Разплата

23.

— Аз съм офицер от полицията — каза спокойно Карол. Тони долавяше потискания гняв, на който тя не позволяваше да излезе на повърхността. — Винаги съм съпроводена от полицейски ескорт — имам предвид хората от собствения си екип.

Настана дълго мълчание. Тя сви устни и видимо изправи рамене.

— Не, разбира се, че те не влизат вкъщи с мен. Но предполагам, че вие ще осигурите охрана за доктор Хил?… Неговата къща е разделена на два апартамента. Той живее на горния стаж, а аз — на долния. — Тони можеше да предположи какво усилие струваше на Карол да коментира подробности от личния си живот пред Пиърс Ламбърт. — Нима един и същи екип не е в състояние да наблюдава две врати в една и съща сграда? Доколкото знам, сега на всички ни се налага да избягваме излишни разходи? — Отново мълчание. Карол започна да барабани с пръсти по бюрото и притвори очи. — Благодаря, господин Ламбърт.

Разговорът приключи.

— Шибани бюрократи — каза Карол.

— Кажи ми, че си приела да ти осигурят охрана — каза Тони.

— Бих ти го казала, но би било лъжа. Помести се, за да мога да стигна до шкафа.

Тони послушно плъзна стола си встрани, за да може тя да бръкне в чекмеджето, където се намираше тайникът й с водката. Карол извади една бутилчица и я плисна в чашата с кафе, с която бе влязла в кабинета. Седна на посетителския стол и го загледа мрачно.

— Е? Нали чу какво казах. Погледни само навън — тя посочи към външното помещение отвъд стената с щорите. — Тук е тъпкано с ченгета, няма как Ванс да се добере до мен, докато съм на работа.

— Той е успял да се измъкне от затвора, без някой да го спре. А сега изглежда, че се е изпарил. Добро постижение за мъж с добре познато лице и изкуствена ръка.

— За бога, Тони! Ванс няма да влезе тук и да ме убие. А когато съм у дома, хората, които ще охраняват теб, могат да хвърлят по едно око и на мен. Може ли сега да престанем да говорим за това?

Тони сви рамене.

— Щом така искаш.

— Искам.

— Добре — той се взря в компютъра и започна да затваря страниците, които вече беше минимизирал, когато Карол влезе, за да говори с Ламбърт. Само това липсваше, тя да разбере по какво работи той. — В такъв случай смятам да се прибера у дома. Пиърс каза, че моите ангели хранители ме чакали долу в приемната. Така че занапред няма да се налага да вися тук.

— Няма да се бавя много. Искаш ли да ме почакаш и да се приберем заедно?

Той поклати глава и стана.

— Колата ми е тук. А пък ме чака и много работа.

„Работа, която би те вбесила сериозно“.

— О! — възкликна Карол учудено. — А пък аз си мислех, че ще можем да поговорим за преместването. За моето преместване. Трябва да реша какво да правя с излишните мебели. Защото твоята къща е напълно обзаведена, а има само едно-две неща, които бих искала да взема със себе си. Най-вече леглото си. Обичам това легло.

Тони се усмихна.

— Вземи го със себе си тогава. Онова в твоята стая така или иначе е направо чудовищно. Мога да го продам, или да го подаря, или да го сваля в гаража, за да има какво да сложа в стаята, когато ти дойде до гуша да живееш с мен и поискаш отново да останеш сама.

Той и хвърли плах, тревожен поглед, очаквайки тя да каже нещо, което да го успокои.

Тя разроши с пръсти косата си — и без това разчорлена, сега вече кичурите й щръкнаха на всички страни.

— Не ми се вярва да се стигне дотам — и нейната усмивка беше неуверена. — В продължение на много години и двамата правехме много малки крачки един към друг. Нито един от нас не предприема нещо по отношение на другия, ако не е стопроцентово сигурен в изхода. Не виждам как това би могло да свърши зле.

Той стана и заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото й.

— Няма да го допуснем. Ще повикам човек от антиквариата да оцени леглото. А сега тръгвам. Десет часа е и съм капнал. Ще поговорим утре, искаш ли?

Тя постави ръка върху неговата.

— Добре.

— Знам, че според теб преувеличавам — каза той, отдръпна се от нея и тръгна към вратата. — Но знам и на какво са способни хора като Ванс. Отне ни толкова дълго време да стигнем дотук, не бих понесъл да те загубя сега.

После излезе.

Ванс се стресна и се събуди. Сърцето му биеше до пръсване, всички негови сетива бяха нащрек. За миг не можа да се сети къде се намира, замята се в голямото легло и се оплете в непривичната пухена завивка. После забеляза колко тихо е около него и си спомни. Не беше на мястото, където очакваше да се събуди. Много мили го деляха от килията му в затвора „Оукуърт“. Намираше се във Винтън Удс, в къща, която бе собственост на фирма, регистрирана на Каймановите острови, чийто единствен директор бе Патрик Гордън — на това име бе издаден един от паспортите в куфарчето, което му беше донесъл Тери.

