Арена 13

21. Джентай

Пискюлестите образуваха плътен кръг около нас. Чувствах тежестта им, жива бариера. Нямахме надежда за измъкване. След няколко мига Йон беше избутан в това малко, клаустрофобично пространство, за да се присъедини към нас.

Куин моментално го прегърна и заплака. Той започна да я гали по гърба и зашепна в ухото й̀. Но после един от пискюлестите ги бутна грубо и ни подкараха нагоре по хълма. Не си направиха труда да ни вържат. Всеки държеше в ръка меч или копие.

Сега започнаха да гасят факлите, докато вече вървяхме в тъмнина. Подозирах, че пискюлестите можеха да виждат много добре в тъмното. Не виждах нищичко, но усещах от време на време по някой удар от пискюлестите. На два пъти някой ме тупна силно по лявото рамо. Оръжия ме побутваха в гърба, нечии крака ме ритаха отзад но глезените. Ако не се броеше това, пискюлестите бяха безмълвни и това някак ги правеше още по-заплашителни.

Още се изкачвахме и беше ясно, че ни водят в цитаделата на Таласъма. Не знаех точно какво щеше да стане с нас там, но със сигурност щяхме да срещнем смъртта си — или може би нещо по-лошо от смъртта. Понякога пленяваха победените бойци живи. Те никога не се връщаха, така че какво ставаше с тях?

Или пък джинът щеше да вземе умовете ни и да върне телата ни? Спомних си момичето, което бях видял да яде мърша в кланицата, принизено до онова състояние на отчаяно животно. Такава ли щеше да бъде съдбата ни?

Въпреки всичките уверения на Куин знаех, че понеже бях срязал въжето, сега щях да понеса същата участ като нея и Йон.

Пред мен Йон и Куин се бяха прегърнали. След всичко, което бях рискувал, тя все още предпочиташе него пред мен. Просто ме беше използвала, за да се опита да го спаси, помислих си ядосано. Можеха да се утешават взаимно, докато на мен ми предстоеше да умра сам. Почувствах се наранен и изоставен.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да спра да се самосъжалявам. Какво значение имаше сега каквото и да било? И с трима ни беше свършено. Забих поглед в земята с вцепенен ум, без да мисля повече за това.

Луната беше закрита от тъмни облаци и в продължение на може би десет минути се катерихме през тъмнината, докато масивните външни стени и извити шпилове на цитаделата на Таласъма започнаха да се издигат пред нас, по-черни от нощното небе.

Луната се показа за миг, осветявайки стените. Те бяха построени от огромни каменни блокове от вид, който не разпознах: камъни, които искряха, изкривявайки лунната светлина като през призма, преобразявайки я в нов лек бронзов нюанс.

Мигове по-късно отново бяхме потопени в тъмнина, но вече бях хвърлил поглед наоколо и бях забелязал, че повечето пискюлести се разпръснаха по склона, оставяйки може би четирийсет като стража.

Наближихме цитаделата, докато най-накрая успях да различа масивните бронзови порти. После обаче чух нещо друго: нещо, от което косъмчетата на тила ми настръхнаха.

Три масивни силуета стояха между нас и портите. Отначало си помислих, че може би ги изпраща Таласъма. Чух пръхтене на животно и звук от металическо дрънчене и в този момент полумесецът се показа иззад облак, призова привидение и го освети в блестяща сребриста светлина под удивения ми поглед.

Право напред видях трима конници, облечени в броня от метални брънки, с по два големи меча, прикрепени към седлото на всеки. Но какви коне! Никога не бях виждал такива създания. Това не бяха едрите, тантурести животни, които се използваха да дърпат баржи или да теглят каруци. Бяха чистокръвни коне с лъскав косъм, изящни и високо пристъпващи, с извити вратове и крака, създадени за бързина.

За мое удивление, ездачите приличаха на хора от народа Джентай. Имаха тъмна кожа, орлови носове, високи скули и дълги коси. Единият имаше гъсти мустаци, които скриваха устата му. Но никога не бях виждал точно такива джентай.

