото, където бяха паркирали преди.

— Ние сме идиоти — отвърна Сам, прехвърляйки бързо снимките, които Джейми беше разпечатал за тях.

— Говори само за себе си.

— Колелото й — каза Сам, отделяйки снимката, на която се виждаше Лиан, застанала до колелото си. — Ходела е на работа с колело. Нали помниш какво каза Тара?

— Е?

— Следователно колелото би трябвало да си стои все още на мястото, където го е оставила. А аз съм убеден, че когато ти зави, фаровете осветиха някакво колело. Отивам да го огледам по-отблизо.

— Щом искаш — каза Кевин. — Повикай ме, ако се окаже, че си прав.

Сам излезе бързо от колата и затича към задната част на клуба. Сградата беше тухлена, едноетажна, построена във формата на подкова с въображение, достойно за петгодишно дете, което си играе с конструктор „Лего“. Дървена ограда свързваше двата края на подковата, затваряйки нещо като заден двор, където имаше големи контейнери за бутилки и друг боклук. Портата беше открехната, и през нея Сам беше зърнал за миг колелото.

Вмъкна се вътре и веднага се убеди, че е прав. Фаровете на колата бяха осветили светлоотразяващите ленти на задната гума и по калниците; самото колело беше скрито зад един от контейнерите, привързано за оградата с масивна верига. Сам го сравни с онова на снимката. Светлината беше много слаба, за да бъде напълно сигурен, но му се стори, че е същото колело. Канеше се да тръгне обратно към колата, за да уведоми Кевин, когато чу леката въздишка на отваряща се тежка врата, а после и изщракване на ключалка наблизо. Чу щракане, видя пламъче на запалка и се осмели да надникне иззад контейнера.

Огънчето на цигарата осветяваше суровото лице на онази кучка, която отпрати него и Кевин. Сам хвърли поглед към колата. Кевин се беше облегнал назад и като че ли беше решил да подремне. Сега тук бяха само жената и Сам. Основният интерес на Сам открай време бе да открие онова, което би било от най-голяма полза за него самия. В повечето случаи това не включваше сплашване на свидетели, тъй като в повечето случаи наоколо имаше хора, които биха могли да свидетелстват за лошото му поведение. Но за случилото се тук, в тъмното, зад този съмнителен клуб, тя би могла да противопостави единствено своята дума срещу неговата. А кой от двамата би вдъхнал повече доверие? Тя вече бе излъгала веднъж него и Кевин, затова и Сам вярваше, че играе на сигурно.

Пристъпвайки леко, той заобиколи контейнерите така, че се появи зад гърба на жената, достатъчно близко до нея, за да долови тежкия мускусен мирис на парфюма й, примесен с дима на цигарата, но тя все още не забелязваше присъствието му. Бързо и уверено той обви с ръка шията й и я дръпна назад. Тя залитна, опирайки се в него, той притисна с длан устата й, а с другата си ръка изтръгна цигарата от пръстите й. Нямаше желание по кожата му да има гадни малки следи от изгаряне.

Тя се гърчеше и се опитваше да се освободи, затова той я притисна и с другата си ръка.

— Виждаш ли колко е лесно? — просъска той в ухото й. — Излизаш да изпушиш една цигара и някакъв мръсник те причаква. Точно това се е случило с Лиан. Или нещо много подобно на това.

Той я отблъсна, завъртайки я като в някаква пародия на танц, за да застане с лице към него. С другата си ръка я притисна към стената.

— Шибано ченге.

Тя го заплю, но той се отстрани достатъчно бързо, за да не успее да го улучи.

— Излъга ме, кучко — каза той. — Мога да направя така, че много да те заболи, а после никой няма да ти повярва. Но не искам да правя това. Трябва ми само истината. Не искам копелето, което е убило Лиан, да причини същото на друга жена. Току-що ти показах колко лесно може да стане това. Колко много, много си ранима. Е, какво стана във вторник вечерта?

— Няма да се осмелиш да ме докоснеш с пръст — отвърна тя. — Ще те осъдя за физическо насилие, опит за изнасилване, за каквото се сетиш.

Сам се разсмя.