Той се претърколи и запали нощната лампа. Белият абажур хвърляше мека светлина в част от стаята. Това само по себе си беше ново усещане за него. Лампата в килията в „Оукуърт“ осветяваше всяко ъгълче, изваждаше на бял свят границите и ограниченията на неговия свят. А това тук се нравеше на Ванс.

За сметка на това спалното бельо беше ужасно. Щеше да се наложи да го подмени. Тери си беше работническа класа до мозъка на костите. Искрено вярваше, че черните копринени чаршафи са признак на издигане в обществото.

Ванс погледна часовника си и с учудване забеляза, че часът е едва десет. Беше спал около шест часа, но сега се намираше в онова особено състояние, в което човек чувства, че все още е уморен, но все пак е напълно буден. Нещо го беше събудило, някакво безпокойство, нахлуло в сънищата му, чиято причина сега му убягваше. Стана от леглото, наслаждавайки се на досега на мекия, дебел килим под босите му крака. Отиде до тоалетната, после почувства глад и тръгна бос надолу към кухнята — още една част от свободата, на която можеше да се наслади.

Запали лампите, забелязвайки с удоволствие, че няма и следа от разигралото се по-рано тук насилие. Не беше толкова наивен да вярва, че е унищожил всички следи от случилото се, но и не очакваше мястото да бъде оглеждано от анализатори на местопрестъпления. За повърхностния наблюдател — например брокерът от агенцията, която скоро щеше да обяви къщата за продан — тук всичко беше наред.

Ванс отвори хладилника и се разсмя на глас. Тери очевидно бе опустошил щандовете в „Маркс енд Спенсър“. Готова храна, прясно месо и зеленчуци, плодове, мляко, шампанско и прясно изстискан портокалов сок. Той измъкна шампанското и го отвори с една ръка, докато обмисляше какво да яде. Избра някакви китайски ордьоври, после обаче се затрудни с командното табло на печката. Най-накрая успя да се справи, но доброто му настроение беше изчезнало.

Докато си сипваше втора чаша шампанско, осъзна каква бе причината за безпокойството, което го събуди. Не беше проверил дали камерите функционират. Стана така, защото всъщност още не беше огледал къщата, когато изтощението го повали. Ако беше видял някъде компютър, щеше да съобрази.

Започна да обикаля потъналата в мрак къща. Не му се искаше да привлече нечие внимание, като пали и гаси лампите в различните помещения. Откри трапезария, отделно помещение за гледане на телевизия, приемна и накрая, в задната част на къщата, кабинет. Меката лунна светлина, която влизаше през прозорците, му беше достатъчна да се ориентира. Той отиде до бюрото и запали настолната лампа, която хвърли светъл кръг върху дървения плот. Очевидно беше, че въображението бе изневерило на Тери, когато бе стигнал до обзавеждането на кабинета. Голямо бюро, огромно кожено кресло и един нисък шкаф край стената бяха единствените мебели тук. На бюрото имаше лаптоп, на шкафа принтер. Ванс предположи, че продълговатата кутия на перваза на прозореца, по която мигаха треперливи сини светлинки, е рутерът. Беше виждал снимки на рутери в Интернет, но никога досега не бе виждал такова нещо.

Отвори лаптопа. Тери искаше да му вземе „Епъл“. Твърдеше, че бил по-подходящ за нуждите на Ванс. Но Ванс знаеше, че и без това щеше да му се наложи да се запознава с много нови неща компютрите, до които имаше достъп в „Оукуърт“, бяха стари и бавни, достъпът до Интернет — строго ограничен. Мисълта за това го накара да се разсмее. Какво, по дяволите, очакваха да се случи, когато допускаха човек като него до компютри? Ако той бе на мястото на хората, които отговаряха за тези неща, никога не би позволил на затворници достъп до мобилна връзка или интернет. Ако искаха да изолират затворниците от околния свят, трябваше да направят така, че мобилните телефони да нямат покритие на територията на затвора. Много важно, че така щяло да бъде по-неудобно за хората от персонала — ако действително затворниците трябва да бъдат контролирани, се налагат и такива неприятни мерки. Беше готов да се обзаложи, че в руските лагери не могат да се ползват мобилни телефони.

Стори му се невероятно, че компютърът зареди толкова бързо. В сравнение с онова, с което той бе свикнал, лаптопът беше нещо прекрасно. Ванс се върна в кухнята, за да вземе куфарчето, и го отвори на бюрото до лаптопа. Извади от него малък бележник с адреси, отвори на „U“ и въведе в търсачката първия url адрес от страницата. Влезе в някакъв безличен уебсайт, на който му поискаха парола. После отиде на буква „С“ и написа на страницата първата поредица от цифри и букви, която откри на страницата.