После забелязах нещо друго. Лицата им бяха изрисувани с дълги тънки линии: поредици от извивки и завъртулки, които следваха контурите на чертите на лицата им.

Това не бяха горски жители, нито пък наподобяваха онези печални, мръсни и опърпани фигури, които търгуваха и понякога просеха в покрайнините на Мипосин. Това бяха воини.

Средният от тримата извади меча си и пришпори коня си напред, докато нашите стражи приготвиха оръжията си. Някои от пискюлестите размахваха къси хладни оръжия; други имаха копия, грамадни закривени ятагани или дълги пръти, към които с връв бяха прикрепени жестоки двуостри брадви. Но когато джентаите се устремиха към нас, пискюлестите се разпръснаха. Бях съборен на колене и вдигнах поглед, когато копитата преминаха с гръмотевичен тропот близо до главата ми.

Борбата беше кратка и неравна: шестте остриета проблясваха и сечаха, докато въздухът се изпълни с писъци. Пискюлестите побягнаха с вой и викове в нощта. Някои слязоха по хълма; няколко успяха да пропълзят в тесните тунели от двете страни на големите бронзови порти.

Само след секунди, ако не се брояха няколко разпръснати кървящи тела, вече не се виждаше и един пискюлест. Изправих се на крака и отидох да застана до Куин и Йон. Джентаите яздеха обратно нагоре по склона към нас, онзи с мустаците беше насочил меча си към бронзовите порти на цитаделата.

Минаха доста наблизо, но не хвърлиха дори бегъл поглед в нашата посока. Водачът се приближи с коня си до големите порти и заблъска по тях с ръкохватката на меча си.

Отново и отново той отправи гръмко предизвикателството си. После изкрещя в нощта, думите му прогърмяха и отекнаха от високите стени.

— Излез и се бий с Джентай! — изрече предизвикателно той. — Излез и се изправи срещу хората!

Но отговор нямаше. Каменните стени се извисяваха над главите ни, блестейки с бронзов огън на бледата лунна светлина. Но никой не дойде да отговори. Нищо не отвърна на призивите им.

Водачът им отново заблъска по вратата, отправяйки гръмко предизвикателство.

— Ние сме тук, Таласъме! Излез и се изправи срещу нас! Излез и се бий с нас, ако се осмеляваш!

Но отново нямаше отговор.

— Таласъма се бои от нас! — изкрещя един от тях. — Би трябвало да разбием вратата!

Но водачът им, онзи с мустаците, не се съгласи и в гласа му имаше властна нотка:

— Не тази нощ, братко. Имай търпение. Нашето време ще дойде съвсем скоро.

С тези думи той обърна коня си и ги поведе обратно надолу по хълма, като спря точно пред мен.

— Добре се би, братко — каза меко; зъбите му едва се виждаха под увисналите му мустаци. — Наблюдавахме те.

Не отвърнах, но почувствах как устата ми се разтваря в широка усмивка. Следващите му думи прогониха тази усмивка от лицето ми.

— Но един истински воин щеше да погуби онова създание. Имаш много да учиш.

Той се обърна, давайки ни знак да го последваме, и ние тръгнахме след тримата конници надолу по склона към Гиндийн. Не беше нужно да обясняват какво правеха тук. Джентай ни осигуряваха ескорт, пазеха ни от всички пискюлести, които все още се спотайваха в тъмнината.

Никой от нас не говореше. Куин и Йон се бяха прегърнали. Тя още плачеше тихо.

Когато наближихме първите къщи, тримата мъже спряха конете си, докато Куин и Йон продължиха напред, все още преплели ръце.

Вдигнах ръка за поздрав, в благодарствен жест, и понечих да ги последвам, но предводителят ме повика.

— Почакай, братко — каза той.

Обърнах се, направих няколко стъпки нагоре по склона и застанах пред него. Беше използвал думата „братко“ за втори път.

В първия случай не бях обърнал особено внимание на това, приемайки, че е просто обичайно обръщение, но втория път тонът на гласа му ми подсказа, че е разпознал джентайската ми кръв.

После осъзнах нещо. Онези знаци по лицето му изобщо не бяха направени с боя. Бяха татуировки. Завъртулките и линиите му придаваха свиреп, опасен вид.

