Разплата

48.

След като Карол напусна забързано лодката, Алвин се беше върнал в участъка. Обикновено Тони беше доволен, когато хората го оставяха на спокойствие — дори тези, които харесваше. Но точно сега всеки път, когато Карол се разделеше с него, го обхващаше страх, че този път може да е бил последният. Знаеше, че идването й на лодката няма нищо общо със сдобряване. Беше дошла, защото имаше нужда да научи нещо от него и тази нужда бе надделяла над нежеланието й да го вижда. Какво ли щеше да стане, когато това приключеше? Тази мисъл го изпълваше с потиснатост.

Когато биваше обзет от такава нетърпимост към самия себе си, единственият изход беше работата. Затова той се зае отново с лаптопа, опитвайки се да пропъди от мислите си Карол Джордан. Но това не беше лесноосъществимо. Постоянно го преследваше споменът за нейното страдание. Ужасно бе да я гледа как страда, особено като се имаше предвид, че поне отчасти вината за страданията й беше негова. И най-лошото от всичко беше това нейно припряно тръгване. Той нямаше представа къде може да е тя и дали би могъл да й помогне с нещо.

Тони се опитваше да се съсредоточи, но нищо не излизаше. Това, че цялото помещение миришеше на останките от рибата и картофите, които не бе успял да изяде, усилваше раздразнението му. Той измъкна найлоновата торбичка от кофата за боклук под умивалника и завърза горната част на възел. После се качи на кърмата и тръгна по понтона към най-близкия контейнер за боклук, оставяйки всички врати отворени, за да може хладният вечерен въздух да освежи помещенията в лодката.

— Ако това беше някакъв трилър — отбеляза той на глас, — сега злодеят щеше да се промъкне на борда и да се скрие в каютата — обърна се и установи, че лодката е напълно неподвижна. — Само че нямаме такъв късмет.

Когато се върна на лодката, той се облегна на парапета при кърмата и зарея поглед над пристанището. Покривите на лодките му приличаха на наредени в редици черни бръмбари. В някои от тях бяха запалени лампите и меката жълтеникава светлина хвърляше светли петна по тъмната повърхност на водата. В далечината някакъв човек разхождаше два уест хайланд териера. Гласовете на неколцина млади мъже, излизащи от кръчмата, долетяха до него като смесица от неясни шумове. По тъмните фасади на старите складове край пристанището, сега превърнати в жилищни сгради, се очертаваха произволно разхвърляни светли квадрати и правоъгълници.

— Мотивът — каза Тони на една дива патица, която плаваше наблизо. — В това е разликата между психолозите и криминалистите. Ние не можем да работим, ако няма мотив, докато тях не ги е особено грижа за него. „Само фактите, госпожо“29. Само това ги интересува. Данните от съдебномедицинската експертиза, показания на свидетели, все неща, които според тях не могат да се фалшифицират. Но мен всъщност не ме интересуват фактите. Защото фактите приличат на възгледите. Зависят от гледната точка.

Патицата, която бе започнала да се отдалечава от него, се върна, за да чуе докрай лекцията.

— Трябва ми мотив за тези убийства — продължи Тони. — Хората не убиват просто ей така, независимо от някои съществуващи твърдения. Те намират смисъл в онова, което вършат. Ето, сега си имаме работа с човек, който убива проститутки, но няма желание за сексуален контакт с тях. Не може да се предполага и че изпитва наслада от начина, по който убива, защото убийствата всеки път са различни. Хората, които търсят сексуална наслада в убиването, имат определен ритуал, отключващ насладата. И този ритуал е различен за всеки — Тони въздъхна, а патицата явно изгуби интерес. — Не те виня, приятелю. Понякога отегчавам и сам себе си.

Той се изправи и скочи обратно на понтона. Най-сетне си беше намерил място, на което да крачи. Свел глава, той стигна до края, върна се, извървя отново цялата дължина на понтона, а накуцването му стана по-незабележимо, докато мускулите на крайниците му се отпускаха успоредно с освобождаването на мислите му.

— Но защо го правиш тогава, ако не изпитваш удовлетворение от убиването — за какво ти е да убиваш? Каква е целта ти? Не ми се вярва да се стремиш към популярност. Ако човек като теб търси популярност, но не я получава, започва да праща писма на такива като Пени Бърджес. Следователно, ако искаш да впечатлиш някого, този някой вече има възможността да разбере посланието ти.

Той се обърна и тръгна обратно по понтона, този път вече по-бавно.