— С за камера9 — каза той на глас, докато чакаше страницата да се отвори.

След секунди вече имаше пред себе си екран, разделен на четири части. Едната четвърт беше потънала в пълен мрак. На другата се виждаше ярко осветена кухня и отвъд нея — трапезария; още по-нататък се виждаше частта от помещението, ползвана като дневна, с огромна, подобна на огнище камина. Ако се съдеше по пространствата и гредите по тавана, ставаше дума за преобразена селскостопанска сграда. Друга четвърт на екрана показваше същото пространство, но от друг ъгъл. Някакъв мъж лежеше на голям кожен диван. Беше с прошарена руса коса, лицето не се виждаше добре, облечен беше в тениска с някакво лого, което Ванс не разпозна, и боксерки. Встрани от него една жена седеше край бюро и пишеше на лаптоп. До нея имаше чаша червено вино. Последната четвърт показваше горната част на открита стълба, водеща към полуетаж, където беше спалнята. Трудно беше да се различават подробности, но като че ли зад спалното помещение имаше дрешник и баня.

Ванс гледаше като хипнотизиран, въпреки че на екрана не се случваше нищо особено. Самодоволна усмивка играеше по устните му. Има толкова много частни детективи с толкова малко скрупули. Само поразпитай и веднага ще откриеш човек, готов практически на всичко, стига да успееш да намериш начин да представиш нещата що-годе приемливо.

Поставянето на камерите не му излезе евтино, но си струваше всяко пени. Държеше да опознае в подробности територията, преди да се заеме с осъществяването на тази част от отмъщението си.

Затвори страницата и повтори същата операция с друг код за достъп. Този път изгледите бяха външни. На екрана се виждаше голяма къща от епохата на крал Едуард VII, разположена в просторна градина. Камерите показваха алеята към входната врата, позволяваха поглед в дневната отвън, имаше и широк кадър на задната част на къщата и изглед от алеята към къщата, видяна в светлината на близките улични лампи, къщата изглеждаше празна. Завесите бяха дръпнати, прозорците — тъмни. Ванс кимна, все така усмихнат.

— Няма винаги да е тъмно — каза той и премина към третия код за достъп.

Камерите предлагаха отново четири различни картини. Настлана с чакъл алея, водеща към дълга ниска провинциална къща, покрита с някакво пълзящо растение. Типично английска картина. В далечината се виждаше нещо, което напомняше на комплекс от конюшни, осветен с прожектори. След това самите конюшни отблизо. Беше виждал подобни места из цялата страна; сградите със стени от тухли и дърво, разделени на боксове за конете, чиято висока издръжка се плащаше от богати мъже и жени, а за тях се грижеха зле платени работници, които обичаха животните много повече, отколкото техните собственици. Някаква фигура мина през двора — движенията и бяха накъсани. Лъч светлина тръгваше от едната й ръка. С все същите накъсани движения фигурата насочи светлината на фенера към всяка от вратите поотделно, после се изгуби от поглед. Третата четвърт от екрана показваше задната част на къщата, а четвъртата — далечен кадър на пътя, от който се отклоняваше алеята към къщата. На входа към алеята беше паркирано ремарке за превозване на коне, така че оттам не можеше да мине превозно средство. Усмивката на Ванс стана по-широка. Чудесно нещо е предвкусването на удоволствието.

Успокоен от видяното, той изключи компютъра. Имаше още камери, чакащи да бъдат активирани, но сега не бе време за това. Ако разкриеха камерите му след някой от първите му удари, той предполагаше, че полицията ще провери за всички останали места, към които бе възможно да се насочи. А ако нямаше електронен сигнал, щеше да е почти невъзможно те да бъдат намерени. Така поне му бе казал Тери. Би било приятно да може да следи всички свои мишени през цялото време, но беше склонен да се въздържи, за да не загуби предимството си в играта.

Този път прояви предпазливост и взе куфарчето със себе си в спалнята. Сега, след като бе задоволил любопитството си, отново му се доспа. Скритите наблюдателни камери бяха добри точно каквито му бяха обещани. Ако досега бе имал някакви съмнения, че ще успее да изпълни мисията си, те се разсеяха окончателно. Утре започваше следващата фаза.

Утре щеше да се лее кръв.

