Реваншът на Тангра

135.

Облакът от стрели ме отряза от Ат. Конят ми се сепна и зави наляво. Там налетях на последните отстъпващи йореги, а сетне и на самодиви от отряда на Русана. Те спряха на линията, където стигаха противниковите стрели, и свалиха своите лъкове. Забръмчаха тетивите им. Жалко. Ефектът бе почти нулев — съвсем малко от стрелите им достигаха до зъберите.

Отгоре започнаха да хвърлят камъни по Ат. Змеят изрева и застана пред него, за да го предпази.

В този момент иззад гърба на самодивите започнаха да излизат стройни мъже с искрящи брони и железни хонски маски на лицата. В ръцете си държаха високи лъкове, каквито не бях виждал никъде досега. И стрелите им бяха по-дълги и със сиви пера отзад. Движеха се бързо и сигурно, криейки се зад кръглите си щитове с озъбен вълк в средата. Пускаха стрела, вдигаха щита пред себе си и без да спират, вадеха друга от колчана. И пак опъваха тетивите… Стрелите им стигаха до най-високата част на стената и оттам с викове започнаха да падат първите улучени.

Когато влязоха в обсега на йорежките лъкове, отгоре вече просто не стреляха, защото се криеха зад зъберите — така точно поразяваха непознатите воини.

Погледнах вляво и вдясно — докъдето ми стигнеше погледът, те вървяха като на учение и убиваха хладнокръвно. Няколко групички йореги, заели кръгова отбрана, бяха просто направени на таралежи. Десетина садумци се опитаха да се доберат до вратите на крепостта с бягане. Отстреляха ги, сякаш бяха на лов.

— Кои са тези? — успях да попитам.

— Вълците на алп Барин — с вдървени устни отговори една от самодивите наблизо.

Ат свали щита от главата си. Огледа се, видя, че няма никой по зъберите, и пришпори коня си като луд. Подкара го към вратата. Имах чувството, че иска да се блъсне в нея и да я пробие с глава… Или да си я счупи в израз на отчаяние. Е, поумня. На десетина метра от нея вдигна копието си и замахна.

Главата ми забуча и зъбите ми изтръпнаха като след удар с юмрук. Сетне чух гласа на Чакар в главата си: „Върни се бързо! Веднага!“

Копието на Ат описа къса дъга и се тресна в огромните двери. Светът заскърца, земята потрепери, блесна огън като от огромна авиационна бомба… Каква ти бомба — сякаш падна крилата ракета. Вратите се килнаха и срутиха назад като детско лего. После дясната кула започна да се рони камък по камък… Между зъберите се показа тялото на огромна змия. Питон? Анаконда?… Те биха изглеждали като скъсана връв пред звяра горе на стената.

И преди да успея да преглътна, в рамките на крепостната врата застана най-голямата котка, която бих могъл да си представя…

Черепът ми сигурно набъбна до размерите на земното кълбо от рева на Чакар: „Още ли се моташ? Веднага! При мен!“