Арена 13

22. Турнирът на новобранците

Лятото в Гиндийн беше кратко — едва пет месеца, колкото продължаваше и сезонът на Триг. След това временните работници напускаха града и потегляха обратно към зимните си домове в провинциите.

Но за новобранците този последен месец беше най-вълнуващият от всички, защото в началото му се провеждаше състезанието, когато щяхме да получим шанса да се бием на Арена 13.

ТН започваше по пладне, когато ни събраха в зелената стая под Арена 13 да гледаме тегленето на жребия.

Бях ходил там само веднъж преди и тогава просторното продълговато помещение беше празно. Когато Тайрън ми го показа, бях изненадан да видя цвета му. Бойците сядаха до стените, докато чакаха реда си да се бият. В центъра имаше голяма маса, покрита с грубо кафяво сукно. Но подът беше застлан с опърпан кафяв килим, а стените и таванът бяха боядисани в убито кафяво.

— Защо я наричат зелената стая? — бях попитал.

— Никой не знае, момче. Причината се губи в мъглите на времето. Но свикни, защото така се нарича.

Сега стаята беше пълна, всички места бяха заети от момчетата, които щяха да се бият в турнира. Вече бях облечен за битка: носех къса кожена връхна дреха без ръкави, която Тайрън ми беше заел. Беше ми малко голяма, но отговаряше на правилата на Тригладиус, а на гърба й беше емблемата с вълка на школата на Тайрън. Чувствах се горд, че я нося.

Голите ми ръце ме накараха да осъзная: макар че в състезанията ни щяха да се бият начинаещи, те пак щяха да бъдат истински. Щяха да бъдат в сила повечето от правилата на Арена 13. Ръцете ми бяха оголени за острието.

Когато Пинчън вдигна лотарийната сфера от масата, тя заблестя ярко, отразявайки светлината на свещите, и вълнението можеше да се усети във въздуха. В стъклената сфера имаше сламки, надписани с имената ни. Тя беше матова и имената се виждаха едва когато Пинчън ги изтеглеше. Сламките за позиция „маг“ бяха оцветени в червено. Сламките за „мин“ бяха сини.

Пинчън я постави на ръба на масата и се приготви да изтегли първата червена сламка. Всеки път, щом изтеглеше боец в позиция „маг“, тегленето беше последвано от това на противника му в позиция „мин“.

Разнесе се ахване, когато обяви името върху първата сламка. Беше Палм и тъй като той беше явният фаворит за спечелването на турнира, всеки боец в позиция „мин“ в стаята беше затаил дъх, отчаяно надявайки се да не е следващият изтеглен.

Когато следващото име бе обявено, изпуснах въздишка на облекчение. Бях го избегнал!

Палм щеше да се бие с Дейнън, на чието лице сега имаше огромна усмивка.

Обърнах се към него и направих гримаса.

— Лош късмет! — прошепнах.

Той просто сви рамене: не изглеждаше особено разстроен от перспективата да се бие в състезание, което нямаше надежда да спечели.

Струваше ми се като голямо съвпадение, но ми бяха казвали, че не е необичайно жребият да определи двама бойци от една и съща школа да се бият един срещу друг. И все пак Тайрън нямаше да е доволен. С над трийсет възпитаници в жребия, всеки учител по бойни умения се надяваше, че онези от собствената му школа ще постигнат възможно най-голям напредък. Съперничествата започваха дори още на това ниво: след това букмейкърските къщи определяха внимателно сумите, изтъквайки школата, така че да я види цял Гиндийн.

Разбира се, имаше преплитане на интереси; гордостта можеше да бъде пожертвана за друга цел. Тайрън вече ми бе казал, че в известно отношение за един обещаващ възпитаник е хубаво да започне зле. Това увеличаваше шансовете срещу него и означаваше, че в бъдеще посветените можеха да спечелят пари.

Слушах как изтеглят имената; най-после избраха моята сламка и Пинчън прочете на висок глас името ми, докато сърцето ми туптеше силно от вълнение.

— Лейф, син на Тайрън!

Противникът ми бе Марфик, новобранец, който се биеше за учител по бойни умения на име Уод, ръководещ една от най-големите школи в Гиндийн. Така че имах все пак някакъв шанс. Доколкото знаех, не бях виждал Марфик никога преди.

Обърнах се отново към Дейнън.

— Кой е Марфик? — прошепнах.

