Арена 13

20. Да се биеш по инстинкт

— Ти не каза нищо за това! — обвиних Куин, гледайки ядосано към въжето. — Не ми каза, че ще трябва да се бия така!

Бях ядосан. Какво друго беше пропуснала да ми каже Куин? Пискюлестият вече привързваше другия край на въжето към глезена й̀.

— Това е мой проблем. Не се тревожи. Ще подражавам на движенията ти стъпка по стъпка.

— Той ще защитава ли някого? — попитах, като кимнах към пискюлестия.

Куин поклати глава.

— Как ще спечелим? — попитах.

— Като направим така, че да му е невъзможно да продължи.

В гласа на Куин имаше студена решителност, когато каза това: явно се опитваше да не мисли какво можеше да стане. Мисля, че видя слисването върху лицето ми, защото хвана здраво лявата ми ръка над лакътя и доближи устни до ухото ми.

— Дадеш ли му дори най-малък шанс, той ще направи с теб именно това! — изсъска тя. — Ако те спре, може да ме пореже. Толкова е просто.

— Остриетата ще бъдат ли потопени в отрова?

— Неговите ще бъдат. Твоите няма. Но отровата е бавно действаща — нищо, за което да се тревожиш сега. Това е просто нещо, което пискюлестите използват, за да са сигурни, че противниците им няма да се отметнат при облог. Порежат ли те, независимо дали ще победиш, или ще изгубиш, стига да се придържаш към условията им, ще получиш противоотровата.

Сложиха на земята едно одеяло и го разстлаха. Върху него лежаха около дузина хладни оръжия. Нямаше две еднакви. Не бързах: внимателно претеглях всяко едно и пробвах дръжката му. Всичките бяха прекалено тежки.

— По-добре ще се справиш с мечовете на Йон — каза Куин, но когато помоли за тях, отговорът беше „не“.

Така че се възползвах възможно най-добре от ситуацията, като избрах двата най-леки. По-лекия от двата стиснах в дясната си ръка. Трябваше да свърши работа.

Ядът ми към Куин изведнъж беше заместен от страх. Бях изплашен. Това изобщо не беше като битките с тояги: въжето щеше да възпрепятства движенията ми. Можехме да паднем, да рухнем в преплетена купчина и тогава щяхме да бъдем посечени.

Щом се въоръжих, тълпата пискюлести се дръпна назад, за да отбележи границите на арената — овал, разположен на склона. После противникът ни слезе и застана с лице към нас. Беше много висок и разсъблечен до кръста, тялото му лъщеше от мазнина. Всъщност това бе същият пискюлест, който даваше заповеди по-рано.

Битката започна катастрофално. Той налетя бързо и въпреки обещанието на Куин да повтаря движенията ми стъпка по стъпка, краката ни се заплетоха във въжето и паднахме тежко. Мъчехме се да опазим живота си, търкаляйки се отново и отново по сгурията, докато мечовете на пискюлестия свирепо описваха дъги надолу. Някак оцеляхме и се изправихме отново на крака.

Бързината на пискюлестия ме плашеше. Всичко, което можехме да направим, беше да отстъпим отчаяно, докато той подтичваше през сгурията като насекомо. По-голяма заплаха обаче представляваше намазаната с мазнина и лъщяща горна част на тялото му. Той се наведе от кръста, сякаш костите му бяха меки и податливи. Или това, или имаше двойни стави, които позволяваха на дългите му ръце да нанасят удари от необичайни ъгли.

Постепенно ни изтласкваха надолу по хълма. Вече пъхтях тежко, въздухът стържеше в гърлото ми, по лицето ми се лееше пот, дланите ми бяха влажни, заради което ми беше трудно да държа мечовете си както трябва.

На два пъти се хвърлих в опит да нанеса удар на пискюлестия, но опитите ми бяха бавни и тромави, а той изобщо не се поколеба в решителното си настъпление. Само тялото му се придвижи частично назад, просто за да излезе извън обсега на остриетата на мечовете ми.

Чувах как пискюлестите подвикват подигравателно и дюдюкат зад нас. Знаех какво щеше да стане, ако бъдехме принудени да застанем отново сред тях: същите неща, които ставаха в Мипосин. Някой те сграбчваше за ръкава в тъмното. Нечии крака се опитваха да те препънат. Или можеше дори да те сграбчат и да те запратят напред към очакващата те тояга на противника ти.

А тук беше с хладни оръжия…

Вече бях изпълнен с ужас. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите. Нещо вътре в мен вече бе победено. Страхувах се за Куин и Йон, знаейки, че животът им ще бъде заложен на карта.

Страхувах се обаче и за себе си. Спомних си какво бе казала Куин: Направи така, че да му е невъзможно да продължи.

Именно това се опитваше да направи с мен пискюлестият. Хладните оръжия можеха да убиват. Хладните оръжия можеха и да изваждат противника от строя. Дори и да оцелеех, животът ми можеше никога повече да не бъде същият.

Точно тогава се случи.

По някаква причина се заковах на място, спирайки отстъплението ни. Поех си дълбоко дъх и зачаках там, протегнал мечовете пред себе си, и пискюлестият също спря. Очите му се взираха упорито в моите, но не помръдваше.

Над всичко сякаш се беше спуснала тишина. А после чух краката на Куин да хрущят по чакъла зад мен.

Две силни хрущящи потропвания с левия й крак, последвани от кратко, бързо, по-леко потропване с десния. Тя посочваше основните движения, използвайки звуковия код, който бяхме разработили заедно: две стъпки наляво, две стъпки надясно, последвани от диагонално обръщане надясно.