— Да обмислим какви са жертвите. Така или иначе, жертвите са в основата на убийствата. Проститутки. Ти не си някакъв религиозен фанатик, опитващ се да прочисти улиците от тях. Ако беше човек, внушил си, че има мисия, нямаше да си губиш времето с това сложно копиране на някакъв телевизионен сериал. Тогава за теб най-важното щеше да бъде именно прочистването, а не предаването на някакво си тайнствено послание.

— Какъв е ефектът от това, което вършиш? Какъв резултат имат убийствата? — Той се закова на място, осъзнал, че може би най-сетне е напипал някаква нишка. — Опитваш се да ги уплашиш, за да не излизат по улиците? За това ли става дума? — Имаше чувството, че се е озовал много близо до някакво прозрение, до нещо, което би изяснило до голяма степен проучваната от него информация. — Не тях. Нея — продължи той бавно. — Искаш тя да се откаже. Искаш тя да не излиза вече по улиците. Да се прибере у дома.

Завъртя се на пета и хукна обратно към „Стийлър“. Изпитваше чувството, че преследва някакво хрумване, което ще му се изплъзне, ако не го сподели с някого. Когато стъпи на борда, сграбчи телефона си и избра номера на Пола. Веднага щом чу гласа й, каза:

— Той се опитва да уплаши някого.

— Ти ли си, Тони?

— Аз съм, Пола. Вашият убиец — целта му е да уплаши някого.

— Уплашил е много хора, Тони — гласът й прозвуча изнервено. Той предположи, че денят за нея е бил доста тежък сега, когато Карол не беше при тях, за да дава напътствия.

— Знам това. Но той се опитва да уплаши една определена жена. Иска да я уплаши дотолкова, че тя да престане да проституира. Иска тя да се прибере у дома. Съдя по ескалацията на убийствата. Започна с най-нискостоящите представителки на занаята и тръгна нагоре по йерархията. Иска да каже: „Няма значение до кое стъпало си се добрала — злото винаги може да те сполети“. Иска тя да разбере, че онова, от което е избягала, е по-добро от другото, към което се е насочила.

— Звучи смислено — въздъхна Пола. — Но каква полза имаме ние от това?

— Не знам. Какво ще кажеш, да се обърнем към нравствения отдел? Може би те имат данни за новопоявилите се момичета? Или поне ще знаят къде и кого да попитат. Търсим момиче, което работи отскоро. Трябва да се е появила само седмици преди първото убийство. Виж какво ще успееш да откриеш. Имена, повече лични данни, всичко, което можеш да изровиш. Откриеш ли нея, ще откриеш и него — мъжа, който иска да си я върне.

— А защо просто не си я прибере? Както е прибирал убитите момичета от улиците?

— Има нужда да си повярва, че тя се е прибрала по своя воля. Не забравяй, Пола, той не възприема света така, както го възприемаме ние. Представи си някакви нормални мотиви, а после се опитай да ги изкривиш по някакъв начин. Струва ми се, че иска да я подплаши, та тя да се прибере у дома и той да повярва, че го е направила, защото той е човекът, с когото тя иска да бъде.

— Знаеш ли, понякога се безпокоя за теб — отвърна Пола. — Като си помисля как успяваш да проследиш всички усукани ходове на мислите им.

— И аз се безпокоя за себе си. А Стейси успя ли да открие нещо на уебсайта за „Човекът от лабиринта“?

— Има нещичко. Няма постоянен посетител на сайта от Обединеното кралство, но тя успя да открие мейл от някакъв човек, който търси хора от Острова, разполагащи със записи на сериала. Адресът му е в hotmail, така че е много трудно да се доберем до някакви сигурни данни. Но Стейси приложи една от своите магически хватки и успя да установи, че повечето писма от този адрес са били изпращани от региона на Брадфийлд. Освен това се порови и в базата данни за идентифициране на регистрационни номера и успя да стесни границите на района, където вероятно живее — трябва да е някъде в Скенби, високите жилищни блокове и улиците около тях.

— Още една стъпка във вярната посока. Желая ви успех. Обади се, ако научиш нещо от нравствената полиция.

— Готово. Виждал ли си се с шефката?

Тони притвори за миг очи.

— Беше тук преди време. Появи се изневиделица и ме спипа, че работя по вашия случай.

— О, по дяволите — каза Пола.

— Точно сега тя си има други грижи. Опитва се да обърне гръб на емоциите си. Когато най-сетне бъде принудена да застане лице в лице с тях, няма да й е лесно.

— Поне има теб. Ти винаги ще бъдеш някъде близо до нея.

