Арена 13

3. Вонята на кръв

Докато следвах Тайрън през пустите, тесни улици на Гиндийн, се стъмваше, макар че дъждът, който се лееше поройно, когато пристигнах в града, най-сетне бе спрял. Усещах сърцето си натежало като олово. Да, щеше да е хубаво да посетя Колелото. Но аз исках повече, много повече…

Все още беше ранна пролет и през целия ден, теглени от впрягове тромави товарни коне, каруците бяха проправяли пресни бразди в калта на града. Отвън, пред къщите се спускаха дървени тротоари, но много от тях бяха в окаяно състояние, с липсващи летви и прогнили дъски; купчини смет препречваха някои от тесните улички между тях. Това, което виждах, беше безкрайно далеч от големия град, роден от въображението ми. Бях очаквал впечатляващи постройки, ред и спретнатост.

Докато чаках Тайрън да вземе решение, бях прекарал част от деня си, като наблюдавах потока на движението. Някои каруци бяха натоварени догоре с въглища или дърва, докато други представляваха огромни брезентови каравани, всяка — приютила някой надежден боец от провинциите.

Сезонът на Триг започваше днес и продължаваше до ранната есен. Баща ми, който се е бил в Гиндийн, ми беше разказвал, че през това време броят на населението почти се удвоявал.

Слънцето още не се беше спуснало ниско, но от наблюдателницата ни на склона, улиците изглеждаха тъмни, само с по някой и друг фенер, окачен на кука. Имах чувството, че ни наблюдават от сенките. Може би Тайрън също го усещаше, защото крачеше бързо през града.

Внезапно, с ъгълчето на окото си, видях нещо да се движи. От лявата ми страна, чудовищна сянка потрепваше по цялата ширина на една уличка.

Спрях се внезапно. Дали можеше да е Таласъма, зачудих се.

Останах замръзнал на място и Тайрън се обърна, намръщен раздразнено.

— Какво има, момче?

Посочих към сянката и намръщеното изражение изчезна от лицето му. Той пристъпи предпазливо в уличката, спря за момент, а после ме повика с жест при себе си, посочвайки един прозорец, от който — сега видях — се показваше сянката.

Беше единственият осветен прозорец на сумрачната уличка и през една пролука в завесите видях някой да се взира навън на уличката. Широкото лице бе грубо и жестоко, носът — сплескан, устата — отворена и беззъба. Пламък на свещ очертаваше сянката на мъжа, разкривявайки чертите му далеч отвъд човешкия образ и превръщайки го в мрачен, нелепо изглеждащ великан. Беше едър и, макар и беззъб, почти в разцвета на възрастта си.

Свещта се намираше зад него и сега той се обърна и посегна към нея, вдигна я и я измъкна от поставката й̀. Приближи пламъка до устата си, сякаш възнамеряваше да го изяде, но после внезапен пристъп разтърси цялото му тяло и той присви устни, изду бузи и духна пламъка, потапяйки стаята в пълна тъмнина.

— Видях голяма сянка и помислих, че е Таласъма — казах. — Съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш. Съдейки по всичко, което знаем, това би могъл да е Таласъма — прошепна Тайрън, като ускори отново крачка. — Таласъма със сигурност би могъл да е навън в нощ като тази — продължи той. — Има много истории за него. Главно обикновени суеверни приказки, но често се основават на истина.

Таласъма беше джинът, който тероризираше цял Мидгард, макар че този град беше центърът на терора. Живееше в цитадела на билото на един хълм високо над Гиндийн. Именно страхът от Таласъма принуждаваше хората да опразват улиците през тъмните часове. Не коментирах думите на Тайрън. Знаех всичко за Таласъма. Че кой ли не знаеше?

Продължихме да вървим в мълчание.

Градът беше построен по склоновете на голям хълм, постройките бяха изградени от дърво, както почти всичко друго в Мидгард. Всъщност Гиндийн беше единственият голям град в моята област: Мипосин, далече на юг, където бях роден, имаше второто по брой население, но в сравнение с този беше мъничък. Никога не бях виждал толкова много къщи, такъв лабиринт от улици. Дори при това положение можех да се ориентирам, за да стигна сам до Колелото. Съперничещо си единствено с огромната тъмна постройка на кланицата на изток, то беше най-впечатляващото съоръжение, което можеше да се види, издигащо се високо над града.

