Разплата

50.

Обзета от потиснатост, Пола погледна часовника си. Беше почти готова да се откаже да чака обаждане от нравствената полиция и да се прибере у дома. По принцип сега трябваше да си седи в кухнята, да пие червено вино и да наблюдава как Елинор прилага уменията си на хирург, разрязвайки агнешкото бутче. Надяваше се да остане нещо след гостите, които бяха поканили на вечеря. Прозя се и отпусна глава върху ръцете си, които бе кръстосала на бюрото. Щеше да им даде още пет минути — ако не се обадеха, майната им.

Събуди се стреснато, съзнавайки, че някой стои до нея. Заслепена от светлината на настолната лампа на бюрото си, Пола можеше да види само очертанията на някаква фигура, изправила се в слабо осветената стая. Изпъна рамене, избута стола си назад и стана с усилие. Жената срещу нея — сега вече видя, че е жена — се разсмя тихичко. Беше на средна възраст, средна на ръст, нито много слаба, нито много пълна. Равно подрязана тъмна коса. Физиономията й напомняше малко на градинските джуджета — имаше точно такова чипо, подобно на копче носле и малка, подобна на розова пъпка уста.

— Съжалявам, че ви събудих — каза тя. — Аз съм сержант Дийн. От нравствената полиция.

Пола кимна, отмятайки с пръсти косата от лицето си.

— Здравейте. Съжалявам. Аз съм детектив Макинтайър. Затворих очи само за пет минути.

— Познавам те, скъпа — акцент от североизтока, притъпен от годините, през които сигурно бе живяла другаде. — Няма защо да се извиняваш. Знам какво е, когато разследването е в разгара си. Понякога ти се струва, че леглото ти е нещо, което си виждала само насън.

— Благодаря, че дойдохте. Не се надявах, че ще се откажете от почивката си в събота вечер.

— Помислих си, че ще е по-лесно направо да дойда. Освен това мъжът ми замина да гледа мач в Съндърланд с двамата ми сина, а като отидат и да хапнат след мача, надали ще се приберат преди единайсет. Така че единственото, от което ме откъсна, е тъпият телевизор. Онова, което ми предаде Брайънт, прозвуча доста по-заинтригуващо. А сега ще можеш ли да ми дадеш повече подробности?

Сержант Дийн се разположи удобно на стола на Крис Дивайн и опря обувките си на кошчето за боклук. Пола се постара да потисне неволно надигналото се у нея раздразнение.

С известна предпазливост, събудена от очевидния интерес на жената от нравствения отдел, Пола разясни теорията на Тони, после се усмихна, сякаш в опит да се извини.

— С доктор Хил работата е там, че теориите му могат да прозвучат…

— Абсолютно налудничаво?

Пола се изкиска.

— И още как. Но съм работила достатъчно дълго с него, за да знам, че предположенията му са направо плашещо точни.

— Чувала съм, че го бива — каза сержант Дийн. — Говорят също, че многото успехи на Карол Джордан се дължат до голяма степен на него.

Пола се наежи.

— Не подценявайте шефката. Тя е страхотен криминалист.

— Убедена съм, че е така. Но понякога всички ние имаме нужда от помощ. Именно затова съм тук. Когато детективи от друг отдел проявяват интерес към моята сфера на дейност, е редно и аз лично да проверя за какво става дума. Никой от нас не иска да се издънват контакти, които е успял да изгради с много усилия.

Сега, когато сержант Дийн обясни какво я вълнува, Пола започва да се чувства по-спокойна в нейно присъствие.

— Разбира се — отвърна тя. — Е, ще можете ли да ми помогнете?

Сержант Дийн бръкна в джоба на джинсите си и извади оттам една флашка.

— Ще ти предоставя всичко, което мога. Брайънт каза, че се интересуваш от новите момичета?

— Точно така. Доколкото разбирам, заради рецесията са се появили доста нови лица.

— Така е, но повечето от тях работят на закрито, не по улицата. Откога трябва да е започнало работа момичето, което те интересува?

— Горе-долу месец преди първото убийство.