Той кимна през стаята към висок червенокос младеж, който бе станал от стола си и се беше облегнал назад на стената със затворени очи. Изглеждаше напълно отпуснат и спокоен, докато моят стомах се бунтуваше от тревога.

— Обучава се само от два месеца — каза Дейнън, без да повишава тон, — а фермата на баща му е доста малка. Уод сигурно му е предоставил три-глад за общо ползване, нищо особено. Ще имаш шанс.

— Съжалявам, че ти се падна Палм — казах.

Дейнън се усмихна:

— Това ме устройва, Лейф — сваля напрежението. Ще направя всичко по силите си, но не се надявам да победя. Никой не може да ме вини, ако изгубя от Палм.

— Ще се кача в галерията да те гледам как се биеш — казах му. — Късмет, Дейнън!

Участниците се биеха по реда, в който бяха изтеглени от лотарийната сфера. Това означаваше, че Дейнън щеше да се бие пръв. Аз бях определен да се бия в осмото състезание. Имах много време да гледам как Дейнън се бие с Палм, после да се върна в зелената стая и да се съвзема.

Галерията беше само наполовина пълна. Естествено, Турнирът на възпитаниците представляваше голям интерес за състезателите, техните треньори и букмейкърите, които бяха дошли, за да преценят способностите на бъдещите бойци на Арена 13. Но ако не се брояха познавачите и няколко въодушевени почитатели, широката публика не беше привлечена от зрелището на неуверени новобранци, биещи се по правила, които бяха изменени така, че да ги предпазват.

Истината беше, че зрителите обичаха да виждат кръв и от време на време смърт — именно затова червените билети бяха толкова популярни. Правилата на Турнира на новобранците правеха това далеч по-малко вероятно.

Първата важна промяна в правилата беше, че няма да прозвучава гонг, който да даде сигнал, че бойците трябва да се бият пред лаксите си. Тук във всяка схватка те щяха да се бият изцяло зад лаксите, което беше, разбира се, много по-безопасно.

Второто се отнасяше до ритуалния разрез, който се правеше на ръката на победения боец. В същинските битки на Арена 13, остриетата на лаксите бяха покрити със слой от вещество, наречено крансин, което усилваше болката от разреза. Бях гледал няколко бойци да приемат този ритуален разрез, без дори да трепнат, и дори не предполагах каква агония понасят. Според Тайрън именно затова зрителите притихваха в този момент. Гледаха внимателно, за да преценят храбростта на изгубилия. Понякога той надаваше лек вик или лицето му се сгърчваше от болка.

Така че нямаше да има крансин, покриващ остриетата, нито червени билети — което означаваше, че имахме само малка публика.

Въпреки тези изменения в правилата обаче в онзи ден на арената наистина имаше смърт.

Предният ред беше зает от учители по бойни умения и от онези възпитаници, които нямаше да се бият в първите няколко състезания. Седнах до Тайрън точно навреме, за да видя как Палм и неговият три-глад излизат на арената от вратата за бойците в позиция „маг“. На лицето му имаше самодоволна усмивка, когато вдигна поглед към галерията. Внезапно едно момиче подвикна името му и се чуха няколко насърчителни вика, при което той се ухили като глупак.

Осъзнах, че с приятната си външност Палм щеше да привлича много почитатели. Определено изглеждаше подобаващо за ролята, а блестящите му лакси очевидно бяха скъпи — най-добрите, които можеха да се купят с пари, и настроени от Тайрън, най-добрият учител по бойни умения в града.

Мигове по-късно Дейнън влезе от вратата за бойците в позиция „мин“. Изглеждаше нервен; мръщеше се и гледаше надолу към ботушите си, вместо нагоре към нас.

Пинчън пристъпи между бойците и техните лакси и изнесе кратка реч, за да отбележи началото на състезанието. Почти не слушах какво казва. Гледах горкия Дейнън и ми беше жал за него. Долу в зелената стая се беше опитвал да се прави на храбър, като казваше, че нямало значение, защото никой не очаквал той да победи. Аз обаче знаех, че имаше значение. Ако само можеше Дейнън да измъкне някой специален номер и да победи Палм!

Главният разпоредител приключваше речта си.

— Това, което ще видим тук, през следващите три дни, е бъдещето на Арена 13. Някои от тези бойци по-нататък ще си създадат име, овладявайки уменията на Тригладиус, за да донесат нова чест на тази арена. Желаем им дълга и успешна кариера. Нека турнирът започне.