— Как те наричат? — попита той.

Отговорът ми се изля неканен от устните ми:

— Аз съм Лейф, син на Матиас. — Бях проговорил бързо — твърде късно беше да взема думите си назад.

Хвърлих поглед надолу по хълма, разтревожен, че Куин и Йон може да са чули, но те вече бяха доста далече и изглеждаха изцяло погълнати един от друг.

— Матиас ли? Да не би да имаш предвид онзи Матиас, който се е бил с Таласъма на арената в града? Онзи, чието истинско джентайско име беше Лазар?

Кимнах.

— Той беше смел човек и имаше умения — каза ездачът, — но избра погрешния път. Не допускай същата грешка. Ела с нас сега и се бий за народа си.

— С кого да се бия? — попитах.

— Първо трябва да си върнем тази земя от предателя, който нарича себе си Протектор — отвърна воинът джентай, — и да я прочистим от отвратителни създания като Таласъма. Щом сторим това, ще препуснем отвъд Бариерата, за да сразим онези, които ни затвориха тук.

Челюстта ми увисна от удивление. Това, което казваше, бе невъзможно. Дори ако Джентай имаха достатъчно воини да победят Протектора, какъв шанс имаха срещу онези, които дебнеха отвъд Голямата бариера? Но той говореше спокойно, изпълнен с увереност. Това не беше перчене, а заявяване на намерение. Нещо, за което той наистина вярваше, че може да бъде постигнато.

— Съжалявам — казах. — Все още ми предстои да свърша нещо тук в града. Нещо, което се заклех да изпълня.

Надявах се, че нямаше да ме разпитва повече. Дали щеше да се разсмее, ако му кажех, че възнамерявам да победя и убия Таласъма на арената? Вече бях казал повече, отколкото беше редно.

— Тези неща ще се случат по време на твоя живот. Искаш ли да бъдеш част от това, което правим?

— Когато изпълня задачата си тук, с радост ще се присъединя към вас.

— Първо направи каквото трябва. После тръгни на юг, дълбоко навътре в гората. Името ми е Конит. Когато поискат от теб да кажеш защо си дошъл, попитай за мен. Скоро ще стана водач на народа си. Тогава нещата, за които говоря, наистина ще се случат.

С тези думи Конит обърна коня си и поведе другите обратно нагоре по хълма. Продължих надолу по склона след Куин и Йон. Нямаше и следа от тях, затова се отправих към къщата на Тайрън; в главата ми бушуваше вихър от мисли.

Знаех, че владетелят на Джентай е жена. Племето беше матриархално — винаги се бе управлявало от жени. Така че как можеше да ги предвожда мъж?

Куин беше тъмна сянка, спотайваща се на пътеката до къщата. Йон вече си бе отишъл. Тя извади ключа си и отвори задната врата, като се опитваше да вдига възможно най-малко шум. Почти очаквах Тайрън да ни чака вътре, но къщата беше тиха и тъмна.

Щом се върнахме в стаята й̀, Куин побърза да отвори свързващата врата.

— Наспи се хубаво нощес — прошепна тя. — Утре ще има големи неприятности. Пискюлестите задържаха парите на баща ми, така че ще трябва да му разкажа какво е станало. И бездруго ще разбере съвсем скоро, така че е по-добре да му кажа аз. Ще се опитам да не те замесвам в това, стига да мога. Но каквото и да стане, няма да те отпрати отново, това ти го обещавам.

Кимнах и насила залепих усмивка на лицето си. Какво струваше това обещание? В края на краищата, миналия път не беше успяла да ме спаси от гнева на баща си.

Обратно в спалнята, аз се съблякох и се покатерих в леглото. Въпреки всички уверения на Куин, не си правех илюзии за следващия ден. Очаквах да поема известна част от вината; вероятно достатъчно, за да сложи край на обучението ми при Тайрън.

Чувствах се огорчен и ядосан. Към пладне утре можеше отново да съм на път на юг, а с мечтата ми да е свършено. Но сега поне имах къде да отида. Щях да потегля към земите на Джентай.

