Разплата

55.

Тони предположи, че синята светлина, която виждаше все по-близо зад себе си, докато се движеше по главния път, бе от колата на Амброуз. Зави по страничната улица към къщата на майка си, движейки се точно пред тях, и успя да им попречи да го изпреварят, когато всички завиваха рязко наляво по нейната улица.

Тони заряза колата си на улицата, без изобщо да се опитва да паркира. Хукна към входната врата, но преди да стигне до нея, някакъв млад азиатец го сграбчи в мечешката си прегръдка и го притисна към стената на къщата.

— Няма да стане — каза той. В същия миг пред него се озова и Амброуз, който нахлузваше бронежилетка с размерите на автомобилна врата.

— Спокойно, Тони — каза той тихо. — Няма да влезеш първи. Имаш ли ключ?

Тони изсумтя.

— Не. А също така не знам и дали е дала ключ на някой от съседите си. Но много се съмнявам. Майка ми е крайно необщителен човек.

Още двама полицаи бяха застанали малко по-назад, близо до портата.

— Бихме могли просто да позвъним — каза единият.

— Само това ни липсва, да я вземе за заложница — отвърна Амброуз.

— Никакви заложници няма да вземе — възрази Тони. — Причината да дойде тук е само една. Ще я убие и ще си тръгне. Ако е още вътре, значи се готви да си тръгне — той посочи с глава тесния проход до гаража. — Можеш да изпратиш някое от момчетата си отзад, за в случай че Ванс реши да си тръгне през задната врата.

Амброуз повика един от полицаите и посочи с пръст прохода.

— Иди да провериш — после погледна озадачено Тони. — Ами да позвъним тогава — след това насочи пръста си към Тони. — Ти оставаш зад нас. Каквото и да става, ще вървиш зад нас.

Тръгнаха към вратата с учудващо леки стъпки за такива едри мъже. Между Сингх и Амброуз имаше достатъчно празно пространство, за да може Тони да вижда какво става. Амброуз позвъни, после отстъпи, за да бъде извън обхвата на всеки, който би се опитал да му нанесе удар от прага на вратата.

Тони почувства как стомахът му се сви. Беше уверен, че се намира по-близо до Ванс, отколкото се бе намирал някога през последните дванайсет години. Без значение дали убиецът беше вече в къщата или идваше насам, със сигурност това бе мястото, на което щяха да го открият. Тони предпочиташе засега да не обмисля цената на предстоящата конфронтация. Искаше само да види Ванс отново в затвора, и то прибран там завинаги. Нямаше никакво съмнение, че той бе от онези затворници, които в никакъв случай и при никакви обстоятелства не трябваше да получават никаква свобода. Макар това да бе в разрез с дълбокото убеждение на Тони, че правосъдието би трябвало винаги да си поставя за цел възвръщането на престъпника към нормален живот, понякога той беше принуден да признае, че има хора, на които не е възможно да се помогне. Непоправими. Жив пример за това беше Ванс и самият факт, че такъв пример можеше да съществува, звучеше като порицание. Той и хората като него напомняха на Тони, че провалите на системата винаги имаха повече странични ефекти от успехите й.

Зад стъклото проблесна светлина и те чуха завъртането на ключ в ключалката. Вратата се открехна и в пролуката се показа лицето на Ванеса, с леко разчорлена коса, като че ли я бяха събудили от сън. Амброуз и Сингх извадиха полицейските си карти и изрецитираха имената и чиновете си. Тони се усмихна едва-едва и й махна с ръка.

— Здравей, мамо — каза той, без да може да прикрие обзелата го внезапно умора.

— Бърза работа — отбеляза Ванеса, отваряйки вратата достатъчно широко, за да могат те да видят аленото петно, разпростряло се по домашната й дреха от гърдите до средата на бедрата. — Току-що се обадих на 999. Заповядайте.

Амброуз се извърна и погледна Тони с широко разтворени от удивление очи. Леко замаян. Тони се промуши покрай ченгетата и влезе вътре, а Ванеса отвори по-широко вратата и отново ги подкани да го последват.

Тя посочи леко открехнатата врата на дневната и каза с делови тон:

— Вероятно ще е по-добре да не влизате там. Това е, както се изразявате вие, местопрестъплението. Но можем да отидем в трапезарията. Не е влизал изобщо там, затова и няма следи, които може да бъдат заличени.

Поведе ги по коридора към друга стая и отвори широко вратата.

— Не стойте там, заповядайте.

Амброуз пристъпи напред и побутна вратата на дневната така, че тя се отвори малко повече. Тони се промъкна до него и надникна. На пода лежеше мъж, проснат като захвърлена марионетка, краката му бяха извити на една страна, ръцете — на другата, русата му перука се беше разместила.

— Това е Ванс — каза Тони. — Познавам го.

Гащеризонът на Ванс беше разкъсан отпред. Коремът му беше червен от кръв, кръвта се беше стекла и на килима под него. Гърдите му не се повдигаха. Тони не разбираше много от спешна помощ, но предполагаше, че усилията на парамедиците не биха помогнали вече на Джако.

— Убила го е? — каза невярващо Амброуз.

— По всичко личи, че е така — отвърна Тони.

— Не ми изглеждаш особено учуден.

Тони имаше чувството, че може всеки момент да избухне в плач.

— Нищо, свързано с Ванеса, не би могло да ме учуди. Да идем да чуем какво ще ни каже, преди да се появят хората от местната полиция.