Тони почувства смъденето на сълзи под клепачите си.

— Така е. Каквато и да е ползата от мен. Е, ти си имаш работа. Дръж ме в течение.

Той затвори телефона и се обърна към компютъра. Когато всичко останало се провали, можеш да си поговориш с машината.

Стейси се взираше внимателно в монитора, натискаше от време на време някой клавиш или кликваше с мишката. Амброуз, чието бюро се намираше зад нейното, понякога откъсваше поглед от своя монитор и я наблюдаваше скришом, възхищавайки се на абсолютната съсредоточеност, с която тя работеше. Искаше му се да има такъв служител в екипа си, вместо да трябва да разчита на непредсказуемия Гари Харкъп. Гари си го биваше, но човек не можеше да го намери винаги, когато имаше нужда от него, а и със сигурност работата му не можеше да се сравнява с онова, което вършеше тази жена. Амброуз не беше много убеден, че всички нейни търсения са напълно законни, но му беше все едно — стига тя да намереше необходимото и да го представеше по начин, който би удовлетворил изискванията и на обвинението, и на съда като цяло.

Докато той я наблюдаваше, Стейси се отблъсна от бюрото и се извъртя на стола си, спипвайки го на местопрестъплението.

— Имаме резултат — каза тя без следа от триумфа, който обикновено съпровождаше подобно изказване.

— Наистина ли? — Амброуз стана, отиде при нея и се вгледа в монитора й. — Винтън Удс? Какво е това?

— Изискан комплекс от самостоятелни къщи, разположението му е идеално за хора, които работят в Лийдс и Брадфийлд — отвърна Стейси. — Намира се в Западен Йоркшър, затова предполагам, че или е в юрисдикцията на инспектор Франклин, или поне много близо до границите на неговия регион. Намерих част от име в не напълно заличените материали от харддиска на Тери Гейтс и се заех с пълен преглед на имотите, сменили собственика си съгласно имотния регистър през последните шест месеца. Имаше няколко подходящи попадения, но единствено това би отговаряло идеално на изискванията на Ванс — тя кликна, написа нещо, и на екрана се появиха търговските данни за къща, построена в псевдовикториански стил. — Била е купена от компания, чието седалище е в Казахстан. Плащането е наредено от лихтенщайнски тръст, чиито банкови сметки са на Каймановите острови. Разплитането на подробностите може да отнеме седмици. Но това е точно схемата, зад която би се скрил Ванс.

— Щом казвате — отвърна Амброуз. — Заболява ме глава само като се опитам да си го изясня.

Стейси сви рамене.

— Е, нали знаем, че Ванс е успял да прехвърли всичките си пари в офшорни фирми, след като е бил арестуван — а е имал доста пари. Подобна къща би била за него идеална база за действие. Дори да възнамерява да остане тук само за няколко седмици, така притежава пълен контрол над укритието си, а същевременно се е сдобил с имот, който винаги може да продаде, когато вече няма да има нужда от него.

— О, вярвам ви — каза Амброуз. — Просто не мога да разбера мисленето на човек, готов да положи толкова усилия само и само за да си отмъсти.

Стейси се извърна и му се усмихна снизходително.

— Толкова по-добре за вас, шефе.

— Трябва да отида там — каза той.

— Не е ли по-добре да възложим на местната полиция да наблюдава дискретно къщата? Ще ви отнеме поне два часа, докато стигнете дотам, дори със синя лампа и сирена.

Амброуз поклати глава.

— Това е наше разследване. Ако съдя по това, което разказа шефката ви за Франклин, не мога да разчитам, че няма да събере хора и да връхлети в къщата с надеждата, че така ще се прослави. Тук трябва да се пипа внимателно, и ми се струва, че съм си заслужил правото да ръководя операцията. Тръгвам със специално подбрани хора. Ще поискаме подкрепа от местните веднага щом си изясним какъв е случаят — той я потупа по рамото. — Свършихте прекрасна работа. Ще се постарая шефът ми да е наясно на кого дължим пробива. Само не говорете с Франклин за това. Или с когото и да било от полицията на Западен Йоркшър.

Пола се надяваше да открие някой дежурен в нравствения отдел в късния съботен следобед. Предполагаше, че повечето служители от отдела са се посветили на това, което правят ченгетата, когато са в почивка в събота вечер. А тези, които бяха на работа, най-вероятно бяха до един по улиците през тази най-натоварена вечер за търговията със секс услуги. Но този път имаше късмет — въпреки че по тона на ченгето, което отговори, си личеше, че е на края на психическата си издръжливост.