Колелото беше мястото, където се намираха тринайсетте арени. Там бяха и седалищата на букмейкърските къщи; центърът на дейността в един голям град, чието благоденствие до голяма степен зависеше от битките на арената и залаганията. Цялото друго богатство идваше от фермите наоколо и добитъка, който се продаваше по пазарите и се откарваше в кланицата, за да изхранва жителите на града.

Колелото представляваше обширна кръгла дървена постройка. Извитите стени се издигаха в небето като скален зъбер, увенчани от висок меден купол, който сега бе окъпан в червено сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Беше далеч по-голямо, отколкото си бях представял: дъхът ми секна. Градът се беше оказал разочарование, но това надминаваше дори най-необузданите ми мечти.

Над него зловещо кръжаха поне двайсет черни лешояда, издигайки се в бавни спирали срещу слънцето. Говореше се, че лешоядите прекарвали деня, дебнейки около кланицата и каруците с месо, но щом слънцето се потопяло в Западния океан, се спускали като харпии към купола, струпвайки се там, когато някой всеки момент щял да загине на Арена 13.

Когато наближих входа за Колелото, забелязах двама едри мъже в сини униформи, застанали от двете му страни. Те ми хвърлиха намръщени погледи, макар че Тайрън просто влезе уверено, сякаш ги нямаше.

Беше истински шок да напусна хладните, тихи, пусти улици и да се озова в горещата, шумна, претъпкана вътрешност на Колелото. Почти можех да вкуся потта. Беше пълно със зрители, които се бутаха и блъскаха, със силното жужене на разговори, отекващо от високия таван над нас. Зави ми се свят от вълнение. Никога не бях виждал толкова много хора, натъпкани заедно на едно място, до един отчаяно мъчещи се да си проправят с криволичене път през опашките, но постоянно задържани от множеството. Единственият път, когато някой спираше, беше, за да размени няколко монети срещу билети — което, знаех, означаваше, че залагаха на вероятни победители на различните арени.

Спрях за момент и се загледах нагоре към вътрешността на масивния купол.

Това беше голяма грешка.

Когато отново погледнах надолу, Тайрън почти беше изчезнал от погледа ми, оставяйки ме зад себе си. Едър, мрачен мъж с преметнат по диагонал червен шарф идваше право към мен. На колана си носеше тояга и бях почти сигурен, че не възнамеряваше да ми окаже дружелюбно посрещане.

Заради начина, по който бях облечен, ли беше? Мъжът ми се намръщи, както се бяха намръщили пазачите отвън. Бях забелязал опашка от хора да влиза в Колелото. Може би, за разлика от Тайрън, обикновените хора трябваше да плащат входна такса.

Точно навреме, Тайрън се върна назад и ме хвана.

Мъжът му се поклони:

— Съжалявам, сър. Не разбрах, че е с вас.

Тайрън му кимна рязко и мъжът се отдалечи, удовлетворен.

— Червените шарфове означават, че човекът е разпоредител, представляващ управата на Колелото — обясни Тайрън. — Във вътрешността на Колелото те са законът. Отвън, както току-що видя, законът е представен от Стражата на Протектора, едрите мъже в сините униформи, с които трябва да си нащрек.

Протекторът управляваше нашата област. Рядко го виждахме извън двореца му. Онези, които го бяха зървали, казваха, че имал вид на човек на средна възраст, но имаше различни твърдения относно произхода му; някои вярваха, че е джин. Със сигурност беше живял твърде дълго, за да е човешко същество.

— Не съм виждал много стражи преди днешния ден — казах му.

— Предполагам, че сигурно не си, там, в провинциите. Тук е различно, много различно. Има няколко хиляди в казармите точно на север от града. Опитвай се да останеш незабелязан и никога не ги гледай в очите, това е разковничето. Отегчени са и понякога това е цялото оправдание, което им трябва, за да решат, че създаваш проблеми.

Тайрън ме поведе през тясна врата до няколко стръмни каменни стъпала.

— Последвай ме, момче — каза, като започна да слиза. — Преди да посетим която и да е от арените, искам да видиш нещо друго.