Тя беше толкова близо, че можех да почувствам топлия й дъх по тила си. Подобно на лакс, се подчиних и ние затанцувахме бавно по сгурията, наляво, после надясно, изпълнявайки стъпките на Триг, сигнализирани чрез кода Улум, който бяхме упражнявали заедно; вече ми се струваше толкова отдавна.

Това не се хареса на пискюлестия. Видях съмнението в очите му. Когато започнахме отстъплението, той не ни последва.

Нямаше значение. Въпреки това атакувахме, придвижвайки се напред по същия диагонал, нападайки бързо и съгласувано. И за пръв път се движехме като едно създание, стъпките ни бяха в унисон.

Пискюлестият отстъпи и ние се впуснахме след него. И бяхме много, много бързи. По-скоро се носехме плавно, отколкото се движехме, плъзгайки се напред, краката ни сякаш почти не докосваха чакъла.

Сега ръцете ми се подчиняваха на мозъка, нанасяйки удари без усилие, описвайки бързи дъги, които караха пискюлестия да се привежда назад от кръста. Третият ми удар едва не го поряза и го спаси само бързината на краката му. Те още подтичваха по сгурията, но сега го понесоха назад, докато ние го изтласквахме нагоре но склона.

Не се наложи Куин да използва отново Улум, което беше добре. Бяхме прекарали относително кратко време в репетиране на звуковия код и репертоарът ни беше ограничен. И въпреки това кодът беше изпълнил предназначението си: беше ме извадил рязко от страха ми, давайки ми време да помисля и да си поема дъх.

Сега, с нарастваща увереност, преминах към следващия етап, в който се биех по инстинкт и не се изискваше мисъл. Всяко движение, което правех, беше спонтанно. Отново бях боец с тояги, доверявах се на тялото си, бързината и умението се прехвърляха към ръцете и краката ми, докато умът ми бе откъснат от случващото се, хладнокръвен наблюдател, който изготвяше стратегията и отбелязваше слабостите на противника ми.

И не бях сам. Куин повтаряше движенията ми стъпка по стъпка. Дори когато се движехме, тя беше толкова близо, че все още можех да почувствам горещия й дъх по тила си. Почти сякаш чувах как бие сърцето й̀, туптейки в същия бърз ритъм като моето, сякаш имахме едно общо кръвообращение, нейните артерии и вени, свързани с моите.

Беше ободряващо и почти започна да ми доставя наслада. Но краят наближаваше бързо.

Първият шанс, който получих, беше слаб, но Куин вероятно дори не го забеляза. Не забеляза, защото не знаеше на какво бях способен. Когато се бихме, тя ме бе подложила на тежко изпитание, но знаех, че мога да издигна представянето си до друго ниво, което бях постигал може би само един-два пъти по време на битка. А сега, под натиска на битката с пискюлестия, изправен пред всички мрачни последици на поражението, отново бях стигнал до това място.

Втората възможност беше очевидна и когато я пропуснах, Куин реагира моментално.

— Довърши го! Довърши го сега! — изсъска тя в ухото ми.

Но не можех да го направя. Това изобщо не беше като да се бия с тояги. За да довърша битката, трябваше да го порежа с хладните си оръжия. Трябваше да го посека толкова лошо, че да не може да продължи. Пискюлестият сигурно някак беше усетил какво ставаше в главата ми. Или може би разбра, че бях изпуснал шанса си. Каквато и да беше причината, той внезапно започна да се бие с подновена енергия и ожесточение; отново започнахме да отстъпваме, принудени да слезем надолу по склона.

Накрая все пак го довърших. Победих, защото резултатът от загубата беше твърде ужасен, за да приема мисълта за него.

Пискюлестият се беше изложил на опасност, правейки онази допълнителна стъпка: тялото му се приведе от кръста, мечът му замахна за покосяващ удар към гърлото ми.

Той беше бърз, но аз бях по-бърз и пробих защитата му, като посегнах да забия десния си меч, чувствайки как въжето на десния ми глезен се изопна, когато Куин за миг се поколеба. Реагира точно навреме, за да не ни събори върху сгурията; навреме, за да ми позволи да последвам движенията й̀.

Но не порязах пискюлестия. Обърнах тежката ръкохватка на меча към него и я блъснах силно в устата, счупвайки зъбите му.

Използвах меча в лявата си ръка по подобен начин, като тояга, и го ударих по дясното слепоочие. Той изгуби съзнание още преди да падне на земята.

Помислих си, че съм победил, но грешах. Пискюлестите чакаха напрегнато. Овалът се превърна в кръг, когато започнаха да се приближават.

— Все още не си го довършил — каза Куин. — Щом се изправи пак на крака, ще продължи!

Тогава разбрах какво се очакваше от мен. Пискюлестият лежеше по гръб, гърлото му беше открито за острието ми. Това беше един начин да го довърша. Друг вариант беше да прережа сухожилията под коленете му, за да не може да ходи.

Не можех да направя никое от двете. Не можех просто да го посека хладнокръвно.

Но все пак направих разрез.

Сякаш в кошмар, направих разреза, без да мисля. Срязах въжето, което ме свързваше с Куин. Тя моментално зарови лице в ръцете си и нададе отчаян вопъл.

Едва тогава осъзнах колко ужасно беше това, което бях направил. Прерязвайки въжето, което ни свързваше, преди да погубя или осакатя противника си, бях сложил край на схватката.

Но освен това бях нарушил условията й̀.

Бях загубил.

Сега животът на Куин и Йон принадлежеше на Таласъма.