Арена 13

12. Такива като теб

Една сутрин, когато слънцето изгряваше, на излизане от кланицата открих някой да ме чака.

За момент не го познах. Може би беше защото обикновено имаше тъжно, нервно изражение, а сега се усмихваше. Разтрих сънливите си очи и погледнах отново. Беше Дейнън!

Почувствах внезапен проблясък на надежда. Дали беше дошъл да ме отведе обратно в къщата на Тайрън, запитах се. Дали Куин беше успяла да убеди баща си да си промени решението?

Но Дейнън бързо потъпка надеждите ми.

— Куин ме изпрати със съобщение — каза той. Дори при звука на името й вътрешностите ми се разбунтуваха. Често се бях сещал за нея, изпитвайки ту гняв, ту нещо друго, което не бях напълно готов да призная. — Помоли ме да ти кажа, че баща й бавно започва да приема нейната позиция. Тя каза да не се предаваш, ще успее да го убеди.

Колко време можех да продължа да върша тази работа? Въздъхнах.

— Кажи й̀, че съм й благодарен, задето опитва — отвърнах.

Готвех се да се шмугна покрай Дейнън. Не ми харесваше да ме вижда така, опръскан с тор от глава до пети. Но той продължи:

— Съжалявам, че това се случи, Лейф.

Спрях и го погледнах. Изглеждаше искрен.

— Не заслужаваш това. Казах на Палм, че постъпи зле, като те издаде — продължи той.

Знаех, че на Дейнън сигурно му бе коствало много, за да се противопостави така на другото момче, и го оценявах — дори да не беше имало полза.

— Не си единственият, който се е бил с Куин. И двамата с Палм се бихме с нея, но нямаше последствия. Не и такива. В моя случай Тайрън дори не разбра. Научи за Палм, но той накара баща си да дойде да се види с Тайрън и да оправи всичко. Той е богат човек. Несъмнено е дал допълнителни пари за обучението на Палм.

Бях обзет от ярост при несправедливостта на този свят, а после внезапно се почувствах напълно изтощен. Исках да спя.

— Благодаря, че ми каза това, Дейнън.

Момчето кимна:

— Надявам се, че скоро ще се видим отново.

И с тези думи се върна към удобството в къщата на Тайрън, докато аз потърсих тих ъгъл, в който да поспя.

Дните се превърнаха в седмици и въпреки съобщението, Куин все още не беше дошла да ме потърси; започнах да губя надежда.

Със сигурност не исках да се прибирам у дома. Щеше да е хубаво да видя приятелите си отново, но не можех да работя във ферма сега, когато бях видял какъв би могъл да бъде остатъкът от живота ми. Една възможност, която обмислях, беше да започна да участвам в битки с тояги тук, в града. Изпитвах увереност, че съм достатъчно добър, но не бях сигурен колко пари можех да изкарвам. А и това означаваше да се откажа от мечтата си да успея на Арена 13. Започнех ли веднъж да се бия с тояги, щях да съм изгорил мостовете си. След това Тайрън никога нямаше да ме приеме отново.

Една вечер тръгнах точно покрай Колелото, заслушан във виковете и насърчителните възгласи от вътрешността. Чувствах се по-потиснат от когато и да било преди.

Точно се отправях обратно към кланицата, обзет от мрачни мисли, когато видях пред себе си трима членове от Гвардията на Протектора: идваха право към мен. Единият, на кон, явно беше офицер: носеше дълга сабя на хълбока си. Другите двама вървяха пеша, с кинжали на коланите, всеки носеше дълга тояга и потрепваща факла.

Спомних си съвета на Тайрън — че никога не бива да ги гледаш в очите, никога не бива да им даваш оправдание. Затова наведох поглед към калната улица и се приготвих да ги подмина.

— Къде си мислиш, че отиваш? — запита настойчиво един глас.

Останах с наведена глава, но вдигнах очи към лицето му.

Офицерът седеше високо на коня си, синята му униформа беше безупречна, сините му очи — пълни с презрение. Не направи опит да прикрие какво мислеше за мен. Знаех, че изглеждам ужасно; въпреки престилката, която носех, всеки ден в крайна сметка бях изпоцапан с кръв и мърша. Понеже спях на открито, беше трудно да се мия и да пера дрехите си, а с течение на времето полагах все по-малко и по-малко усилия.

— Връщам се на работа — казах му, възможно най-вежливо. — В нощната смяна съм.

— Не, не си. Тук няма работа за такива като теб. Ето къде ще отидеш — каза със злобна гримаса, като посочи на юг. — Обратно в дома си, където ти е мястото.

Другите двама мъже се нахвърлиха върху мен в миг, удряйки ме с тоягите си. Нямах сили дори да се опитам да ги отблъсна. Побягнах.

Известно време те ме преследваха надолу по улицата, офицерът се смееше някъде зад тях. Скоро успях да се отърва от тях, но докато забавях темпото си до обикновен ход, продължих да се движа в същата посока. На юг.

Физически не бях лошо пострадал. Повечето удари бяха попаднали по гърба ми. Но се чувствах по-унизен и засрамен, отколкото когато и да било преди.

Беше време да се предам.

Отивах си у дома.