— Обичам да съм в течение на нещата — каза сержант Дийн, бръкна отново в джоба си и извади смартфон. — Затова пък не обичам да въвеждам в компютъра си данни, за които е по-добре да не стават общодостъпни. Особено когато става дума за уязвими млади жени.

Тя затърси нещо в телефона, после изсумтя доволно.

— Няма твърдо определен начин, по който човек може да се справи с тази мръсотия по улиците — каза сержант Дийн, прехвърляйки някакъв списък. — Налага се да реагираш в зависимост от случая. Когато се появят нови лица, се опитваме веднага да установим контакт с тях. Понякога едно леко сплашване е достатъчно, нали разбираш? Особено когато става дума за жени от що-годе прилични семейства. Споменеш ли как едно досие в полицията може да ограничи правата им да отглеждат собствените си деца или да им попречи да вземат кредит, виждаш как веднага се замислят. Но такива жени са много малък процент от цялото. Стигнат ли дотам да работят на улицата, обикновено няма връщане назад. И за такива жени ми е необходимо да поддържам източниците си на информация. За да ги наблюдавам, нали разбираш?

— На никой не му се иска да си има работа с трупове.

— Е, да. Надявам се, че в повечето случаи успяваме да се намесим, преди да се стигне чак дотам. Моите хора ми казват, че живея в състояние на блажена самозаблуда. Но поне се опитвам да осигуря необходимите имена и информация, та да знаем какво да напишем на етикета, който закачат на краката им в моргата ако се стигне дотам.

— Та каква е територията, която трябва да вземем предвид в случая?

— Четиридесет и четири квадратни мили от региона на полицията в Брадфийлд. Население около 900 000 приблизително. На тази територия по всяко време работят около сто и петдесет проститутки. Като вземеш предвид, че около петдесет процента от мъжете си признават, че са ползвани платени секс услуги, момичетата явно си осигуряват поминъка с усилен труд.

— При това не особено завиден поминък — отбеляза Пола.

— Изкарват достатъчно, за да са постоянно надрусани и да не ги е грижа какво трябва да направят за поредната доза — сержант Дийн поклати глава. — Мога да кажа само едно — искрено се надявам да съм успяла да възпитам у моите момчета по-различно отношение към жените — тя спусна крака от кошчето за боклук и се поизправи на стола. — За периода, който те интересува, мога да цитирам три имена.

— Радвам се, че не са повече.

— Това е, защото наближава лятото. Свечерява се по-късно и клиентите се притесняват да не ги забележат, когато обикалят с колите си по улиците в търсене на жена.

— Никога не съм предполагала, че и проституцията може да е сезонна работа.

— Само за онези, които работят на улицата, скъпа. За другите няма спиране триста шейсет и пет дни в годината. Ако се интересуваше от жени, които работят на закрито, сигурно щях да цитирам поне дузина имена. Та ето за кои става дума. Тифани Седжуик, Латиша Марлоу и Кери Флечър.

Пола не можеше да повярва на късмета си.

— Кери Флечър? — повтори тя, чувствайки как възбудата се надига у нея.

— Това име говори ли ти нещо?

— Кери Флечър е жена?

Сержант Дийн я изгледа неразбиращо.

— Разбира се, че е жена. Не си ме питала за момчета. Защо? Познато ли ти е името?

— Натъкнахме се на него в процеса на разследването, но в съвсем различен контекст. Затова и предполагахме, че принадлежи на мъж. Кери — името може да бъде и мъжко тя се намръщи. — Нещо не ми е съвсем ясно.

Сержант Дийн се усмихна.

— Можеш да провериш сама. Почти всяка вечер можеш да я откриеш в далечния край на Кампиън Уей. Близо до кръговото движение.

— Знаете ли нещо за нея?

Пола отбеляза набързо името в бележника си, отвори електронната си поща и започна да пише мейл на Стейси.

— Знам това, което тя ми е разказвала за себе си. А доколко то отговаря на истината — кой би могъл да знае? Измислят си всякакви неща, хубави и лоши. Всичко, което им е необходимо, за да се почувстват добре.

— А какво ви е разказала Кери?

