Разплата

2.

Едрият мъж постави двете преливащи чаши с меднозлатист ейл на масата.

— Ейлът се казва „Пидъл ин дъ Хоул“1 — поясни той, разполагайки едрото си тяло на столчето, което изчезна под бедрата му.

Доктор Тони Хил повдигна вежди.

— Предизвикателство? Или това минава за остроумие в Устър?

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз вдигна чашата си като за наздравица.

— Нито едното, нито другото. Пивоварната се намира в едно село, наречено Уайър Пидъл, поради което считат, че са в правото си да нарекат така ейла.

Тони отпи дълбока глътка от бирата, после огледа замислено чашата.

— Така си е — отвърна той. — Ейлът си го бива.

Двамата мъже уважиха пивото с кратко, почтително мълчание, после Амброуз проговори.

— Твоята Карол Джордан е успяла да вбеси генерално шефа ми.

Дори след толкова много години Тони все още трябваше да полага усилие, за да съхрани безразлично изражение при споменаването на Карол Джордан. Все пак, струваше си да полага това усилие. Като начало, той винаги бе вярвал, че не бива да изкушава съдбата. Но по-важно бе това, че открай време му беше трудно да определи какво означава Карол за него и нямаше намерение да дава на другите възможността да стигат до прибързани заключения.

— Тя не е „моята“ Карол Джордан — възрази той леко. — Ако трябва да бъдем честни, Карол Джордан не е на никого.

— Нали каза, че ще живеете в една къща, ако тя получи длъжността — каза Амброуз с неприкрит упрек в гласа.

Сега на Тони му се искаше никога да не бе правил подобни изявления. Признанието се изплъзна от езика му по време на един от късните вечерни разговори, затвърдили това странно приятелство между двама мнителни мъже без много общи интереси. Тони имаше доверие на Амброуз, но това все още не означаваше, че бе склонен да го допусне в лабиринта от противоречия и усложнения, който в неговия случай минаваше за емоционален живот.

— Тя така или иначе живее под наем в апартамента на приземния етаж в тукашната ми къща. Няма да има кой знае каква разлика. Къщата е голяма — каза той с безизразен тон, но ръката му стискаше силно чашата.

Очите на Амброуз се присвиха в ъгълчетата, но иначе изражението му не се промени. Тони предполагаше, че полицейският му инстинкт го кара да се пита дали си струва да продължи да разпитва.

— А тя е много привлекателна жена — заяви Амброуз накрая.

— Така е — Тони повдигна чашата си към Амброуз в израз на съгласие. — Та защо е вбесила толкова инспектор Патърсън?

Амброуз повдигна едното си масивно рамо, обтягайки до краен предел шева на сакото си. Кафявите му очи вече не гледаха бдително, той се отпусна, преминавайки на по-сигурна почва.

— Обичайните причини. През цялата си кариера е служил в полицията на Уест Мърсия, през повечето време тук, в Устър. Мислел си е, че когато се оваканти постът на главен инспектор, той практически му е вързан в кърпа. А после твоята… после главен инспектор Джордан даде да се разбере, че обмисля да напусне Брадфийлд — усмивката му беше крива като лимоновата коричка на ръба на чашата с коктейла пред него. — И нима в Уест Мърсия биха могли да се откажат от нея?

Тони поклати глава.

— Ти ще кажеш.

— С нейната професионална биография? Първо лондонската криминална полиция, после някакво загадъчно назначение по линия на Европол, после оглавява специално създаден отдел за разследване на особено тежки престъпления в четвъртото по големина подразделение на криминалната полиция в страната и удря в земята онези лекета от отдела за борба с тероризма, побеждавайки ги в собствената им игра… В цялата страна има само шепа полицаи с нейния опит, които все още искат да са на фронтовата линия, вместо да се оттеглят зад някое бюро. Още в мига, когато служебната клюкарска агенция разпространи новината, Патърсън беше наясно, че няма шанс.

— Това не е толкова сигурно — възрази Тони. — Някои шефове биха приели Карол като заплаха — жената, която знае прекалено много. Биха могли да я виждат като лисица в кокошарник.

Амброуз се позасмя — смехът му прозвуча като дълбок подземен тътен.

— Но не и тук. Тук я имат за абсолютен връх. Гледат онези жалки копелета от Уест Мидландс и се перчат като пауни. В техните очи главен инспектор Джордан е нещо като изключително ценен гълъб, завърнал се в гълъбарника, където му е мястото.

— Много поетично сравнение — Тони отпи от бирата си, наслаждавайки се на горчивата хмелна нотка. — Но явно твоят инспектор Патърсън не приема нещата така?