Вървях на юг, докато оставих града зад гърба си, а после, призори, си починах. Погледнах назад към Гиндийн, наблюдавайки как слънцето изгрява над града, запазвайки в паметта си начина, по който ярките лъчи осветяваха цитаделата на Таласъма. Те блестяха по тринайсетте извити бронзови шпила. Беше започнал нов ден, но довечера, докато слънцето залязваше, лъчите щяха да хвърлят деформираните си, заплашителни сенки на изток през града, които засенчваха покривите и стигаха чак до Колелото.

Често бях гледал онези заострени сенки; приличаха на тъмни остриета, насочени към животите, към самите души на жителите на Гиндийн.

По някакъв начин Таласъма трябваше да бъде спрян…

Някой трябваше да го направи. Той трябваше да бъде спрян. След всичко случило се, след като бях стигнал толкова далече, не можех да се откажа толкова лесно, казах си. Просто не можех.

Затова се обърнах и се върнах по стъпките си обратно в кланицата.

Този ден бях твърде закъснял да получа работа, но на другата сутрин, точно след разсъмване, стоях на опашката, когато до мен се приближи някой.

Беше Куин. И се хилеше.

Това ли беше? Нима щеше да бъде тук по друга причина?

Куин ме сграбчи за ръката:

— Хайде — каза. — Баща ми размисли. Ще ти даде още един шанс.

Като в мъгла я оставих да ме извлече от кланицата. Не можех да повярвам, че наистина се връщам в къщата на Тайрън. Куин беше успяла; наистина беше придумала баща си. Целият гняв и негодувание, които изпитвах към нея, беше изчезнал и започнахме да бъбрим непринудено.

— Вониш — каза тя и сбърчи нос.

— Мислех, че мръсотията ти харесва — усмихнах се дръзко. — Доста време ти отне да убедиш баща си — казах й̀. — За малко да се откажа и да се прибера у дома.

— Постарах се, но никога не съм знаела, че е толкова упорит. Когато се бих с Палм, не вдигна и наполовина толкова голям шум. После, вчера, внезапно размисли. Търсих навсякъде, но не можах да те открия. Помислих си да опитам още веднъж днес. Честно казано, не бях сигурна, че ще си се задържал толкова дълго.

— Надви ли Палм, когато се би с него? — попитах.

— Разбира се, че да — каза Куин с усмивка. — Забеляза ли онзи звук, когато говори?

Спомних си щракането, което бях забелязал, когато го срещнах за пръв път.

— Носи изкуствени зъби. Избих му предните зъби — каза ми тя.

— Но баща му дойде и го спаси от изгонване?

— Да. Татко изрита Палм за ден-два, но после се появи баща му. Някакви пари преминаха от едни ръце в други. Тийна разбрала чрез Кърн и ми разказа. Баща ми е богат, но отчаяно ламти за още пари. Изглежда, просто не може да се насити.

Когато наближихме къщата, започнах да изпитвам нервност. Трябваше да оправя нещата с Тайрън. Той трябваше да разбере, че може отново да ми има доверие.

Той чакаше в двора, когато пристигнахме. С Куин си кимнаха, а после тя влезе право вътре, като стисна ръката ми над лакътя, преди да си тръгне.

— Съжалявам, че ви разочаровах — казах веднага. — Няма да се повтори.

Бях очаквал лекция или поне някакво предупреждение. Но Тайрън не каза нищо: просто ме огледа бързо от глава до пети.

— Почисти се — ще помоля Тийна да ти намери дрехи за преобличане. Закуси добре. Този път няма да има значение дали си закъснял за първата тренировка.

Направих точно каквото ми поръча, като си измих лицето и ръцете, преди да тръгна към спалното помещение, за да се преоблека. После влязох в трапезарията, където закусих сам, като се насладих на всяка хапка и си взех втора порция.

Най-накрая влязох в залата за тренировки, както бях направил в първия си ден, преди толкова много седмици.

Другите двама ученици явно не бяха предупредени за завръщането ми и изглеждаха зашеметени да ме видят отново. Челюстта на Палм почти се удари в пода.

— Тайрън те е приел обратно? Не мога да повярвам! — възкликна.

Взрях се в него, без да кажа нищо, и започнах да събувам обувките и чорапите си, готов за тренировка. Не бях имал шанс да се подготвя какво да кажа, когато видя отново Палм. Щом чух надменния му глас, започна да ме обзема гняв; внезапно вече не можех да го сдържам. Думите избликнаха от устата ми.

— Не благодарение на теб! — заявих. — Нямаше търпение да му кажеш, нали? Странно, не спомена, че и ти си се бил с Куин преди. Трудно ли се дъвче с изкуствените зъби? Чудно ми е.

Палм ме изгледа гневно, руменината нахлу в бузите му, издавайки чувствата му. Но не отвърна, просто се отправи с тежки стъпки към другата страна на тепиха.

Дейнън ми се усмихна сухо:

— Радвам се, че се върна, Лейф. Нямаше да е честно, ако не беше получил още един шанс.

— Благодаря, Дейнън. Нямам търпение да се върна към тренировките.

Скоро Кърн вече ръководеше тренировката ни, и ако не се броеше едно бързо: „Добре дошъл обратно“, се държеше с мен, сякаш никога не си бях тръгвал.

В онзи ден можеше да кажа и други неща, но тъй като Палм не ми каза нищо повече, аз също си замълчах.

Въпреки това всеки път, щом отвръщаше на Кърн или промърморваше нещо на Дейнън, беше трудно да не се усмихна.

Сега, когато слухът ми беше настроен да се вслушва за него, постоянно чувах щракането на изкуствените му зъби.