— Детектив Брайънт на телефона. С какво мога да ви помогна?

Пола се представи и каза името на отдела си.

— Имам нужда от някои сведения — каза тя накрая.

— Пола Макинтайър? Вие сте тази, която закъса под прикритие навремето, когато оплескаха операцията, нали? — попита той с обвинителен тон, като че ли тя носеше вина за грешката на колегите си, за която едва не заплати с живота си. Дори само споменът беше достатъчен, за да почувства как по тила й избива пот.

— А детективът, създал проблема, беше от вашата дивизия, но няма да държа вас отговорен за това — сопна се тя в отговор.

— Няма нужда да се държите така — изръмжа той. — Е, какво искате да знаете?

— Някой от вас събира ли сведения за новите момичета, които излизат на улицата? — попита тя.

— Какви сведения?

— Имена. Предистория, такива неща. Откога са в занаята. Или поне откога вие знаете за тях.

Той подсмръкна шумно.

— Нали ви е ясно, че не сме някакви шибани социални работници?

— Можете да ми повярвате, че никога не ми е минавала подобна мисъл. Разполагате ли с такива сведения или не?

— Сержантът поддържа някакъв файл. Но днес тя не е на смяна — заключи той с тон, подсказващ, че за него това изчерпва темата.

— Можете ли да се свържете с нея? Наистина е важно.

— Щом става дума за вашия проклел отдел, всичко е важно.

— Става дума за четири шибани убийства, детектив Брайънт. Наистина не ми се занимава да съобщавам на шефката си за превземките ви, но ако това е необходимо, за да ви раздвижа, ще го направя. Е, ще се обадите ли на вашия сержант да й поискате сведенията, които ми трябват, или да го направи моята шефка?

— По-кротко, детектив Макинтайър — каза той. Тя долови усмивка в тона му. — Ще й се обадя. Но не очаквайте кой знае какво.

И затвори рязко телефона.

— Копеле — каза Пола. Питаше се дали има някакъв начин да заобиколи сътрудничеството с нравствения отдел, но не виждаше как би станало това. Не и в събота вечер, когато всичките й познати от социалните служби се бяха разположили уютно пред телевизорите и гледаха поредния епизод от „Катастрофа“, похапвайки къри, поръчано от близката кръчма. Щеше да й се наложи да чака благоволението на детектив Брайънт. Копеле, и то какво.

Стейси наблюдаваше Амброуз, който разговаряше настрани с инспектор Патърсън. Безпокоеше я избраният от него начин на действие във връзка с предполагаемото скривалище на Ванс. Разбираше желанието му той да бъде човекът, който ще залови повторно Ванс. В крайна сметка, те бяха свършили основната част от работата. Би било редно те да бъдат и на първо място във вестникарските статии, децата им да ги видят по телевизията и да се гордеят с тях. Но нямаше да е толкова добре, ако избраният от тях подход станеше причина Ванс да се изплъзне през някоя дупка на мрежата. Стейси изпитваше странното подозрение, че ако това се случеше, можеха да прехвърлят вината на нея.

Тя взе мобилния си телефон и избра номера на шефката си. Дори в сегашното си психическо състояние Карол би имала по-точна преценка за операцията от тези симпатични мъже, които надали някога бяха работили по случаи, с които отделът за разследване на особено тежки престъпления се сблъскваше постоянно. Когато Карол отговори, гласът й прозвуча странно — като че ли беше настинала или нещо подобно.

— Здравей, Стейси. Има ли нещо ново?

Стейси описа всичко, което бе открила във връзка с адреса във Винтън Удс, както и намеренията на Амброуз. Карол я изслуша, без да я прекъсва, после каза:

— Аз също нямам доверие на Франклин. Той прояви от самото начало краен скептицизъм към теорията, че изобщо може да става дума за нашия приятел. Вместо да предприеме нещо почти насила, мисля, че наистина ще е по-добре да го държим настрана от операцията засега — тя помълча и добави. — Тръгвам натам. Ако потегля незабавно, би трябвало да пристигна преди хайката. Ще мога да проуча какво е положението и да преценя какви са възможностите. Благодаря ти, задето ме уведоми, Стейси.

И тя затвори телефона. Стейси продължи да се взира в него. Разговорът никак не я беше успокоил. По всичко личеше, че операцията върви с главоломна скорост към катастрофа. А тъй като главната роля изпълняваше Джако Ванс, можеше да бъде сигурна само в едно — в предстоящите събития нямаше да има нищо половинчато.