Арена 13

11. Никой не се бие с момиче

— Какви си ги вършил? Ама че ужасно изглеждаш!

Насмешливият глас рязко ме изтръгна от дълбок сън без сънища и когато вдигнах поглед, видях Палм, навел ухилено лице към мен. Бавно се надигнах и седнах. Главата ме болеше, а щом докоснах челото си, когато отдръпнах ръка, тя беше лепкава от кръв. Възглавницата ми беше наквасена с нея. Споменът за събитията от предишната нощ нахлу в паметта ми.

— Как се сдоби с това? — попита той. — Изглежда противно.

Другите две момчета бяха заспали, когато се промъкнах обратно в стаята нощес.

— Битка с тояги — казах му, опитвайки се да проясня ума си. Беше ми трудно да мисля. Главата ми започна да пулсира.

— Изглежда, че си загубил — каза той самодоволно.

— Не. Беше за най-доброто от три — отговорих, без да мисля, подразнен от опита му да омаловажи постижението ми.

— Срещу кого се би? Да не би Куин да те е завела в Общността?

Поклатих глава:

— Не, отидохме на друго място. Бих се срещу Куин.

Незабавно осъзнах, че бях сбъркал, като му казах това.

Никога няма да забравя изражението, което премина по лицето му. Беше смесица от удивление и нещо, което приличаше на триумф. После бавно се смени с презрение.

— Бил си се с Куин…? Бил си се с момиче?

Кимнах. Когато помръднах глава, ме заболя. Всичко ме болеше.

— Никой не се бие с момиче — каза Палм, като поклати глава и погледна към Дейнън, сякаш не можеше да повярва. Дейнън изцяло избегна погледа ми.

Бях предположил, че Куин се е била и с двамата — както и че ги е завела да видят Колелото. Може би бях сгрешил и Куин изобщо не ги беше предизвикала.

— Само почакай да се разчуе! — подметна подигравателно Палм. — Ще станеш за посмешище на града. Би трябвало да се срамуваш! Свършен си тук! Свършен си, още преди да си започнал! Няма начин да успееш да скриеш това от Тайрън.

С тези думи той излезе от стаята, несъмнено възнамерявайки да слезе пръв на закуска, както обикновено.

Хвърлих поглед към изображението на боеца от Арена 13 над леглото му.

Вероятно бях провалил шанса си да се бия там, помислих си печално.

Предричането на Палм скоро се оказа вярно. С мен беше свършено, а краят дойде дори по-бързо, отколкото той бе предполагал. Едва се бях облякъл, когато един слуга дойде със съобщение.

Тайрън искаше да ме види долу. Чакаше в двора зад къщата.

В мига щом видях лицето му, разбрах, че новините са лоши. Когато излязох на светлината на ранното утринно слънце, той стоеше с гръб към мен. Забелязах вързания с връв вързоп с дрехи в краката му и сърцето ми се сви. Разпознах ризата си, същата, която носех, когато пристигнах от Мипосин.

Когато се обърна с лице към мен, Тайрън изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото ядосан.

— Ти ме измами, момче — каза той. — Не позволявам битките с тояги. Знаеш това. Не ме ли слушаше? Бях достатъчно ясен.

— Съжалявам — чух се да казвам, знаейки, че това нямаше да промени нищо. Защо бях оставил Куин да ме придума да се бия с нея? Почти бях докоснал мечтата си и я бях изгубил заради един глупав бой с тояги.

— Съжаляваш? Ти съжаляваш? Как мислиш, че се чувствам аз? Имаш талант, момче, но сега всичко е пропиляно. Кариерата ти в Триг приключи, преди да е започнала истински. Напуснеш ли ме, никой друг няма да те приеме. Достатъчно лошо е да предадеш доверието ми, но е десет пъти по-лошо да го направиш със собствената ми дъщеря. Момичето е достатъчно глупаво и без да я насърчаваш.

Вдигна вързопа ми с дрехи и ми го подхвърли. После, без нито дума повече, влезе вътре и затръшна вратата след себе си.

Стоях там в двора няколко минути, неспособен да помръдна. Не можех да повярвам какво се беше случило. Упорито се помъчих да попреча на сълзите да плиснат по бузите ми.

Най-после, като си поех дълбоко дъх и не знаех какво друго да правя, взех вързопа с дрехите си и излязох на улицата. Без да хвърля дори бегъл поглед към Колелото, се отправих на юг. Какво друго можех да направя?

Наоколо нямаше много хора и се почувствах хванат като капан в нещастието си. Не бях стигнал много далече, когато чух някой да тича зад мен: стъпките се приближаваха все повече и повече. Когато се обърнах, видях, че беше Куин.

— Съжалявам, Лейф, наистина съжалявам — мъчеше се да си поеме дъх.

— „Съжалявам“ не е достатъчно! — процедих. — Мислех, че каза, че всичко ще е наред? Че го въртиш на малкото си пръстче?

