Разплата

25.

Водниста слънчева светлина нахлуваше в кухнята на Тони, придавайки на всичко леко сюрреалистичен вид. Докато чакаше кафето да стане, той преглеждаше новините онлайн. Бягството на Ванс беше начело на всички сайтове — ползваха го като повод да припомнят престъпленията му и процесите срещу него. Името на Тони се срещаше в повечето материали, това на Карол — в няколко. Медиите се бяха опитали да се доберат до Мики Морган, бившата съпруга на Ванс, но когато журналистите бяха пристигнали при конефермата, в която тя и партньорката й отглеждаха състезателни коне, бяха установили, че входната алея е препречена от ремарке за коне, и че персоналът — мъже със сурови изражения — охранява строго територията. Никой не бе успял да види Мики, камо ли пък да успее да се сдобие с коментар от нея. Вместо това журналистите се бяха задоволили да интервюират незначителни личности, които някога бяха работили с Ванс. Управата на затвора не бе представена в добра светлина, но това можеше да се очаква, както се очаква утрото да последва нощта.

Не се бе вдигнал много шум около смъртта на Лиан Консидайн, най-вече защото журналистите все още не знаеха, че тя е идентифицирана. Разкриеха ли коя е била и че е водела нещо като таен двойствен живот, щяха да пощръклеят. Съквартирантите й щяха да живеят под обсада, докато капитулираха и приемеха да разкрият — или да започнат да си измислят сензационни подробности от живота й. Ако имаха малко здрав разум, щяха поне да издоят медиите, за да си платят таксите за университета.

Но засега случаят с Лиан беше само пълнеж в долната част на страниците на националните вестници. Дори Пени Бърджес се беше задоволила с осем абзаца. Карол му беше описала пресконференцията, но Пени явно не бе събрала смелост да обори казаното от Рийки. Тони предположи, че тя щеше да побеснее, когато узнаеше истината. Взе еспресото и отиде в кабинета. Хвърли поглед през прозореца и установи с облекчение, че микробусът на охраната все още е паркиран от другата страна на улицата.

Отказът на Карол да приеме лична охрана имаше и тази отрицателна страна, че Тони можеше да напусне Брадфийлд едва след като Ванс се озовеше отново зад решетките или по някакъв начин престанеше да представлява заплаха. Ако отидеше в онази къща в Устър, която толкова бе обикнал, охраната му щеше да го последва. Което би означавало да остави Карол незащитена и уязвима, сама тук нощем. А това несъмнено би означавало да мисли за немислимото.

Той избягваше да обмисля и друго — онова, което щеше да се случи занапред между него и Карол. В продължение на години те танцуваха някакъв странен кадрил, сближаваха се, после събитията или собственото им минало ги раздалечаваха отново. Приличаха на онези магнити, с които децата правят опити в училище — в един миг привличането е неудържимо, после сменяш местата на полюсите и силата, съществуваща между тях, правеше сближаването им невъзможно. През няколкото месеца, след като тя бе приела предложението му да заживее с него в къщата, която бе наследил, те отново се бяха държали по типичния за тях начин — избягваха да разговарят сериозно за възможните последици от простия факт. Изяснили бяха единствено това, че тя щеше да разполага със свое пространство — спалня, баня и още една стая, която щеше да изпълнява едновременно функциите на дневна и кабинет. Дали тази промяна на географското местоположение щеше да доведе със себе си и друг вид промяна беше тема, която нито един от двамата не бе в състояние да засегне.

Тони почти се беше убедил, че е готов да продължи напред. Тоест, „да продължи напред“ беше израз, който популярната психология ползваше в подобни случаи. Отлично съзнаваше, че онова, което се определяше като движение напред, понякога обозначаваше и друг вид промени. Не му се искаше да развали качеството на връзката, която съществуваше между него и Карол, а дълбоко в себе си продължаваше да таи опасения, че споделянето на едно легло би довело именно до това. Никога не бе имал кой знае какъв успех по отношение на секса. През по-голяма част от времето се приемаше за импотентен. Можеше да получи ерекция, макар че вероятно при него това се случваше по-рядко, отколкото при повечето мъже. Но останеше ли насаме и гол с жена, пенисът му незабавно се отпускаше. Беше опитал „Виагра“ — но лекарството премахна само физическите симптоми, а влияеше зле на мозъка му. От друга страна, тази реакция може би се дължеше на факта, че тогава беше с друга жена, не с Карол. От устните му се откъсна дълбока въздишка. Всичко беше толкова сложно. Може би трябваше да оставят нещата, каквито си бяха сега. Да, разбира се, това не беше идеалният вариант, но кое на този свят е идеално?

А междувременно, най-доброто, което можеше да направи за Карол, беше да продължи задкулисната си работа с екипа й, за да гарантира блестящия завършек на последната им мисия. Само че, преди да се заеме с това, трябваше да разбере как се развива преследването на Ванс.