Амброуз пресуши по-голямата част от своята халба, докато обмисляше отговора си. Тони беше привикнал да чака. Тази техника му беше еднакво полезна и в работата, и в свободното време. Така и не можеше да разбере защо хората, с които работеше, бяха наричани „пациенти“2, след като тъкмо той беше човекът, комуто се налагаше да проявява възможно най-голямо търпение. Нямаше човек, претендиращ да бъде компетентен клиничен психолог, който би си позволил да проявява припряност, търсейки отговори.

— Трудно му е — каза накрая Амброуз. — Тежко е да съзнаваш, че са те подминали, защото си е два втори в класацията. Затова имаше нужда да измисли нещо, с което да си повиши самочувствието.

— И какво измисли?

Амброуз сведе глава. Поради тъмната си кожа в сумрака на кръчмата той изглеждаше като огромна сянка.

— Коментира авторитетно мотивите й да напусне. Твърди, че тя не дава пет пари за Уест Мърсия, че просто е решила да те последва, когато ти наследи голямата къща и реши да обърнеш гръб на Брадфийлд…

Тук не беше мястото да защитава избора на Карол Джордан, но не беше редно и да премълчи. Мълчанието му само би потвърдило изводите на огорчения Патърсън. Най-малкото, което Тони можеше да направи, бе да представи на Амброуз алтернативно обяснение, което той да разпространи в офисите и ресторанта на полицията.

— Може би има нещо такова. Но аз не съм първопричината тя да напусне Брадфийлд. Това е кадрова политика, няма никаква връзка с мен. Тя има нов шеф, според когото поддържането на нейния отдел е излишен разход. Отпуснати й бяха три месеца, в които да му докаже, че греши — Тони поклати глава и се усмихна натъжено. — Не виждам кой би могъл да направи нещо повече от нея. Залови сериен убиец, разреши два случая от студените досиета и разби канал за трафик на хора, по който вкарваха в страната непълнолетни за сексуални услуги.

— Бих определил това като сериозно ниво на успеваемост — отбеляза Амброуз.

— Явно недостатъчно сериозно за Джеймс Блейк. Срокът изтече и той обяви, че в края на месеца ще разформирова отдела и ще разпръсне хората в различни служби. Тя вече беше решила, че не желае да разполагат с нея по такъв начин. Затова и беше наясно, че ще напусне Брадфийлд. Само че не знаеше къде ще отиде. После мястото в Уест Мърсия се освободи, а при това положение дори нямаше да й се наложи да сменя наемодателя.

Амброуз го изгледа развеселено и пресуши чашата си.

— Какво ще кажеш за още по една?

— Не съм допил тази. Но този път плащам аз — възрази Тони, когато Амброуз тръгна към бара. Срещна погледа на едно от момичетата зад тезгяха — меките черти на лицето й бяха застинали в леко смръщване. Предположи, че двамата с Амброуз представляват странна гледка. Едър, набит тъмнокож мъж с бръсната глава и лице на боксьор тежка категория, с разхлабена вратовръзка, чийто костюм се опъваше до пръсване по мускулестото тяло — външният вид на Амброуз вероятно се покриваше с представата на повечето хора за бияч телохранител. Докато Тони вероятно създаваше впечатление, че не е в състояние да опази собственото си тяло, камо ли нечие чуждо. Среден на ръст, слаб; по-жилав, отколкото заслужаваше да бъде, като се вземе предвид, че основното му спортно натоварване беше да играе „Лудите зайци на Рейман“ на своята игрална конзола; кожено яке, спортна блуза с качулка, черни джинси. В течение на годините беше разбрал, че единственото, което хората запомняха от него, бяха очите му — удивително яркосиният им цвят се открояваше стъписващо на фона на бялата му кожа. Очите на Амброуз също бяха запомнящи се, но само защото издаваха наличието на доброта, която иначе цялостното му поведение прикриваше. Тони си мислеше, че повечето хора пропускаха да я забележат — прекалено много внимание отдаваха на повърхностните впечатления. Запита се дали момичето на бара е забелязало.

Амброуз се върна с напълнена наново халба.

— Не ти върви ейлът тази вечер, а?

Тони поклати глава.

— Прибирам се в Брадфийлд.

Амброуз погледна часовника си.

— По това време? Минава десет часът.

— Знам. Но по това време почти няма движение. Ще успея да се прибера у дома за по-малко от два часа. Имам работа с пациенти утре в „Брадфийлд Мур“. Това са последните ми приемни часове, преди да ги предам на някой друг, за който се надявам, че ще се отнася с тях като с травмирани и съсипани хора, каквито са. Нощното пътуване не е толкова изнервящо. Слушам нощни музикални предавания, а пътищата са празни.

Амброуз се изкиска.

— Това прозвуча като текст за кънтри песен.

— Понякога имам чувството, че целият ми живот се развива като кънтри песен — изръмжа Тони. — При това не като някоя от по-оптимистичните.