— Като че ли някой ще повярва на боклук като теб — той премести тежестта на тялото си, изопна пръсти и заби стегнатата си ръка под ребрата й. Стресната, тя изпъшка от болка. Сам си припомни тайната наслада, която доставя нередната постъпка и се опита да я потисне веднага. — Не искам да ти причинявам болка, но ще го направя. Кажи за вторник вечерта.

— Беше като всяка друга вечер. Лиан излезе на сцената към девет и изпълни няколко танца. Тръгна си към полунощ. Това е всичко, което знам.

— Не е достатъчно — Сам отново я смушка под ребрата. — Има и друго. Какво ще кажеш за камерите. Имате охранителни камери на паркинга. Имате камери и вътре из целия клуб.

Тя му се ухили присмехулно.

— Записите са изтрити. Един от барманите дойде тази сутрин и каза, че ченгетата разнасят снимки на Лиан из целия град, че е била убита. Собственикът на клуба беше тук и той ми нареди да изтрия записите. Не искаше някаква убита курва да се свързва с честния му чист бизнес.

Презрението, което изпитваше към шефа си, явно можеше да се сравнява единствено с презрението й към полицията.

— Прегледа ли записите, преди да ги изтриеш?

Тя отклони поглед. Сам си каза, че изглежда гузна.

— Онова, което барманът не ти е казал, защото не го е знаел, е, че мръсникът, който е убил Лиан, не е начинаещ. Правил е това и преди. И то неведнъж. И ако ние не го заловим, можеш да се обзаложиш, че ще го направи пак. А тъй като си му показала колко безопасно е да се добере до плячката си тук, не е изключено пак да посегне на някое от твоите момичета — Сам се ухили иронично. — Може би дори на теб.

Тя му отправи поглед, изпълнен с ненавист.

— Прегледах набързо записите от паркинга от времето, когато тя си тръгна. Бях любопитна. Ако някой от клиентите ни имаше нещо общо с това, исках да знам кой е. Заради безопасността ни. Каквото и да си мислиш, не искам момичетата ми да пострадат.

Сам поотпусна хватката си.

— И какво видя?

— Видях Лиан да излиза от задната врата и да прекосява паркинга, отивайки към далечния му край. Качи се в някаква кола и колата потегли.

Сам изпита желание да удари победоносно с юмрук във въздуха. Или да удари вместо това тази кучка, задето можеше да провали разследването на смъртта на Лиан с безразличието си.

— Каква кола? Каква беше на цвят?

— Откъде да знам каква е била шибаната кола? Да ти приличам на шибания Джеръми Кларксън11? При това записът е черно-бял. Затова единственото, което мога да кажа за цвета, е, че не беше нито черна, нито бяла.

Сега вече наистина му се искаше да я опердаши.

— Вероятно не си видяла и шофьора?

— Някакво бяло петно. Това е всичко, което видях.

— Супер, няма що — Сам не се и опита да прикрие яда си. — Предполагам, че не си записала и номера — той я пусна и отстъпи назад. — Благодаря за помощта. Ще изпратя утре униформен полицай да вземе показанията ти.

Сега тя като че ли за първи път се разтревожи истински.

— В никакъв случай. Казах ти всичко, което знам. Няма да ме клепаш пред шефа.

Сам я огледа преценяващо.

— Клубът се води на твое име, нали?

— Да. Имаш името и адреса ми. Не мога да изчезна.

— Ела тогава утре сама. Централата на полицията, не Северния участък. Попитай за отдела за разследване на особено тежки престъпления. Запомни ли?

Тя кимна.

— Отдел за разследване на особено тежки престъпления. Ако не се явиш, ще пристигна утре вечер тук с доста хора. И да си тук, и да те няма, шефът ти ще разбере, че си оказала голяма услуга на полицията. Ясно ли е и това?

Тя го изгледа злобно. В очите й проблесна гняв.

— Аз ще спазя моята част от уговорката, ти спази твоята.

Сам чу как ругае зад гърба му, докато вървеше към колата, но му беше все едно. Тя може и да беше изтрила записите на клуба, но шефът й не контролираше уличните камери. Сам беше убеден, че независимо от това в коя посока бе потеглил убиецът на Лиан, щяха да го забележат на някой запис. Дните му бяха преброени — и всичко това благодарение на Сам Еванс. Карол Джордан трябваше да оцени работата му. Тя беше на път да се махне, затова пък Сам бе стъпил на пътя към върха.