Не искаше да поставя Амброуз в неудобно положение пред шефа му, затова, вместо да му се обади, прати съобщение. Тони се почувства изключително горд със себе си, когато натисна копчето, за да изпрати съобщението. Вероятно имаше да учи още много, докато започнеше да се държи по начина, общоприет за човешките същества. Но може би най-сетне бе започнал да долавя някои сигнали по отношение на такта и дипломацията.

Едва бе започнал да сваля файловете, които Стейси бе качила за него в мрежата, когато Амброуз се обади.

— Здравей, приятелю — разнесе се дълбокият му, подобен на ръмжене глас. Никакви имена; винаги беше крайно предпазлив.

— Благодаря, че се обаждаш — отвърна Тони. Тази фраза вече беше наизустил; излизаше, че освен ако не си тийнейджър, не е редно да отговориш само с някакво изсумтяване, когато някой ти се обажда. — Някакви новини за Ванс?

— Все още е в неизвестност. А нас ни обсаждат представители на световните медии — отвърна Амброуз. — Открихме таксито, което е откраднат. Оставил го е зад сградите в зоната за отдих на М42, в посока север. Но от самия него няма и следа. И в момента наши служители проверяват записите от камерите за наблюдение, но не очаквай от това да излезе нещо особено. Най-ясните образи са от камерите вътре в сградите на мотела и заведението. Ако Ванс не е влизал там, вероятно сме прецакани.

— Предполагам, че би било прекалено да се надяваме на нещо друго.

— Едва сега започвам да осъзнавам колко умно е това копеле. Навремето не обърнах особено внимание на случая, имах прекалено много неща, които ме занимаваха в моя сектор. Имаш ли някакви предложения?

— Той вече не е във вашия район, готов съм да се обзаложа на това. Каквито и да са плановете му, убеден съм, че те не предполагат да се навърта около „Оукуърт“. А той със сигурност има планове — каза мрачно Тони.

— Несъмнено. След като е положил такива усилия да се измъкне, няма да пропусне да си разчисти сметките навън. Между другото, говори ли ти нещо името Тери Гейтс?

— О, по дяволите — изпъшка Тони. — Понякога съм толкова глупав, че не заслужавам да живея.

И още докато произнасяше тези думи, си каза, че се надява да не са пророчески.

От другата страна се разнесе невесел смях.

— Приемам думите ти като утвърдителен отговор.

— Майната му, Амброуз, извинявай. Не биваше да забравям Тери Гейтс — докато говореше, Тони виждаше ясно Гейтс в мислите си. Възлестите мускули, играещи под кожата на ръцете му, големите, кафяви очи — като на доверчиво животно, откритото лице, което грейваше в усмивка всеки път, когато Гейтс погледнеше Ванс. Тони си припомни как бе наблюдавал Гейтс, докато той работеше на пазара. Умееше да разговаря за технически подробности с мъжете, а после да омайва жените така, че да си купуват разни уреди, за които дотогава не бяха подозирали, че им трябват. Беше проницателен в контактите си с хората и абсолютно сляп по отношение на всичко, свързано с Ванс. — Защо ме попита за него?

— Той е бил единственият редовен посетител на Ванс. Идвал всеки месец, не е пропуснал да дойде нито веднъж, ако съдим по регистрите. Помолихме момчетата от участъка в неговия район да наминат покрай него. И познай какво откриха? Той не си е у дома. Никой не го е виждал от сутринта на същия ден, когато Ванс избяга. Какъв е изводът в този случай, Тони!

Тони притвори очи и подпря с длан челото си.

— Тери е имал сестра близначка, Филис, която се разболяла от рак. Навремето Ванс имаше обичая да посещава тежко болни. Това се приемаше като забележителна благотворителност. По онова време хората вярваха, че той го прави, за да утешава страдащите. Истинската причина беше много по-различна и ужасна. Той обичаше да гледа как хората умират. Сякаш се зареждаше от съзнанието, че те вече нямат контрол върху каквото и да било. Но както и повечето близки на пациентите, край чиито легла бе седял Ванс, Тери така и не повярва, че у него има нещо зловещо. Той приемаше Ванс като милосърден ангел, облекчил последните дни на сестра му.

Той се поизправи, оживил се от хода на разказа си.

— Беше толкова твърдо убеден в това, че не можа да приеме Ванс като извършител на престъпленията, в които бе обвинен. Едно от обвиненията се основаваше на следата, оставена от един уред. В убежището си Ванс бе монтирал на дърводелския си тезгях менгеме, което имаше изявен характерен дефект върху една от челюстите си. А обвинението разполагаше и със съхранената ръка на една от жертвите, отпреди четиринайсет години на костта се забелязваше същият характерен дефект. Очевидният извод, ако тази следа се обединеше с останалите косвени улики, бе че убиецът е Ванс. И тогава се яви Тери Гейтс, който се закле пред съда, че е продал на Ванс същото менгеме на старо преди пет години. От това следваше, че убиецът трябва да е бил предишният собственик, не Ванс. Това подкопа позициите на обвинението срещу Ванс във връзка с това по-отдавнашно убийство, а в резултат, поради малкото улики, с които разполагахме, стана почти невъзможно да се докаже, че той е сериен убиец.