Пола нямаше нищо против да си бъбри за работата, но точно в момента я интересуваше единствено Кери Флечър.

— Ами казва, че е местно момиче. Предполагам, че това е истина, защото говори с подчертан местен акцент. Била родена на Токстет Роуд, зад високите блокове в Скенби.

Пола кимна. Познаваше Токстет Роуд. Местните ченгета казваха, че там дори кучетата не смеят да припарят сами. Освен това се намираше в зоната, която Стейси бе очертала при проследяването на регистрационните номера на колата.

— Дезолейшън Роуд30 — каза тя.

— Именно. После, когато била пет-шестгодишна, се пренесли да живеят в апартамент на шестнайсетия етаж. И това било краят за майка й. От деня, когато се нанесли там, тя така и не прекрачила прага на апартамента. Кери не знае каква е причината — социална фобия, агорафобия или страх от Ерик — така се казва бащата. Но каквато и да е била причината, жената заживяла като затворница в собствения си апартамент.

Сержант Дийн замълча, за да постигне театрален ефект. Очевидно обичаше да разказва тези истории.

— Което дало на Ерик Флечър идеалната възможност за изнудване — продължи тя. — Започнал да насилва Кери, когато тя била около осемгодишна. Ако не вършела точно това, което искал от нея, Ерик си го изкарвал на майка й. Или я биел, или я извеждал насила на балкона и я оставял там, докато не заприличвала на пелтечеща от ужас човешка развалина. А малката Кери обичала майка си.

Пола въздъхна. Толкова пъти бе чувала различни варианти на тази история, но потресът си оставаше толкова силен, колкото и първия път. Не можеше да се възпре да си представя какво би било да се чувстваш толкова безсилен. В тесните граници на битието му това е била единствената представа на детето за любов.

А след като не е познавала нищо друго, нима би могла да повярва в осъществимостта на друг живот? Отношенията между героите на телевизионните сериали за такива деца вероятно изглеждаха не по-малко фантастични от „Хогуортс“.

— Разбира се, че я е обичала — отвърна тя. — Защо да не я обича? Докато не е започнала да я презира.

Дийн я изгледа малко кисело. В края на краищата, разказът си беше неин.

— И всичко продължавало все така. Дори когато завършила училище и започнала работа в бензиностанцията на Скенби Роуд. Нямала личен живот. Заслугата за това била на Ерик — тя насочи проницателния си поглед към Пола. — Станало нещо, на което вашият Тони Хил би могъл да даде определение. Хората стават съучастници в собственото си превръщане в жертви.

— Доста неща знаете за Кери Флечър.

Сержант Дийн я изгледа внимателно.

— Моята работа е да знам за тях колкото е възможно повече. Чаша кафе в съчетание с майчинско отношение имат голямо значение за някой, който се е озовал в калта, Пола.

— И какво станало после?

— Майката починала. Преди около четири месеца, доколкото знам. Трябвало да изминат няколко седмици, преди Кери да осъзнае, че най-сетне е свободна.

— И започнала да проституира? Нали е работела в бензиностанция?

— Когато осъзнала свободата си, я обзело желание да се възползва от нея докрай. Не искала просто да бъде свободна, а и да натрие носа на Ерик Флечър. Сега вече той нямало да може да разполага с нея безплатно, а другите мъже щели да си плащат, за да получават онова, което той считал за свое.

Пола подсвирна.

— И как реагира Ерик?

— Не много добре — отвърна сухо сержант Дийн. — Непрекъснато се появявал по местата, където работела тя и я молел да се прибере у дома. Кери отказала категорично. Заявила, че на улицата се чувства на по-сигурно място, отколкото в неговия дом. Няколко пъти се наложи да му отправяме предупреждения — правеше сцени по улиците и по всичко личеше, че може да стане беля. Но след тези случаи той не се е появявал, доколкото ми е известно.

— Казала, че на улицата се чувства на по-сигурно място, отколкото в неговия дом — повтори Пола. — Това съвпада идеално с казаното от Тони. Вероятно е ползвал и адреса на нейната електронна поща. Разбира се, че е постъпил така.