Последваха Сингх и другите полицаи в трапезарията, където Ванеса вече се беше разположила начело на масата. Когато влязоха, тя каза:

— Тони, налей ми едно бренди. В бюфета има бутилка и чаши.

— Може би не е разумно да пиете — каза Амброуз. — Вие сте в състояние на шок.

Ванеса му отправи презрителния поглед, от който толкова се бояха подчинените й.

— Шок, как пък не — заяви тя, и по някакъв странен начин тонът й напомни на Патриша Рутледж в ролята на Хайъсинт Буке32. — Това е моята къща, брендито също е мое, и няма да допусна такива като вас да ме командват.

— Повярвай ми, няма смисъл да се опитваш да вървиш срещу течението — каза Тони, отвори бюфета и приготви питие на майка си. Поднесе й чашата и попита: — Какво се случи?

— Влезе през задната врата, въоръжен с лост и нож и дойде най-нагло в дневната ми. Аз, разбира се, го познах — Ванеса отпи малко от брендито и изду устни. За първи път, откакто бяха пристигнали, маската й се поразмести, разкривайки възрастта и умората, които обикновено прикриваше с помощта на козметиката и със силата на волята си. — Всъщност дори го очаквах.

— Очаквали сте го? — Амброуз явно беше също толкова сащисан, колкото се чувстваше и Тони.

— Гледам новините, сержант. А между другото, чинът ви не е ли малко нисък, за да ви поверят да водите разследване на убийство?

— Сержант Амброуз не е дошъл тук в отговор на обаждането ти. Тук е, защото се опитвахме да заловим Ванс.

Ванеса се позасмя сухо.

— Значи е трябвало малко да побързате — тя поклати раздразнено глава. — Гледах новините и разпознах къщата, която ти завеща Еди в Устър. А вече знаех и за брата на приятелката ти.

Амброуз трепна и погледна учудено Тони.

— Не съм в такива отношения с нея, колко пъти трябва да повтарям?

Ванеса махна презрително с ръка и отпи още бренди.

— А после чух и за нападението над къщата на бившата му жена. Казах си, че след като е започнал с такъв удар като двойно убийство, сега сигурно чувства, че нивото му спада и надали е особено доволен от себе си, след като са загинали само два коня и някакъв работник в конюшните, който дори не беше споменат по име. Затова се запитах дали в глупостта си няма да реши, че ако ме убие, ще причини мъка на ей този тук — и тя кимна с глава към Тони. — Нещастник — не беше много ясно дали има предвид Ванс или Тони. — Та си казах, сигурното си е сигурно. Взех един нож от кухнята и го скрих между възглавниците. Изобщо не го чух как влезе. Изведнъж го видях, застанал насред дневната ми, сякаш си беше у дома.

Тя потръпна и Тони си каза, че потръпването й не беше съвсем престорено.

— Замахна към мен с ножа. Аз извадих моя и го забих в него. Изненадах го. Падна върху мен и ми беше много трудно да го избутам. Тогава се изпоцапах — тя плъзна ръце от брадичката към коленете си. — Беше ми ясно — или той, или аз.

— Разбирам — каза Амброуз.

— Не трябва ли някой да й прочете стандартното предупреждение?

Тони отказваше да повярва, че Амброуз е на път да бъде оплетен от чудовищния чар на майка му.

— Предупреждения ли? След като единственото, което съм сторила, е да се защитя от осъден убиец, нахлул в собствения ми дом?

Ванеса предпочете жалостивия тон пред възмущението.

— Във ваш интерес е — каза Амброуз. — Тони е прав. Трябва да ви уведомим, че не сте длъжна да говорите, но че ако премълчите нещо, на което по-късно бихте могли да разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете оттук нататък, може да има стойността на доказателство.

Ванеса хвърли към Тони един от неопределимите си погледи. Но той знаеше от горчив опит какво означават такива погледи — че по-късно ще си плати за всичко. За щастие, откакто тя вече не беше част от живота му, „по-късно“ можеше и да няма.

— Благодаря ви, сержант — каза тя с безпомощна усмивка.

Преди някой от тях да успее да каже още нещо, в коридора се чуха гласове. Амброуз излезе и се върна след миг, съпроводен от двама униформени полицаи от местния участък.

— Обясних на полицаите, че първо трябва да се обадят на инспектор Франклин — каза той на Тони. — Ще трябва да вземат и твоите показания по някое време. Но ми се струва, че точно сега трябва да тръгваш.

Тони го изгледа озадачено.

— Не искаш ли да остана?

Амброуз го изгледа вторачено като човек, който се опитва да внуши другиму някаква мисъл без думи.

— Нали си спомняш с кого разговаряхме по-рано? На пристанището? Струва ми се, че се налага да се свържеш с колегата.

Сега вече Тони разбра. Обърна се към Ванеса.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се. Тези очарователни господа ще се погрижат за мен.

Ванеса стана и излезе в коридора след него.

Когато вече не можеха да го чуват, Тони отбеляза с горчивина.

— Открай време не си поплюваш с ножа, мамо.

— Трябваше да прецениш, че той може да посегне на мен. Трябваше да ме предупредиш — Ванеса не се поколеба нито за миг да заговори с обвинителен тон. Застанала гърбом към всички останали, можеше спокойно да му покаже истинското си лице: отмъстително, безмилостно, с изписана по него ненавист.

Тони я огледа от глава до пети, покрусен от мисълта, която се измъкваше от мрака на подсъзнанието му. Струваше му се, че сега наистина за последен път се беше озовал доброволно под един покрив с нея.

— Защо? — каза той, обърна се и си тръгна.