— Значи Гейтс е станал лъжесвидетел заради Ванс?

— Не виждам по какъв друг начин може да се опише случаят — отвърна Тони.

— Трябва наистина много да е обичал сестра си.

— Даже прекалено, бих казал. Когато тя починала, Ванс се превърнал за него в нещо като неин заместител. Тери вярваше, че ако не опази Ванс изневерява на паметта на сестра си.

Амброуз изръмжа мрачно.

— Не я разбирам тази работа. Този тип е сериен убиец, а той лъжесвидетелства в негова полза, само защото се е държал мило със сестра му? Понякога хората правят такива неща, че ме заболява глава от тях, докторе.

— И мен ме заболява, Алвин — Тони изпи кафето си на една глътка, примигна и потръпна, почувствал ефекта на кофеина. — Значи Гейтс продължава да се чувства длъжник на Ванс.

— Така изглежда.

— Вземи разрешение за обиск на дома на Гейтс и прегледайте всичко. Ако е изпълнявал ролята на очи и уши, ръце и крака на Ванс навън, трябва да е останала някаква следа. Ванс е много умен, но Гейтс не е. Ще е пропуснал да заличи нещо. Ванс сигурно му е казал да унищожи всичко, но той няма да се е справил. Това е единственото място, на което можете да намерите улика.

— Звучи като добър план. Благодаря — каза Амброуз. — А не очакваш ли Гейтс да се появи?

Професионалните инстинкти на Тони му подсказваха с абсолютна сигурност, че Тери Гейтс никога вече няма да се върне в дома си.

— Гейтс е мъртъв, Алвин. Или ако не е, скоро ще бъде. Знае прекалено много.

— Но защо смяташ, че Ванс ще се обърне срещу него, след като Гейтс винаги е бил на негова страна?

Въпросът на Амброуз беше логичен, не изразяваше неверие.

— Гейтс е останал на страната на Ванс, защото винаги досега е съумявал да се убеди, че Ванс е невинен и несправедливо осъден. Но каквото и да готви Ванс, то никак няма да е приятно. И този път Гейтс няма как да не осъзнае ролята му в станалото. Според мен, когато се изправи пред неоспорими доказателства, че неговият герой е всъщност злодей, Гейтс ще се откаже от него. А Ванс е достатъчно проницателен, за да съзнава това — Тони отвори най-горното чекмедже на бюрото и започна да рови из бъркотията вътре, търсейки нещо за хапване. — Ще предпочете да го убие, вместо да рискува. Знам, че на пръв поглед не изглежда така, но той не обича да рискува. Всичко е пресметнато предварително.

— Имаш ли охрана?

Тони отново погледна през прозореца.

— Пред къщата е паркиран микробусът им. Днес нямам намерение да ходя на място, където биха могли да възникнат проблеми. Ако изобщо излизам, ще отида в „Брадфийлд Мур“, а там сигурността явно е на доста по-високо ниво, отколкото в „Оукуърт“ — в дъното на чекмеджето Тони откри стара ролка американски бонбони „Лайфсейвърс“ с аромат на канела. За последен път беше прекосявал Атлантика преди две години, но не му се вярваше, че „стъклени“ бонбони могат да се развалят. Скъса с една ръка опаковката и лапна един бонбон. Повърхността се беше поразмекнала, но отвътре беше все още твърд, хрущеше под зъбите му. Тони продължи да дъвче, захарта и подправката, изпълнили устата му го успокояваха по някакъв необясним начин.

— Ядеш ли нещо? — попита Амброуз.

— Ще ме държиш ли в течение?

— Ще направя всичко по силите си. Пази се.

Той затвори телефона, а Тони се взря в списъка с файлове на екрана, но не беше в състояние да възприеме нищо. Как бе могъл да забрави Тери Гейтс? Този пропуск разклати вярата му в собствените му способности, той вече се питаше какво друго можеше да е пропуснал. Дали бе позволил тревогата за Карол да повлияе на аналитичните му способности, на които толкова разчиташе? Без способността си да анализира точно той не би могъл да бъде от полза за никое разследване. Не, не беше дори това. Без способността си да анализира точно той ставаше непригоден за каквото и да било.

Тони стисна с пръсти горната част на носа си и примижа силно. Представи си, че се намира във вътрешността на голям бял куб. Задиша дълбоко и равномерно, пропъждайки абсолютно всичко друго от мислите си. Когато стигна дотам, че осъзнаваше само бялото пространство около себе си, той отвори очи и опря длани от двете страни на клавиатурата.

— Убиваш жени, които предлагат секс срещу пари — каза той на празната стая. После посегна за очилата си и се зае с бавното навлизане в подобния на лабиринт болен мозък на един убиец.