С внезапен прилив на енергия тя започна да натиска бързо клавишите, изпращайки на Стейси спешна молба да потърси в блоковите жилища в Скенби някой си Ерик Флечър, най-вероятно обитаващ апартамент на шестнайсетия етаж някъде там.

Когато изпращаше мейла, тя забеляза постъпилото съобщение от доктор Гриша Шаталов.

— Бихте ли почакали малко каза тя, откъснала се за миг от това, което правеше.

Понякога разследванията достигаха етап, който наподобяваше завъртането на ключ в сложна ключалка. Прибираше се едно резе, после второ, усещаше се как нарезите на ключа съвпадат с жлебовете — и вратата се отваряше. Точно сега, в късната съботна вечер, Пола бе обзета от увереността, че отделът за разследване на особено тежки престъпления щеше да може съвсем скоро да представи с гордост решението на последния си случай. Карол щеше да си тръгне с високо вдигната глава, със съзнанието, че е успяла да създаде нещо, докато Блейк можеше само да руши.

Щеше да бъде миг на тържество.

Амброуз внезапно повиши глас и почти изкрещя:

— Какво? Кой, по дяволите, й е казал къде се крие Ванс?

— Стейси, разбира се — каза Тони спокойно и въздържано, макар че този тон съвсем не отразяваше действителното му състояние.

— Какво я е прихванало, да му се не види? Това са сведения за полицейска операция!

— А прекият й началник не си ти, а Карол Джордан. Вложила е експертното си умение за решаването на проблема не по твое нареждане, а заради Карол. Не бива да се учудваш, че проявява верността си към човека, който й е дал възможност да се прояви.

— Трябва да спреш Джордан — каза Амброуз рязко и сурово. — Не искам тя да се набърка в операцията. Този човек е прекалено опасен, за да може някой да се справи с него сам. Трябва да я спреш, преди да се е случило нещо ужасно.

— Нали именно затова сега натискам газта по магистралата — отвърна Тони, опитвайки се да говори все така спокойно и да не нагорещява допълнително ситуацията. — Кога тръгвате?

— След пет минути. Кога е тръгнала тя?

— Стейси й се обадила веднага след като разговаряла с теб. А после се обади на мен. А пък аз потеглих преди петнайсет минути.

— По дяволите! Това е някакъв кошмар.

— Има само един изход — каза Тони, навлизайки в скоростната лента.

— Какъв?

— Да се обадиш на Франклин и да му кажеш да я спре.

Амброуз изсумтя.

— Това ли е твоята представа за изход? Ще настане страшна каша и докато Джордан и Франклин си изясняват отношенията, Ванс ще се изниже през задната врата — и дим да го няма.

— Както решиш — отвърна рязко Тони. — Просто се опитвам да спася живота й, това е всичко — изключи телефона и се опита да принуди протестиращия двигател да вдигне скоростта с пет мили. — О, Карол! — изпъшка той. — Моля те, не върши никакви подвизи. Нито пък благородни дела. Просто си стой там, където си. Моля те.

Сам Еванс все още обичаше да кръстосва улиците и да разговаря с хората. Не притежаваше уменията на Пола за водене на разпит, но успяваше да накара другия да заговори, долавяше инстинктивно кога да се държи чаровно и кога да притисне събеседника си. Успяваше да си възвърне грубоватия акцент на човек от работническата класа, а това беше от полза, когато си имаше работа с хора от най-долните слоеве на обществото. Отвореше ли уста, и те веднага решаваха, че не е човек, който би се отнасял с тях със снизхождение или би ги съдил.

Когато Пола съобщи всичко, което успя да научи от сержанта от нравствения отдел, стана повече от ясно, че първата им работа беше да открият Кери Флечър и да я приберат, за да не бъде изложена на опасност. Пола трябваше да остане в офиса, за да събира всякаква информация, която би ги насочила към Ерик Флечър. А междувременно Сам трябваше да направи всичко по силите си, за да открие дъщерята на Флечър.