Един слуга дойде да ме повика точно преди зазоряване. Беше ми наредено да се облека бързо и да сляза долу. Тайрън ме чакаше с мрачно лице. Посочи към задната врата и аз го последвах навън в тъмнината, треперейки на мразовития въздух.

В мен припламна гняв, когато си спомних в какво бях въвлечен предишната нощ: усещах всеки мускул от тялото си възпален и схванат. Усилията от битката с пискюлестия ми се бяха отразили. Не бях порязан, но потреперих при мисълта какво можеше да се случи. Можеше да бъда осакатен или убит.

Очаквах да открия, че в двора ме чака вързоп с вещите ми, но Тайрън се отправи с едри крачки през града и аз забързах след него. Небето просветляваше и скоро стана очевидно, че отиваме към сградата на управата. Един от слугите на Тайрън чакаше до една странична врата.

— Е? — попита Тайрън нетърпеливо.

— Той се съгласи, сър. Но заради неудобството от ранния час настоява за двойно повече пари, отколкото предложихте. Сега ви чака.

Тайрън кимна отсечено и оставихме човека до вратата. Скоро вървяхме по коридор, който разпознах: онзи, по който бях минал аз, за да стигна до кабинета на Тайрън. В този час той беше пуст.

Исках да разпитам Тайрън и да разбера колко му беше казала Куин, но долових настроението му и си замълчах. Сега беше време да си мълча.

Продължихме до самия край, където стигнахме до голяма врата. Табелката, закрепена на стената до нея, обявяваше, че това е кабинетът на Главния разпоредител. Тайрън почука на вратата и един глас отвътре ни покани да влезем.

Пинчън стоеше зад писалището си и, за моя изненада, беше препасан с червения шарф на Управата на Колелото, официално облечен, сякаш ръководеше Арена 13.

На писалището лежеше отворена голяма книга, а до нея имаше сфера от матирано стъкло с дупки в горната повърхност. Осъзнах, че това беше лотарийната сфера, която се използваше, когато трябваше да се избере боец, който да се изправи срещу Таласъма. Баща ми сигурно беше избил от ръката на Главния разпоредител подобна на тази, когато беше настоял да се бие с Таласъма.

— Име? — попита Пинчън, взирайки се настойчиво в мен.

Преди да успея да кажа нещо, Тайрън отговори вместо мен:

— Лейф, син на Тайрън.

Главният разпоредител записа името ми в голямата книга, добавяйки го най-долу в списъка. Отначало бях озадачен защо Тайрън ми беше дал името си. После си спомних, че искаше да запази истинското ми име в тайна, за да подобри курсовете на залагане, предлагани от букмейкърските къщи.

— Сложи ръка върху сферата и се закълни — нареди Пинчън.

— Повтаряй тези думи след мен.

Подчиних се, слушайки внимателно какво казваше, преди да повторя думите му.

— Аз, Лейф, син на Тайрън, тържествено се заклевам никога да не си служа с хладно оръжие извън юрисдикцията на Управата на Колелото.

— Добре, момче, махни си ръката от сферата. Вече си обвързан. Нарушиш ли клетвата, няма да се биеш на Арена 13 никога повече. Разбираш ли?

Кимнах; после някакви пари преминаха от едни ръце в други и скоро вървяхме обратно през града, следвани по петите от слугата на Тайрън.

— Това означава ли, че ще ме задържите? — попитах боязливо.

Тайрън кимна. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Знаете какво се случи нощес, нали? — продължих.

Той ме погледна косо и изруга под нос.

— Разбира се, че знам! Отне ми почти час да изкопна цялата история от онази моя твърдоглава дъщеря. Защо мислиш, че те доведох тук в този безбожен час? — тросна се той. — Защо според теб току-що похарчих още от парите си, когато миналата нощ ми струваше достатъчно скъпо?

— Съжалявам — казах.

