Реваншът на Тангра

73.

Взе десет от своите смъртници и потегли рано сутринта. Яздиха до залез слънце, а планините бяха още поне на три часа път. Ако останеше на Ат, не би спрял. Но видя, че войниците изнемогват, пък и си бе опасно да влиза в чужди земи нощем. Разреши да устроят бивак.

Почти не спа.

Колко се бе променил животът му… За лошо? Не беше сигурен. Това, да препуска начело на озверените от мириса на чужда кръв мъже, определено му допадаше. Или да гледа пожълтелите лица на загубилите всичко — богатство, земи, семейство, свобода… Да чувства върховното — че той е господар на живота на своите и чуждите… Обаче понякога… Понякога му се щеше да завре глава в ръцете на жена. Да излее мрака в душата си пред някого… Не пред кого да е. Едни сини очи го удряха като мълнии…

Още в ниското, в първата хилава горичка, ги обкръжиха стотина конници. Едри, силни планинци в кожени дрехи с метални кръгове на гърдите и копия в ръцете.

Ат вдигна двете си ръце, за да покаже, че не държи оръжие и идва с мир.

— Аз съм от рода Дуло и служа като хилядник във войската на славния турански цар Аламир. Искам да се срещна с Шан Албан Рищав.

Дружен смях посрещна думите му. Ат изчака търпеливо да млъкнат.

— Той обаче не иска и да чуе за теб и господаря ти — поклати глава мъж с посивяла брада. — Затова сме тук.

— Едва ли знае за мен.

— Познаваме туранците. Нищо добро не сме видели от тях. И пожарите в равното потвърждават това.

Опита още няколко пъти. Ставаха все по-враждебни. Накрая наведе глава и каза почервенял:

— Познавам дъщеря му Боз-бий. Ако тя научи, че съм бил на границата и не сте ме пуснали, няма да се зарадва.

— Хей, човече! Не знам къде си виждал Боз-бий, но тя не може да ми се разсърди, защото отдавна я няма тук.

— Как така я няма?

— Стана почти година, откак се сгоди и отиде в двора на тархана на Сула.

Гледаше го вече лошо — считаше, че мошеник.

— Не е при баща си, така ли?

Оня разпери развеселен ръце и мъжете пак за разсмяха.

Гигантска ръка стисна Ат за гърлото. Помръкна, наведе глава и тихо каза:

— Е, щом Шан Албан не може да ме приеме… Сбогом, албанци!

Извърна Тулпар, вдигна ръка за поздрав и подкара в тръс. След него затрополиха конете на десетката смъртници…