Щом той слезе от арената, пронизителният звук на тръбата му проряза въздуха, двете врати се затвориха с грохот и състезанието започна. Лаксите на Палм и Дейнън се сблъскаха, с проблясващи мечове, докато двете момчета танцуваха зад гърбовете им.

Сърцето ми сякаш се беше качило в гърлото, но Дейнън се справяше добре. Три-гладът на Палм всъщност бе в отстъпление!

Но после в гърлото на лакса на Дейнън потъна острие и металическият трясък от падането му изпълни арената, бързо последван от ликуване, аплодисменти и писъци на възторг от момичетата, които подкрепяха Палм.

Край. Битката беше продължила по-малко от трийсет секунди.

— Горкият Дейнън — казах тъжно, гледайки го как приема ритуалното порязване по ръката си над лакътя. На лицето му имаше лека усмивка и той не трепна.

— Той направи каквото можа — никога не е имало и най-малка надежда да победи Палм — каза Тайрън. — Утре той има друго състезание и тогава ще има по-добър шанс. Но всъщност няма значение дали Дейнън е успешен боец на тази арена, или не. Той е много умно момче и има подходящите качества за създател на кодове. Като начало ще прави настройките на лакси за другите арени, но след не повече от пет години ще работи с онези, които се бият на Арена 13, без изобщо да му се налага да стъпва на нея. Помни ми думите, Лейф, един ден Дейнън ще бъде учител по бойни умения със собствена школа от бойци. Така че недей да го съжаляваш. Съсредоточи се върху онова, което трябва да направиш ти.

Кимнах и понечих да стана от мястото си, но Тайрън поклати глава:

— Няма да е зле да изгледаш още едно състезание. Ще ти е от по-голяма полза, отколкото да си гризеш ноктите от безпокойство там долу.

Така че се настаних отново на мястото си, доволен, че Тайрън имаше толкова високо мнение за Дейнън. По-късно щях да му предам тези думи. Това щеше да го разведри след поражението.

— Това сигурно ще си струва да се гледа — каза Тайрън. — Момчето зад този три-глад се нарича Скрипио — от същата школа е като онзи, срещу когото си определен да се биеш ти. Уод ми казва, че това е най-способният възпитаник, когото е имал. Ще се бие с Касио, който също е обещаващ млад боец от тазгодишните новобранци. Така че гледай внимателно — може да научиш нещо.

Състезанието беше равностойно и продължи петнайсетина минути. Не беше особено вълнуващо, защото и двамата бойци бяха много предпазливи. Не се поемаха рискове и зрителите през повечето време мълчаха, от време на време избухвайки в аплодисменти при някоя демонстрация на умение, която все още не можех да оценя.

Тайрън наблюдаваше внимателно борбата, но аз трябваше да се насилвам да се съсредоточа. В стомаха ми постоянно пърхаха пеперуди в очакване на собствената ми първа поява на Арена 13.

Тъй като мислите ми бяха другаде, пропуснах онова, което се случи накрая. Трябваше да гледам по-внимателно. Стори ми се, че единственият лакс на Касио, боецът в позиция „мин“, се беше втурнал напред в първата истинска проява на агресия. Вкопчи се в свирепа схватка с три-глада на Скрипио, който припряно отстъпи назад. Един от тях се сблъска със Скрипио и човек и лакс рухнаха с преплетени крайници.

Запитах се защо Касио не се възползваше от предимството си. Вместо това той отстъпи назад с ужасено изражение на лицето. Нито едно острие не беше попаднало в пластината на гърлото на поваления лакс, за да бъде обявен край, и лаксът бързо се изправи на крака.

За момент на арената цареше пълна тишина, но после, отзад и от лявата ни страна, някой започна да плаче, надавайки болезнени вопли. Погледнах надолу на арената, опитвайки се да разбера какво се бе случило.

Падналото момче не се надигна. Очите му бяха отворени и втренчени, главата му лежеше под невъзможен ъгъл. Вратът му беше счупен.

Клетият Скрипио беше мъртъв.

Докато Палм и Дейнън се върнат в галерията, тялото беше изнесено от арената, но те вече бяха чули новината и седнаха с шокирани изражения на лицата. Зрителите мълчаха — ако не се броят няколко от момичетата, които хлипаха или седяха, заровили лица в ръцете си. Това беше ужасна злополука и ме накара да осъзная точно колко опасна беше Арена 13. Въпреки промяната в правилата едно момче беше загинало.