— Никога не съм го виждала толкова ядосан. Просто отказва да ме слуша. Мисля, че е заради това — каза тя, като посочи подутата си уста. — Опитах се да не му се изпречвам на пътя тази сутрин — не слязох на закуска, — но Палм вече му беше казал за схватката ни и той се качи побеснял в стаята ми.

Палм… разбира се! Бях се показал толкова глупав да му кажа истината за раната на главата си.

— Отрекох всичко, но той отказа да ми повярва. Виж, моля те, не си тръгвай. Просто ми дай време да го обработя. Ще го убедя, обещавам. Повярвай ми, мога да го направя.

— Какво ще правя дотогава?

— Намери си работа. В кланицата наемат хора на ден. Ти си едър и силен за възрастта си — ще те приемат. После, когато ядът на баща ми попремине, ще знам къде да дойда да те намеря…

Не можех да се откажа от мечтата си, ако все още имаше шанс, така че след по-малко от час се бях присъединил към опашка от мъже, търсещи работа, пред кланицата.

Възложиха ми да събирам мършата в големи кофи и да я изсипвам в една каца, и прекарах целия дълъг ден, вършейки това. Беше мръсна, смрадлива и изтощителна работа. Смрадта на кръв и изпражнения беше навсякъде и когато свърших, дълго след залез-слънце, отнесох тази воня със себе си.

Докато дните минаваха, се опитвах дори да не мисля за краткото време, което бях прекарал като един от възпитаниците на Тайрън. Контрастът между него и сегашното ми занимание беше твърде болезнен. Онова беше истински рай; сега бях в ада. Не можех да повярвам, че съм бил толкова лекомислен, та да го пропилея.

Всяка сутрин трябваше да се присъединявам пак към опашката, за да ме наемат отново. В някои дни не получавах работа и тогава нямах много за ядене. Понякога изваждах късмет и получавах нощна смяна, за която се плащаше повече, но независимо дали имах пари, или не, бях принуден да спя сред кошарите за добитък. Заради сезона на Триг в града не бяха останали места, където човек да отседне.

Постепенно свикнах с вонята и започнах да намирам работата по-лесна. Можех да почувствам как заяквам и си създавам рутина.

Една нощ старшият майстор ме въведе в един склад да ми покаже кои кофи с мърша трябва да бъдат изсипани първи. Чух движение в един от тъмните ъгли и хвърлих поглед натам, предполагайки, че е поредният плъх. Наоколо ги имаше в изобилие — едри, със сиви мустаци и неутолим апетит. Добре си хапваха в кланицата.

Но главният майстор се намръщи и внезапно пое с едри крачки в посоката на шума, като отскубна една факла от стената, докато минаваше. Заинтригувано го последвах и никога няма да забравя гледката, която ни посрещна. Момиче, облечено в дрипи, беше коленичило пред кофа с мърша. Ядеше суровата пихтия, свитите й в шепи ръце бяха пълни с нея; струйка гъста, тъмна кръв се стичаше от устата й̀. Не можех да повярвам на това, което виждах.

— Изчезвай! — изкрещя главният майстор, като вдигна юмрук.

Момичето се изправи на крака и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Но после нададе пронизителен писък и поредица от звуци, които може и да са били думи, но излязоха като смесица от стонове и безсмислено ломотене.

— Махай се оттук или ще почувстваш юмрука ми, мръсно, отвратително създание такова! — кресна мъжът, като пристъпи към нея.

Бях отвратен от момичето, но още по-силен беше инстинктът ми да й помогна. Какво се беше случило, за да я принизи до това състояние? Пристъпих по-близо, но тя придоби ужасено изражение, обърна се на пета и хукна в тъмнината, оставяйки зад себе си само кървави следи от стъпки.

Главният майстор ме изгледа сърдито:

— Тя е истински паразит и вероятно гъмжи от болести. Докосната е от Таласъма, така че не припарвай до нея!

— Докосната ли?

— Таласъма отвлича момичета от улиците. Несъмнено тя е била достатъчно лекомислена да остане навън след мръкване. И, да, той ги докосва — изсмуква душите от телата им. Остава само празна шушулка.

Това беше едно от момичетата, за които ми беше разказала Куин.

— Ами семейството й̀? — попитах. — Не е ли редно да е с тях?

— Тя вече не е тяхна дъщеря. Тя е животно без ум. Но не се безпокой, момче — няма да е наоколо за дълго. Пискюлестите ще дойдат да я приберат. Такъв е редът.

— Кои са пискюлестите? — попитах. Никога не бях чувал за тях.

— Слугите на Таласъма — отговори главният майстор. — Понякога обикалят из града след мръкване — още една причина да си стоиш вътре, след като слънцето залезе. Някои са били променени от Таласъма и вече не са напълно човешки същества. Ужасно грозни са и няма да повярваш колко са бързи и силни. Когато са наоколо, никой не е в безопасност.

Открих, че ми е трудно да се съсредоточа върху работата си през остатъка от тази нощ.

Не видях момичето никога повече.