Реваншът на Тангра

71.

Пехотата се стовари върху стената като огромна вълна. Пени се, бушува, стигна до дървените бойници… и се върна.

Хинците66 се биеха като бесни. И как — зад тях бе Златния кладенец!

Аламир изтегли бойците и им даде почивка. Смени някои от командирите. Раздадоха обилна храна и суджа67 на всички.

На следващия ден атаката започна с изгрева на слънцето. И пак неуспех…

— Срещу нас се бият нечисти сили! — твърдяха насечените и оплескани с кръв пешаци.

— Нечисти сили? — изсмя се Аламир. — Вие сте страхливци!

И за да им докаже това, заповяда на Арбуга и Ат да се включат със своите бойци в пристъпа.

Хора бяха — но много добре обучени и жадни за битки. Първи на стената успяха да се задържат смъртниците. С неистова сеч разшириха заетото и там започнаха да се качват хусарите.

Ат погна отсъпващите хинци, а Арбуга тръгна вляво и вдясно да завладее останалата част от стената.

Смъртниците се топяха като сняг. Отгоре на това достигнаха до втора крепостна стена — с по-нисък землен вал, но с по-високи дървени стени. Ат атакува от движение, въпреки че по доклади на стотниците вече разполагаше със седемстотин бойци. Тъй като бяха оставили щурмовите стълби назад, заповяда да хвърлят по палисадата запалени стрели. Смъртниците направиха петдесетина огъня и започнаха да стрелят. Лумнаха пожари на няколко места. Загасиха ги, но Ат забеляза къде това стана най-трудно. Явно там нямаше вода подръка и я носеха отдалече. Нареди да съсредоточат хвърлянето на стрели в него участък. И успя.

Хусарите пристигнаха тъкмо навреме, когато първите смъртници вече навлизаха зад укрепленията.

И когато мислеха, че вече са победили, разбраха, че има и трета, иззидана от камък стена.

Пристигна Аламир с цялата армия. Прегърна Арбуга и Ат. Нареди им да се изтеглят назад и да дадат на войниците си тридневна почивка.

Това — „три дни почивка“ — вкара един червей в главата на Ат. Вперил очи в ония сини планини, където би трябвало да е Боз-бий, той промърмори:

— Един ден път, нали?

— Какво? — учуди се Арбуга, който тъкмо му разправяше, че май сред хинците наистина има нечисти сили.

— До планините. Ще стигна за ден, ще видя Боз-бий за още един. И се връщам!

— Ти си луд! Това е самоотлъчка!

— Може да се определи и като разузнаване. Абе, как ме виждаш да стоя тук три дни?

Арбуга се опита да го разубеди. Ат млъкна, понякога кимаше, без да се разбере дали се съгласяваше или отричаше.

— Не тръгвай! — опита последното си оръжие Арбуга, усетил, че приятелят му вече е решил. — Току си налетял на йореги!

— Това пък от къде ти влезе в главата? — ядоса се Ат.

— Нали ти разказвах: мой войник се биеше с грамаден, облечен в черни кожи хинец. Промуши го с копието си. Видях с двете си очи! А оня се хили, като че ли го гъделичкат с пръчка. И му сцепи главата с брадвата си.

— И?

— Налетя на мен. Убих го.

— Видя ли? Какви йореги?

— Да, ама моят меч върви от баща на син в рода ни. Дядо ми твърди, че е кован от алп Хурса…

Ат махна с ръка и пак залепи очи на хоризонта.

— Аламир е изпратил хора в степта да събират елбири — мъже, които имат алпска кръв и оръжие, с което могат да поразяват нечистите…

Не го чу — мислено вече оседлаваше Тулпар…