Никой не понечи да си тръгне и се запитах колко ли дълго щяхме да седим там. Бях шокиран и имах нужда да изляза на свеж въздух. Непрекъснато виждах Скрипио, лежащ на пода на арената с извит под онзи ужасен ъгъл врат.

Най-после Главният разпоредител влезе и погледна нагоре към галерията.

— Нашите съболезнования за семейството и приятелите на горкия Скрипио — каза той: гласът му беше тих, но лесно се чуваше в напрегнатата тишина. — Едно многообещаващо момче беше отнето от нас. Турнирът се прекратява за двайсет и четири часа.

Когато той излезе от арената, хората започнаха да се надигат от местата си. Последвахме Тайрън у дома в мълчание.

Поради заплахата от пискюлестите на Таласъма тялото на Скрипио беше изгорено още същата вечер, а в една от няколкото малки църкви в Гиндийн се проведе служба. Семейството искаше тя да е в тесен кръг, така че никой от приятелите и другите бойци не успя да присъства.

— Случват се такива неща — каза ни Тайрън, когато се прибрахме в къщата. — Всеки път щом стъпите на Арена 13, залагате живота си на карта. Но просто трябва да продължим. Все още има време за обичайните ви уроци по теория преди вечеря. Гледайте да сте заети — това е най-добрият начин да отклоните ума си от станалото. Турнирът ще започне утре следобед. Предлагам да си легнете рано.

Когато влязох в кабинета на Кърн, за своя изненада, видях, че не беше сам. Синът му седеше на коляното му и драскаше енергично по лист хартия.

— Съжалявам за това — каза Кърн и потупа момчето по главата. — Тийна се чувства малко неразположена, затова аз се грижа за малкия Роби.

Усмихнах се и заех мястото си. Детето ме погледна с широко отворени очи. Беше къдрокосо и светлокожо като майка си, а не смугло като Кърн. Беше едро за двегодишно дете.

— Роби, кажи „здравей“ на Лейф — каза му Кърн.

— Здравей — каза детето, а после се върна към рисуването си.

— Как се чувстваш? — попита Кърн.

— Беше шок. Мислех си, че ТН е безопасен.

— На онази арена нищо не е безопасно — каза ми той. — Сигурно е ужасно за семейството на момчето. Разстрои Тийна — тя вечно мисли за сина ни, тревожи се за бъдещето. Понякога направо се поболява. Казва, че първата дума на Роби била „мама“, втората — „тате“, а третата — „изключване“. Шегува се, разбира се, но в думите й има нещо вярно.

Кърн се усмихваше, но видях тревогата в очите му. Никога преди не беше говорил откровено за семейния си живот. Смъртта на арената явно му беше въздействала дълбоко.

— Бедата е — продължи той, — че това е в кръвта ни; това е семейният бизнес. Тайрън се е бил на арената и ако имаше син, той също щеше да се бие. Вместо това съм аз — зетят. Естествено е Роби да последва гази традиция. Заради Тийна просто се надявам той да се окаже блестящ създател на кодове като дядо си и в крайна сметка да изкарва прехраната си по този начин.

Малкият Роби още беше зает да рисува, сбърчил лице в съсредоточена гримаса. Спря за миг и засмука края на молива си.

— Е, някакви въпроси, преди да прегледаме няколко нови ордума?

Това беше обичайният начин, по който Кърн започваше уроците си, така че винаги имах готов въпрос.

— Знам, че гладиус означава „меч“, но все още не разбирам защо наричат формата на битки на Арена 13 Тригладиус. Няма три меча. Всеки лакс има по два, а лаксите са четири — това прави общо осем, плюс оръжията на бойците.

— Не си първият новодошъл, който прави такова наблюдение, Лейф. Но името идва от факта, че боецът в позиция „мин“ се изправя срещу три лакса, които се стремят да срежат плътта му. Те представляват трите меча.

— Предполагам, че в това има логика…

— Какво си нарисувал? — попита Кърн, като се обърна отново към сина си. — Дай да видя. Да покажем ли рисунката ти на Лейф?

Той я вдигна и ми я показа.

— Може би ще стане художник — каза с усмивка, като целуна момченцето по темето.

„Рисунката“ представляваше просто надраскани с молив пресичащи се линии.

— Е, може би не! — ухили се Кърн.