Реваншът на Тангра

52.

Язди три дни срещу слънцето — все така криейки се, все така недоял и недоспал. На четвъртия гладът го принуди да приближи хорско поселище. Оказа се улчийско. Промъкна се в една от крайните хижи и отмъкна хляб, сушени плодове и парче месо. В обора намери седло и конски оглавник. Бяха бедняшки и не така удобни като хонските, но взе и тях.

Грешката му бе, че позволи на мисълта за храната да го надвие. На половин час конски ход спря и запали огън. И тъкмо когато пържолата взе да придобива така мечтания вид, отгоре му се нахвърли улчиецът. Това, което бе взел от дома му, не бе хич малко за едно домакинство и той бе тръгнал по следите му. Уби го. Съблече ризницата му — кожена, с медна плоча отпред — и особено се зарадва на лъка и колчана със стрели. Явно бяха трофей, защото направата им бе по-близо до хонската, отколкото до улчийската. Това бе добър признак — значи някъде отпред бяха земите на своите.

Своите… Той знаеше, че оттук нататък трябва да крие кой е, че за главата му е обявена награда, че животът му не струва и пукната пара… Но също така знаеше, че хоните са огромен народ, пръснат от изгрева на слънцето до залеза и от тъмния север, дето, казват, бил домът на Тангра Чулман, та чак до планините Каф. А там, там трябваше да стигне. Зад Железните врати, високо в горите царуваше Шан Албан Рищав…

Колкото и да внимаваше, изненадаха го.

Стигна голяма река. Язди няколко часа по брега й, докато намери брод. После почина, нахрани се. През цялото време наблюдаваше околността.

Не забеляза никакви признаци на живот и подкара белия жребец. Той навлезе във водата и почти не му се наложи да плува — толкова бе плитко. Когато стигна другия бряг, животното започна да се дърпа и пръхти. По всичко, което знаеше за конете, това не бе на добро. Имаше два варианта — да се върне обратно през реката или да продължи.

Ат избра второто. Свали лъка, сложи стрела на тетивата и подкара напред.

Не бе минал и стотина метра и околните храсти се размятаха и изплюха множество конници. С железни маски, ризници и много оръжие. Ако имаше нещо успокояващо, това бе, че всичко по тях му напомняше дома — бяха хони.

Срещу Ат застана воин с маска49 и без шлем. Косата му бе вързана в три плитки. От двете му страни стояха няколко войници и хищните им очи не пропускаха и най-малкото движение.

— Кой си ти? — попита той на езика на улчиите.

Ат свали лъка и прибра стрелата в колчана.

— Казвам се Ат и съм от рода Дуло — изрече високо и ясно на хонски.

Мина вълна на облекчение.

— От кое коляно на Дуло?

Не можеше да им каже. Но Дуло имаше и в четирите краища на света, а той бе ходил на джиени в почти всички разклонения на многобройния род.

— От това, което живее в планината Самар50.

Беше най-далечното и в същото време Ат го познаваше добре. И ако имаше уточняващи въпроси, нямаше да се затрудни.

Но те бяха млади и зелени като него и не питаха.

Главният вдигна маската си — оказа се негов връстник.

— Аз съм Арбуга51 и съм от рода Урми52.

Значи свои… И в същото време не толкова близки, че да го познават.

Родът Урми е от племето Имен и води началото си от първия син на Боян Имен — Лаиш. Търсейки изчезналия си брат Жи-Учек, той срещнал красивата девойка Лебед и се влюбил в нея. Оженил се за нея и създал нов род, който тачи красивата бяла птица за свещена. Бе загинал, за да спаси от смърт Иджик — основателя на рода Дуло. Урми и Дуло никога не бяха воювали един с друг. Дори когато по времето на хан Джилки хитрите хинци бяха подхвърлили убит с хонска стрела лебед в техния боен стан, те се бяха обидили и напуснали войската. Но не бяха вдигнали меч срещу братята си.

— Ние сме разезд на славния турански цар Аламир53. Той събира огромна армия, за да премине Железните врати и да завладее земите на Златния кладенец. Чувал ли си за него?

Разбираше, че знаеше за туранците и Аламир. Знаеше много и за Златния кладенец. Злите йореги пуснали фитила на злощастния алп Куян, че ако открадне очите на алп Барис, ще стане най-могъщ сред събратята си. Те са големи като чинии. Страшни очи — лишават от сила, вкаменяват, изгарят, а някои твърдят, че местели и планини. Дали бе истина? Ат, човек на меча и здравия разум, бе скептичен поне за половината от чудесата.

Както и да е. Куян поканил Барис на гости и го почерпил със суджа. Наливал му хитрецът в чашата, галел ушите му с лъстиви слова и инак простодушният алп заспал. Грабнал хитрецът едно от страшните очи — толкова можел да носи! — и хукнал да бяга. То обаче прогорило торбата, в която го сложил, паднало и топейки почвата, потънало дълбоко в земята. Образувало се подземно езеро, чиито вълни постоянно изхвърляли златен пясък.

Шурале, нали си обича да шета из пещерите, се натъкнал пръв на него. И, в знак на вярност и покорност, го подарил на Албастий. Той пък го отдал на хинците срещу клетва да му служат. Дотогава те се славели като изкусни майстори и големи учени. Златото обаче ги променило — зарязали всичко, което ги хранело и славело дотогава. Книгите, трудът, жаждата за знание станали лоши думи и срамно занятие. Те само събирали златния пясък и го продавали по цял свят. И разбира се, не допускали никого до Златния кладенец.

Но в главата на Ат остана и заби като камбана това „Железни врата“. „О, Тангра, благодаря ти!“ — почти щеше да извика младежът.

— Чувал съм — кимна той, стараейки се да овладее вълнението си.

— Той търси смели бойци, а ти, щом си преминал веднъж от Самар до Кашан и си тръгнал жив обратно, без съмнение си такъв. И, обзалагам се, скоро ще се издигнеш като мен в стотник.

— Ще се издигна — кимна унесено Ат.

— Значи идваш с нас?

— И още как!