Още докато говореше, мобилният му телефон зазвъня. Той заопипва трескаво джобовете си, докато най-сетне го откри в предния джоб на джинсите си. Не разпозна изписалия се на екрана телефонен номер, но реши да рискува и да отговори. Понякога, когато хората от персонала на „Брадфийлд Мур“ имаха проблеми с някой от неговите перковци, му се обаждаха от личните си телефони.

— Ало? — каза той предпазливо.

— Доктор Хил ли е? Тони Хил? — беше женски глас, който погъделичка нещо в дълбините на паметта му, но въпреки това той не успя да му намери точното място.

— Кой е?

— Пени Бърджес, доктор Хил. От „Ивнинг Сентинел Таймс“. Разговаряли сме и преди.

Пени Бърджес. В съзнанието му изникна образът на някаква жена в тренчкот с вдигната яка, с предварително аранжирано сурово изражение, с тъмна, непокорна коса. Припомни си също как се бе видоизменял образът му в нейните материали — от всезнаещ мъдрец до идиот, избран за изкупителна жертва.

— Доста по-малко, отколкото предполагат вашите читатели — отбеляза той.

— Аз просто си върша работата, доктор Хил. — Тонът й беше доста по-топъл, отколкото можеше да се очаква, ако се имаше предвид историята на отношенията им. — Още една жена е убита в Брадфийлд — продължи тя. Опитвайки се да не мисли за по-далечните изводи от чутото, Тони си каза, че и нея я бива да поддържа учтив разговор с нищо незначещи фрази точно толкова, колкото и него. Тъй като не й отговори, тя допълни. — Предлагала е сексуални услуги. Също като другите две миналия месец.

— Съжалявам — отвърна Тони, подбирайки думите си така старателно, както би подбирал къде да стъпи в минно поле.

— Ето защо ви се обаждам… Моят източник твърди, че убийството наподобява напълно предишните две. Питам се до какви заключения ви води това.

— Нямам представа за какво говорите. Понастоящем нямам работни контакти с полицейската централа на Брадфийлд.

Пени Бърджес издаде нисък, гърлен звук — неточно подобие на изкискване.

— Убедена съм, че разполагате с източници, не по-лоши от моите — каза тя. — Не ми се вярва главен инспектор Джордан да не е в течение на тези неща, а каквото знае тя, знаете го и вие.

— Създали сте си много странна представа за моя свят — заяви твърдо Тони. — Нямам и най-бегла идея за нещата, за които говорите.

— Говоря за сериен убиец, доктор Хил. А когато става дума за серийни убийци, вие сте специалистът.

Тони прекъсна рязко разговора и тикна телефона обратно в джоба си. После вдигна очи, срещна преценяващия поглед на Амброуз и каза:

— Драскачка — после отпи глътка бира. — Всъщност не. По-добра е от обикновен драскач. Хората на Карол са й натривали неведнъж носа, но тя се държи така, сякаш приема това като един от рисковете на професията.

— И все пак… — поде Амброуз.

Тони кимна.

— Точно така. Човек може да се отнася към тях с уважение, без да е склонен да им предоставя каквото и да било.

— Какво й трябваше?

— Опитваше си късмета. През последните няколко седмици в Брадфийлд бяха убити две проститутки, работещи по улиците. А сега е убита и трета. Доколкото ми е известно, не съществува причина да свързваме първите две — маниерът на убиеца в двата случая е напълно различен — той сви рамене. — Е, казвам това, но официално нищо не знам. Случаите не са възложени на Карол, а и да са, тя нищо не е споделила.

— Но твоята драскачка твърди нещо по-различно?

— Казва, че между убийствата има връзка поради начина, по който са извършени. Но дори да е така, това няма нищо общо с мен. Дори да решат, че имат нужда от психологически профил на убиеца, няма да се обърнат към мен.

— Тъпи копелета. Ти си най-добрият.

Тони допи бирата си.

— Може и така да е. Но според Джеймс Блейк възлагането на подобна работа на полицейски служители излиза по-евтино и освен това му гарантира контрол върху процеса — той се усмихна сухо. — Мога да го разбера. Ако бях на негово място, вероятно също не бих възложил работата на себе си. Възникват такива проблеми, че не си струва труда.

Тони избута стола си назад от масата и се изправи.

— На тази оптимистична вълна те оставям и потеглям към магистралата.

— Нима поне част от теб няма желание да види местопрестъплението?

Амброуз пресуши и втората халба и се изправи, изоставайки умишлено, за да не стърчи над приятеля си.

Тони се позамисли.

— Не отричам, че хората, които извършват подобни деяния, будят интереса ми. Колкото по-смутена е психиката им, толкова повече ми се иска да разбера какви сили ги движат. И какво бих могъл да сторя, че механизмът на психиката им да функционира по-добре — той въздъхна. — Но ми е омръзнало да наблюдавам крайните резултати. Тази вечер, Алвин, се прибирам да спя, и вярвай ми, няма друго място, на което бих предпочел да бъда.