В съботната вечер Темпъл Фийлдс гъмжеше от хора. Травестити, прелестни момченца, набиващи се на очи начинаещи лесбийки, целите в татуировки и пиърсинг, разни копия на Лейди Гага — всичко това беше интересно да се наблюдава, но наоколо имаше много хора с напълно конвенционален външен вид, които също търсеха приятно прекарване на времето в гей заведенията барове и ресторанти — по тези улици. Още през деветдесетте някогашният квартал на червените фенери се беше превърнал в средище на гей общността, а новият век направи средата тук още по-многообразна, тъй като по-ексцентричните хетеросексуални млади хора също обичаха да обикалят местните клубове и барове, които в техните очи бяха „връх“. Сега тук вреше и кипеше, в тази част на града сякаш всичко беше възможно, а по тротоарите търговията със секс все още процъфтяваше, което един опитен наблюдател можеше да забележи.

Сам сновеше из тълпата и си държеше очите отворени — интересуваха го всички, които предлагаха секс–услуги, и мъже, и жени. Понякога те забелязваха приближаването му, подушваха ченгето и се стапяха в анонимното множество, преди да успее да ги заговори. Но все пак вече беше успял да говори с поне половин дузина жени. Две от тях го бяха разкарали незабавно, отказвайки категорично да отговарят на въпросите му. Сам предположи, че сводниците им са били наблизо.

Две други отрекоха да са чували нещо за Кери Флечър. Петата каза, че познавала Кери, но не я била виждала от ден-два, сигурно защото Кери работела на Кампиън Уей, не на главната улица. Затова Сам тръгна към булеварда, който отделяше Темпъл Фийлдс от останалата част на градския център.

Жената се беше облегнала на стената в началото на една тясна уличка, пушеше и отпиваше от чаша кафе.

— Да му се не види, не може ли човек да си почине десет минути? — каза тя, като видя Сам. — Не бутам гювеч на закона.

— Търся Кери Флечър — отвърна той.

— Не си само ти — отвърна кисело жената. — Тази вечер не съм я виждала, но нейният старец се навърташе тук снощи и искаше да знае къде е.

— Нали полицаите са го предупредили да не идва?

— Може и така да е. Вярно е, че започна да си наляга парцалите, поне донякъде. Но все още се мотае наоколо и следи всяка нейна стъпка. Завчера обаче тя го насмете. Каза му да си бие камшика.

— И как прие той това?

— Нямаше кой знае какъв избор, тя си тръгна с някакъв клиент.

— А какво казва баща й, за да я накара да се прибере?

— Не съм обръщала кой знае какво внимание. Нали се опитвам да си изкарам шибания хляб. Дрънкаше нещо в смисъл че на улиците е опасно. Че някой убивал проститутки като нас, и че тя трябвало да се прибере у дома. Тя обаче каза, че предпочита да рискува, работейки по улиците, отколкото да бъде с него. А той пък рече, че щял да направи всичко, което тя поиска, стига да престанела да се предлага за пари. И тогава тя каза: „Искам просто да престанеш. А сега се разкарай“. После си тръгна и се качи в колата на някакъв тип.

— Виждала ли си ги да се карат така и друг път?

Жената сви рамене.

— Опитваше се да й изкара акъла, все повтаряше, че имало някакъв сериен убиец — тя изкриви презрително устни. — Като че ли ние не знаем, че е пълно с разни мръсници, които изпитват удоволствие, когато ни причиняват болка. Човек не се хваща на такава работа, ако се безпокои за здравето и безопасността си. Всички знаем тези неща. Просто се опитваме да не мислим за тях.

— Какво направи тогава баща й?

Жената хвърли угарката на тротоара и я стъпка.

— Направи това, което му беше казано. Разкара се. А сега ми се иска и ти да направиш същото — тя размаха пръсти към Сам така, както се пропъжда досадно насекомо. — Хайде, пречиш ми на бизнеса.

Преди да й обърне гръб, Сам видя как жената тръгна към платното на улицата, залитайки леко на безумно високите си токчета. Онова, което беше научил, нямаше да им помогне особено. Но поне потвърждаваше оформящата се версия. А когато подготвяха версия, за да я представят на обвинението, това понякога беше най-необходимо.