В подножието на стълбището влязохме в просторна изба, голямо мрачно мазе, осветено единствено от самотна свещ с потрепващ пламък близо до вратата.

Грабвайки свещта, Тайрън се отправи към дълга пейка, опряна до стената. Устата ми пресъхна от страх, понеже върху нея лежеше нещо, което приличаше на няколко мъртви тела.

Това морга ли беше? Защо Тайрън ме беше довел тук, запитах се. Мислех си, че ще видя схватки.

— Това са някои от лаксите, които притежавам — каза Тайрън и посочи към пейката. — Използват се от бойците на Арена 13, които работят с мен.

Почувствах се глупаво. Разбира се, че бяха лакси. Въпреки това ме завладя силно усещане за безпокойство. Видях, че някои бяха покрити с чаршафи, но Тайрън ме поведе към един, който беше облечен в пълни доспехи. Лежеше по гръб, с ризница от метални брънки, шлем, маска и бронирани плочки на раменете, ръцете, гърдите и коленете.

В Мипосин бях срещал хора, които, подобно на баща ми, бяха работили в Гиндийн и се бяха сблъсквали с лакси. Техните описания обаче не ме бяха подготвили за онова, което ме смути най-много: вонята на създанията.

Усещаше се отблъскваща смесица от различни миризми: животински мирис, който ми напомняше за мокро куче, заедно с гниеща растителност и плесенясала слама. Долавяше се също и слаба воня на изпражнения. Зачудих се какво ли ядяха лаксите и дали някога ги миеха. Имаше толкова много неща, които не знаех.

— Това е симулакрум1, но всички използват съкращението „лакс“. Това е същество, създадено по образ и подобие на човек. Плътта му е сходна с нашата: ще потече кръв, ако го порежеш, и ще му стане синина, ако го удариш, но умът му е много различен. То не осъзнава нещата, както ги осъзнаваме ние. Информацията и изпълнението на действията му се осъществяват чрез кодиращия език, наречен Ним — език, контролиран от хората.

Повечето от това, което Тайрън ми разказваше, бяха неща, които вече знаех, но слушах внимателно, жадуващ дори за най-малкото късче ново познание.

— На боец в човешки образ не се позволява да носи доспехи на арената — продължи Тайрън, — но лаксите са различни. Тук все още липсва една малка част от доспехите, виж…

Лаксът имаше набит мускулест врат, а на мястото, което Тайрън посочи сега, видях вертикален процеп в голата му шия: раната беше в наситено пурпурен цвят, който изпъкваше на фона на бялата кожа.

— Това е гърленият прорез — и там се съдържа вдлъбнатата плоскост, която се вмества в него… — Тайрън се наведе и вдигна голяма яка. Плю върху тясната метална пластинка и внимателно я вмести в прореза на гърлото на създанието. Докато той правеше това, лаксът нададе дълбок стон, идващ отнякъде в корема му.

След като това беше направено, Тайрън намести с щракване яката около широкия врат. Все още имаше процеп, където можеше да се промуши острие, но сега той беше защитен от метална обвивка.

— Сега процепът се поддържа леко отворен, за да поеме острие — обясни Тайрън. — Благодарение на онази метална обвивка, плътта не може да бъде срязана. Обикновено се получава само незначително натъртване. Металът предпазва меката плът и улеснява чистото вмъкване. Разбира се, пластината се размества и донякъде притиска гърлото, причинявайки неудобство на лакса. Повечето хора смятат, че това го изпълва с по-силно нетърпение и желание да се стреми към лесна победа. Тази част от бронята винаги се прикрепя последна — и се сваля първа. Когато в пластината на гърлото се вмъкне острие, то довежда до пълно спиране на нервната система на победеното създание. Наричаме това „изключване“ — но за един лакс това не е смърт, както би било за човек. Изваждаш острието и, чрез ордум, един лакс може да бъде върнат в съзнание, готов да се бие отново.

Въпреки безпокойството си си помислих, че ще трябва да свикна да работя със създания като това, ако исках да се бия.

Сега Тайрън постави разтворената си длан върху металната броня, която покриваше челото на съществото.

— Събуждане! — заповяда тихо.

