Реваншът на Тангра

123.

Вървим — двеста тежковъоръжени воини. Отпред са конниците-елбири — натоварени с желязо и оръжие. Още по-напред, вляво и вдясно и най-отзад летят на своите коне елбирите-казаци — голи до кръста, но с не по-малко саби, ножове и боздугани по себе си.

След конницата вървят пешаците — сто самодиви с медни брони и шлемове, прилични на корони. През рамо са преметнали високи лъкове, а на гърба им има натъпкани със стрели от бучиниш колчани. Сабите на кръста им са тънки, но дори Чакар се отнася с уважение към тях — казва, че с нея разсичали кон на две.

След тях сме ние — Горян, Биляна, алпът и аз. Направо мирни жители — само с мечове и коне без брони.

По някое време доприпка на белия си кон Атила. Поприказва с Чакар. После ядно удари с камшик красивия жребец под себе си и отлетя.

— Какво стана? — приближих го аз.

— Пита дали съм виждал победата.

— И?

— Казах, че я виждам. И той поиска да научи дали съм знаел, че след раздялата ни при воденицата ще бъде нападнат от алп-бий Сомор.

И замълча. А щом направи така, със сигурност е оплел някоя гадост.

— А ти знаеше ли?

— Разбира се, пише го в учебника.

— Но не го предупреди?

— Не.

— И защо?

— А ако променя нещо с това?… — разсеяно вдигна рамене той.

Но просто личеше, че не му пука.