Тойотата не изглеждаше червена в светлината на неоновите улични лампи. И по-добре, защото номерата бяха взети от кафяв нисан. Това би объркало евентуален свидетел, пък дори и човек, опитващ се да анализира записа от камера на наблюдение. Не че шофьорът очакваше някой да контролира местата, където работеха проститутки. След всичкото това дрънкане за уволнение на служители, работещи пряко с обществеността и съкращаване на бюджети, малкото пари, с които разполагаха напоследък ченгетата, биха се изразходвали по начин, който да може да бъде забелязан от данъкоплатците. Подпомагаха доброволните отряди за охрана на жилищните квартали, стараеха се да се явяват на място, когато се получеше съобщение за обир, вместо само да се обадят в централата и да цитират кода на престъплението, да реагират на сигнали за асоциално поведение. Нареждането отгоре беше да се представят добре, да осигуряват на правителството одобрението на гласоподавателите.

Това беше моментът за действие на всички престъпници, полагащи усилия да не привлекат вниманието на ежедневници като „Дейли Мейл“: трафиканти на хора, чиновници, от дали се на злоупотреби, убийци на проститутки. Повечето престъпници вероятно се стремяха към това. Но шофьорът на тойотата се дразнеше. Той държеше да му обърнат внимание. Ако вестниците и телевизиите не отразяваха делото му, какъв смисъл имаше да върши всичко това? Можеше да не си дава толкова труд.

Как бе възможно ченгетата да не са забелязали какво става? Може би трябваше да започне да прави снимки на жертвите си, на които ясно да се вижда неговата запазена марка. Представителите на медиите щяха да връхлетят веднага, щом подобни снимки се озовяха на бюрата им. Тогава вече ченгетата щяха да бъдат принудени да се стегнат и да обърнат внимание на стореното от него.

Флечър подкара колата бавно из Темпъл Фийлдс, кварталът на червените фенери в Брадфийлд. Онези от нравствената полиция го бяха поразчистили през последните години, гей общността бе превзела цели улици, и тук вече много по-рядко се предлагаше секс на открито в сравнение с миналото. Проститутките работеха по масажни салони, сауни, или в явни бардаци. Някои пък се преместваха в други части на града, като например край магистралата, водеща към летището и зад новостроящата се болница.

Движението по Кампиън Уей беше натоварено, което го устройваше. Обикновено нямаше толкова коли толкова късно през нощта. Но от прозорците на някои коли се развяваха жълти шалчета, поради което Флечър стигна до извода, че „Брадфийлд Виктория“ сигурно бяха спечелили мача тази вечер. Помнеше смътно, че са в Лига Европа, турнир, за който момчетата в местната кръчма казваха иронично: „Четвъртък вечер, пети канал. Нещо, което не е точно футбол“. Не разбираше коментарите им, но можеше да прецени, че са присмехулни. Често се случваше да не схване смисъла на разговорите на мъжете в кръчмата или на мястото, където работеше, но пък знаеше, че най-добрият начин да прикрива действителната си същност бе да скрива недоумението си и да се държи като човек, който не говори много, но разбира всичко. Това поведение му бе вършило добра работа през годините. Помогна му да заблуди Марго достатъчно, та да съумее да я направи своя. А когато заблудата престана да действа — е, той успя да се справи с положението и то така, че последиците да не му се отразят, и така и не му се наложи да дава обяснения, защото никой не поиска това от него.

Докато колите се движеха бавно по двупосочната улица, Флечър оглеждаше всяка жена, покрай която минаваше и която би могла да бъде проститутка. Това не беше произволно търсене; той знаеше отлично точно какво му трябва. Всъщност не очакваше да извади късмет тук, в периферията на Темпъл Фийлдс. Предполагаше, че тази вечер ще се наложи да хвърля мрежата си на повече места.

Но точно когато колите започнаха да се движат по-бързо, той видя точно това, което му трябваше. Невъзможно беше да спре, затова зави при първа възможност вляво, намери място, където паркирането не беше абсолютно категорично забранено и тръгна обратно. Желанието му да затича беше толкова силно, че го прониза като болка, подобна на онази, която изпитва човек, когато му се пикае отчаяно. Но последното, което му трябваше, бе да привлече нечие внимание. Затова продължи да върви бързо, надявайки се, че ще я види, когато завие зад ъгъла.

Да, тя беше там. Не можеше да се е заблудил, въпреки че я виждаше в гръб. Очевидно беше излязла на работа. Можеше да прецени по походката й полюшваше бедра, полуизвърната към преминаващите коли, смехотворно високите й токчета караха мускулите на прасците й да се свиват като топки.

Той чувстваше как кръвта шуми в ушите му. Имаше чувството, че зрителното му поле се размазва по периферията, така че можеше да вижда ясно единствено нея. Копнееше за нея. Желаеше до болка да я откъсне от мръсотията и порока, в които бе затънала. Нима не съзнаваше колко опасно е по тези улици?

— Моя — прошепна той тихо, забавяйки крачка, за да не върви по-бързо от нея. — Моя.