Реваншът на Тангра

50.

Вървяхме бавно по дълга алея. Отдясно се простираше парк с дървета, непривично високи и кичести за тоя свят. Тревата бе по-скоро жълта, отколкото зелена, но гъста и буйна. Кръгли туфи, подобни на диви рози, грееха с всички цветове на дъгата. Миришеше на гора, на ливади. На хубаво.

Обаче отляво… Там бяха килиите, в които държаха затворени Болестите. Еднакви — може би шест на шест, с прозрачна стена към нас.

В първата бе Чумата — грозна разчорлена, кривогледа стара жена. До нея клечеше и ровеше с пръст в пода малко, прилично на цигане хлапе. Когато ни усети, надигна глава, притича до бронираното стъкло и опря носле в него. Очите му… Идеше ми да извикам и затичам с всички сили, събрани в мен.

— Чумничето — обясни единият от шарканите, които ни придружаваха. — Не го гледайте, не е безопасно.

В следващата килия бе Холерата. Около четиридесетгодишна, дрипава, с криво уродливо лице. Косата й бе невчесана, а зачервените, зли очи — гуреливи.

В следващата разговаряха три жени. Двете бяха млади — около двайсет-двайсет и пет годишни. Те се кискаха в шепите си, явно обсъждайки ни. Но третата… Гледаше навъсена като ощипан бик и ако имаше начин, щеше да ни изпепели.

— Ами! — подхвърли Чакар. — Ще ти развали бялото личице — това е Едрата шарка и сестрите й.

В другата килия бяха цяла компания — седем жени на средна възраст. Те говореха една през друга и въобще не ни обърнаха внимание.

— Това болести ли са? — учудих се аз.

Приличаха на приятелки, които не са се виждали отдавна и бързат да споделят всичко интересно, случило се с тях през последните дни.

— Болест — поправи ме шарканът. — Треска. Седем сестри са. Обикновено първо налита едната. И щом се настани удобно някъде, една по една идват и останалите.

През една стена стоеше права дребна бабичка във вехти избелели дрехи. Бе полуприведена над крива дървена патерица и гледаше със стъклен празен поглед през нас. Просто старица, която можеш да видиш във всяко село. Тъгуваща по изселените си в града деца или починалия преди месец дядо.

— Не се подвеждай по вида й — поклати глава Чакар. — Това е едно от най-злите същества във Вселената. Казва се Лоша болест.

До нея бе затворена трътлеста червендалеста мома с кипнали във всички посоки сланини. Тя лениво завъртя изпъкналите си като сливи очи към нас и аз изтръпнах: бяха целите червени.

— Така се и казва — Червенка. Където те пипне, се появява оток. За ден обхваща цялото тяло… А това тук е Безсъница.

Е, доста изроди видях из Самодивия, ама чак такъв кошмар… Пак жена — изпъкнала горна челюст и дълги жълти зъби, стърчащи изпод покритата с лишеи и струпеи устна. Черепът й бе издължен като кравешки и бе увенчан от сива сплъстена коса. А очите — огромни и черни, из които струеше зло на талази.

— А! — изненадах се аз при следващата килия. — Мъж!

— Мъж — кимна Чакар. — Макар че името му е женско — Болесчица.

Беше едноок, а вместо нос имаше голяма кървяща рана.

— Не го съжалявай. Силен и страшен е почти колкото Холерата.

До него бе затворена голяма колкото пералня черна кокошка. Бе проскубана, с големи като копчета пъпки по жълтата настръхнала кожа. Като ни видя, скочи към прозрачната стена и зачука ядно с клюн по нея.

— Мратиняк — изсъска Чакар. — Напада пернатите животни.

— А! — изкефих се аз. — Значи на теб се радва така!

— Хайде да побързаме — направи се, че не ме чу той. — Не сме дошли на културно мероприятие.