Лаксът се надигна и седна внезапно, протягайки дългите си ръце като човек, който се събужда от сън. Пое си дълбоко дъх и зад тесния хоризонтален процеп на бронята, покриваща лицето му, очите потрепнаха бързо. Създанието изглеждаше заплашително и сърцето ми подскочи — открих, че отстъпвам назад. За щастие, не мисля, че Тайрън забеляза, защото все още беше съсредоточен върху лакса.

— Самопроверка! — нареди рязко той. — Сега дадох указания на лакса да се заеме с проверяването на собствения си ум и тяло; изпълнява сложните насоки, които му дават нужните умения, за да се бие на арената.

Кимнах — макар че всъщност не разбирах всичко, което Тайрън казваше. За пръв път, откакто бях напуснал дома си, се почувствах стреснат от предизвикателството, което си бях поставил. Изражението на лицето ми очевидно ме издаде, защото Тайрън се усмихна.

— След време новобранците се научават да задават модела, но за начало работят с лакси, които вече са били настроени и обучени.

— Може ли да ни види? — попитах нервно, изучавайки потрепващите очи на съществото.

— О, може да ни види, и още как. И може да мисли. Но това, което осъществява мисленето, е моделът. Той не притежава съзнание като нас… Някои хора смятат, че те се наричат „лакси“2, защото им липсва чувствителност и не осъзнават нещата, но това са куп глупости. Преди петстотин години майсторите в обучението по бойни умения създавали и настройвали бойни лакси, които имали съзнание — точно толкова живи и способни да съзнават, колкото ти и аз. Вече не можем да правим това. Това познание се е изгубило с течение на времето, за нещастие. Един лакс е по-бърз и по-силен от човек, но винаги помни, че не притежава чувствителност и съзнание, така че не се безпокой за това. Както и да е, момче, хайде сега да отидем да огледаме няколко арени.

Излязохме от избата и се качихме обратно по стъпалата. Когато излязохме на открито, трябваше да си пробиваме път през тълпата и почувствах тръпката на вълнението. Тайрън посочи нагоре:

— Над онзи таван се намира просторна кръгла зала. Там се оповестяват списъците, назоваващи участниците, които ще се бият. На това ниво подът е разделен на участъци като спици на колело на тринайсет бойни зони — обясни той. — До всяка се стига от коридора, разположен зад външните стени.

Беше трудно да чувам какво казваше Тайрън. Не само че хората ни блъскаха и крещяха, за да бъдат чути, докато минаваха: сега се носеше и далечен рев на скандирания и насърчителни възгласи, и нещо, което звучеше като постоянно, ритмично биене на барабан.

Тайрън ме въведе в първата зона и видях, че всяка от спиците беше на две нива. Под нас се намираше дървена кабина без прозорци, отворена отгоре. Зрителите стояха отгоре, гледайки надолу към действието.

Присъединихме се към разнородната тълпа от хора, блъскащи се да си намерят място на наклонения зрителен балкон. Онези точно отпред бяха притиснати силно към металните предпазни перила; струваше ми се, че са изложени на съвсем реален риск да си счупят ребрата или нещо още по-лошо. Радвах се, че Тайрън, изглежда, беше доволен да остане отзад.

Почти всички зрители бяха мъже. Бяха груби и шумни, крещяха неприлични думи и плюеха долу на арената под нас. Приливи на гняв или вълнение преминаваха през тълпата, сякаш тя беше огромен звяр с безброй гърбове, но микроскопичен ум.

Тайрън ме застави да погледна надолу, отвъд зрителите.

— Там е действието, момче.

Малката квадратна арена отдолу едва ли беше много повече от десет на десет крачки. В очертанията й видях две огромни, тромаво движещи се фигури, облечени в груби бронзови доспехи. Сблъскаха се с диво вкопчване и размахване на ръце, като блъснаха главите си една в друга и изреваха силно.

— Можеш да припечелваш добре тук на Арена 1 — каза Тайрън, крещейки в ухото ми. — Някои от моите възпитаници се съсредоточават само върху настройването на създания като тези. Така че, ако притежаваш необходимия ум, няма нужда дори кракът ти да стъпва на Арена 13. Защо да не оставиш лаксите да го правят вместо теб? На всички други арени лаксите се бият помежду си. Хората изобщо не се замесват. Само на Арена 13 човек рискува живота си.