— Лекомислената ми дъщеря е тази, която би трябвало да съжалява. Заради Куин можеше всички да загинете — или по-лошо. Както и да е, стореното — сторено. Ти положи клетвата при първа възможност и за това си има причина. Скоро целият град ще знае какво се е случило нощес и ще получиш други предложения да се биеш с хладни оръжия. Предложения, на които щеше да е трудно да откажеш. Сега можеш да кажеш „не“. Можеш да откажеш с чест, защото си обвързан чрез клетвата. Поне още не знаят истинското ти име. Затова положи клетвата, използвайки моето. Онази кратка церемония там изпълни ролята и на регистрация. Вече си официално в списъците на бойците на Арена 13. Много учители по бойни умения имат бойци, които се бият под тяхното име, така че това няма да впечатли никого. Така печелим време. Време да си върна част от парите, които изгубих.

На закуска нямаше и следа от Куин и, за моя изненада, вместо да ни поздрави с обичайното кимване, Тайрън се приближи до нашия край на масата.

— Тази сутрин обичайното тренировъчно разписание е отменено — каза той. — Палм и Дейнън — вие ще прекарате деня, обучавани от Кърн да подобрите работата си със звуковия код. Причината е, че тренировъчният терен ще се използва. Ще работя насаме с Лейф.

Изражението върху лицето на Палм почти си струваше всичко, което бях преживял миналата нощ.

Веднага след закуска слязох на тренировъчния терен, за да се присъединя към Тайрън.

— Е, момче, да се залавяме за работа по този твой лакс — каза той. — Не искам да изглеждаш прекалено добър твърде скоро; обикновено предпочитам възпитаниците ми да търпят сериозни загуби в началото. Това е първият урок, който трябва да научиш. Научиш ли се как да губиш, победите стават много по-лесни.

Той се усмихна мрачно:

— Но знам за онзи бас между теб и Палм. Наистина говоря с по-младата си дъщеря, знаеш ли, и тя се тревожи, че ще започнеш кариерата си с огромен дълг за изплащане. Е, във времето, с което разполагаме, мога да направя съвсем малко. Ако се срещнеш с Палм в първия рунд, ще загубиш. Неговият три-глад просто е твърде добър. Но да видим какъв късмет имаш всъщност. Да видим какъв жребий ще се падне този път.

Само след няколко часа Тайрън беше преобразил партньорството ми с лакса. Измислях сигнал за определена последователност от стъпки, а Тайрън я превеждаше на Ним, влагайки отговора в мозъка на лакса. После упражнявахме сигнала Улум и последващото съгласувано движение отново и отново. Към края на второто следобедно упражнение се движех зад лакса с нова увереност.

От време на време забелязвах лаксът да ме гледа втренчено. Беше странно усещане да ме наблюдават така.

— Непрекъснато ме гледа — казах на Тайрън.

Той ми отправи една от редките си усмивки:

— Е, това е добре, Лейф. Притежава повече съзнателност, отколкото някои от неговия вид. Варират в това отношение. Фактът, че те гледа, означава, че те намира за интересен. Приличаш вниманието му. И затова ще се бие още по-добре.

— Чудесно. Просто се надявам, че не ме гледа, понеже е гладен и мисли, че от мен може да излезе вкусно ядене.

— Не мисля, че е нужно да се тревожиш в това отношение — отговори Тайрън с усмивка. — Имаше няколко изолирани случая на канибализъм от лакси, но въпросът се свеждаше до неумело настройване. Мисля, че съм достатъчно добър в работата си, за да те опазя извън менюто.

Същата нощ, когато се върнах в стаята ни, ме очакваше шок. Там бяха работили дърводелци. Вратата, която водеше към стаята на Куин, беше закована с дъски.

Не я бях виждал цял ден. Нямаше я дори на вечерята. Несъмнено още страдаше от последиците на гнева на Тайрън и й беше забранено да излиза от стаята си.

Палм кимна към мястото, където преди беше вратата на Куин, и поклати глава:

— Вече няма да е същото — каза.

Втренчих се удивено в него. Той наистина ми говореше.

— И все пак, тук съм само до края на сезона — продължи той, като ми се усмихна лукаво. — После ще се преместя в ново жилище. И ми остава да направя само едно нещо, преди да си тръгна. Да спечеля онзи турнир!