Двете биещи се фигури долу бяха създания като онова, което току-що бяхме разгледали в избата. С длан върху ръката ми, Тайрън ме поведе надалече от зрителския балкон и обратно в дългия криволичещ коридор. Тръгнахме по посока на часовниковата стрелка, минавайки покрай отворените врати, които водеха към други арени.

— Следвай движението на часовниковата стрелка — каза ми Тайрън. — Докато обикаляш, всяка арена представлява по-високо ниво на умения. Новаците в тази игра започват, като използват лакси на най-ниското ниво. После постепенно се издигат. Някои така и не успяват — или не искат да успеят, — но най-добрите стигат до Арена 13, където се използва бойният метод Тригладиус. — Сега гласът му беше почти шепот. — „Тригладиус“ е древна дума, която означава „три меча“. Освен в официални случаи, всички го наричат просто „Триг“.

Баща ми беше обяснил какво включват боевете на Арена 13. Всъщност беше ми се струвало, че почти не спира да говори за това чак до трудните, ужасяващи месеци преди смъртта си, преди повече от три години.

Един участващ в схватката човек стоеше зад три лакса — познати като три-глад в позиция, наречена „маг“, докато съперникът му бе отбраняван само от един лакс, в така наречената позиция „мин“. Не изглеждаше честно, но така се правеше. Очевидно беше много по-трудно един да победи тримата и следователно шансовете винаги бяха против боеца в позиция „мин“. Тук се намесваше залагането. Ако заложиш на него и той спечели, ти също печелиш — много пари.

Знаех, че баща ми е бил „мин“ боец. Нужно беше голямо умение и бързина, за да спечелиш от такава позиция, така че аз също исках да правя това. Исках да бъда най-добрия.

Най-накрая Тайрън отвори една врата и аз си поех дълбоко дъх, когато влязохме вътре.

— Пристигнахме.

Арена 13 беше далеч по-обширна, отколкото бях очаквал, след като видях първата арена — петдесет крачки дълга и двайсет и пет широка, — а благодарение на стръмния наклон на местата в галерията беше лесно да погледна надолу в нея. Тук нямаше места за правостоящи, но въпреки това побираше поне две хиляди зрители.

Редовете със седалки бяха тапицирани със скъпа червена кожа, а външните колони бяха покрити със сложна резба; факлите бяха украсени със злато и сребро, а дървото на извитите стени беше тъмен, пищен махагон. Мирисът на дърво и кожа беше навсякъде: внушаваше усещането за традиция, блясък и маниери.

Галерията на Арена 13 изглеждаше пълна, но Тайрън тръгна уверено пред мен надолу към предните редове. Беше добре известен и хората му помахваха или кимаха, докато минавахме. Когато стигнахме отпред и си проправихме път до местата си, хората се надвесваха през седалките и тупаха Тайрън по гърба с очевидна топлота и въодушевление, макар че ме оглеждаха с интерес.

Колкото повече се приближавахме до парапета, толкова по-елегантни ставаха дрехите на зрителите: не можех да откъсна очи от жените. Те бяха облечени в скъпи копринени платове, каквито не бях виждал преди нито в града, нито извън него. Носеха натруфени панделки в косите си, руж на бузите и устните им винаги бяха оцветени в черно. Придружителите им носеха преметнати по диагонал шарфове в различни цветове.

— За какво са шарфовете? — попитах Тайрън, докато заемахме местата си.

— Някои сочат ранга, но повечето са просто официалните шарфове на различните занаятчийски гилдии — оръжейниците са в зелено, месарите — в кафяво, и така нататък — обясни той.

— Вие защо не носите шарф? — попитах го.

Той посочи широкия си кожен колан и токата, върху която имаше число, излято от бронз:

— Това казва на всички точно какъв съм, момче. Това е моя територия. Тук се бият моята група бойци. Аз съм най-добрият в този град. Не съм самохвалко. Това е чистата истина.

Сладкото ухание на женски парфюм се понесе по неподвижния въздух, смесвайки се с мириса на прастаро дърво и кожа. А сега имаше и нещо друго. Основно мирис на пот, да, но и нещо металическо и кисело.

Сепнато осъзнах, че това беше вонята на кръв.