Арена 13

24. Таласъма

Беше последната вечер от сезона. Открих, че ми е трудно да повярвам, че беше минал толкова бързо.

Седях в галерията на Арена 13. Случаят беше специален: Кърн се беше представил блестящо в схватките. Ако успееше да спечели тазвечерното състезание, щеше да завърши пръв в класацията.

Така че, в очакване на празненство, Тайрън се беше сдобил с места на първия ред за себе си, Тийна, Куин и възпитаниците си първа година, но все още не беше пристигнал.

Носех най-хубавите си дрехи, купени за такива поводи; на колана ми висяха два меча за Триг, осигурени от Тайрън. Сега, когато бях в списъците, беше мое право да нося хладно оръжие. Тези бяха добри, но не можех да не забележа онези на колана на Палм. Те имаха украсени със сребро ръкохватки, всяка — инкрустирана с едър рубин.

Седях до Куин. Почти не си бяхме говорили от нощта, когато се бих с пискюлестия. Не можеше да се каже точно, че не ми обръщаше внимание, но се държеше на разстояние, само ми отравяше бегли усмивки. Реших да се опитам да разчупя леда. Но когато се обърнах към нея, тя проговори първа.

— Поздравления — каза. — Би се много добре в турнира. Баща ми каза, че си бил „изкусен“, а от неговата уста това е истинска похвала. Какво ще правиш с всички онези пари, които спечели от Палм?

— Ще ги прибавя към цената на един наистина добър лакс, предполагам.

— Няма да се наложи — каза Куин с усмивка. — Баща ми ще се погрижи за всичките ти нужди. Никога не съм го виждала толкова въодушевен заради нов възпитаник.

— Невинаги ми го показва — казах и се намръщих. Това определено беше вярно. Като цяло, Тайрън беше пестелив с похвалите си. Струваше ми се, че винаги се интересува повече от благополучието на Палм.

— Премълчава много неща, но, повярвай ми, има високо мнение за уменията ти — каза ми Куин. — Можех да го разбера, ако имаше богат баща като Палм. Сигурно има специални планове за теб. Не мога да повярвам, че дори те регистрира със собственото си име!

— Той каза, че това е обичайна практика…

— Това е вярно за повечето учители по бойни умения, но ти си първият, когото той някога е регистрирал така.

Беше много приятно да чуя това. То ме накара да помисля, че Тайрън имаше вяра в мен въпреки всички неприятности, в които се бях замесил. Може би в това имаше нещо повече от опит да запази самоличността на баща ми в тайна.

— Как е Йон? — попитах.

— Справя се добре, но се тревожи, че може да си изгуби разрешителното. Засега никой не е повдигнал обвинение срещу него, но това, което направи, е общоизвестно и могат да го направят във всеки момент. Ако има врагове, ще го разбере съвсем скоро.

— Какво ще прави, ако това стане?

Куин сви рамене:

— Не сме говорили много за това. Във всеки случай, сега не се виждам с него. Скъсахме. През повечето време баща ми ме държи в къщата — освен когато работя в канцеларията му. Не ме пуска да излиза след мръкване — с изключение на специални поводи като този.

— Съжалявам — казах.

Вътрешно обаче изобщо не съжалявах. О, знаех, че за Куин е трудно да не й позволяват да излиза от къщата: знаех колко много обичаше да посещава Колелото след мръкване. Но сърцето ми се изпълни с възторг при новината, че връзката й с Йон беше приключила. Можех ли да смея да се надявам, че сега имам шанс?

— Няма нужда да съжаляваш — каза ми Куин. — Вината не е твоя. Йон не биваше да се замесва така. Във всеки случай, положението скоро ще се подобри. Познавам баща си. Отначало е много суров и строг, но накрая винаги става отстъпчив. Скоро ще сломя упоритостта му! — добави тя с усмивка.

Между нас се възцари мълчание, докато се мъчех да измисля някоя ободрителна реплика. Долу на арената двете врати бяха все още затворени, но не след дълго схватката щеше да започне. Тайрън още не се беше появил и започвах да се тревожа, че може да пропусне състезанието на Кърн, което беше в началото на списъците за тази вечер.

Внезапно, без предупреждение, факлите потрепнаха, а после бяхме потопени в пълна тъмнина. Викове на почуда и уплаха се надигнаха от зрителите около нас.

Ново потрепване и светлините — както тези по стените, така и полилеят в центъра — запламтяха отново, сякаш нищо не се беше случило.

Вдигнах поглед: сега факлите излъчваха спокойна, равномерна светлина, но още докато гледах, отново започнаха да потрепват, сякаш лъхнати от студен дъх — макар че въздухът беше напълно неподвижен. Нямаше очевидно обяснение за онова, което ставаше.

Отново бяхме потопени в непрогледна тъмнина и крясъци и воали раздраха въздуха: после, когато светлините отново блеснаха, зрителите започнаха да се надигат от местата си и забързано да се трупат на пътеките между седалките. Чувство на паника и ужас се разпростря из галерията, докато напираха към вратата в дъното.

— Какво има? — попитах Куин. Тя не отговори. Във всеки случай, въпросът беше глупав. Вече се бях досетил какво означаваше това — най-лошото нещо, което можеше да се случи.

Таласъма беше пристигнал да отправи предизвикателство.

— Кърн! Какво ще стане с Кърн? — попита Тийна, навеждайки се през седалката към нас. Очите й бяха широко отворени, а устата й беше зяпнала слисано.

— В списъците тази вечер има двайсет и седем бойци в позиция „мин“, така че вероятността да бъде избран не е много голяма — каза Куин на сестра си. — Обещавам ти, че няма да е той…

Обърнах се и огледах галерията. Само преди минути тя беше препълнена — там седяха около две хиляди души, — но сега бяха останали само няколко дузини.

Не казах нищо. Сърцето ми препускаше, защото знаех какво става. Под арената бойците от позиция „мин“ щяха да бъдат събрани в зелената стая. Главният разпоредител щеше да тръгне към тях с лотарийната сфера.

Сега се избираше онзи, който трябваше да се бие с Таласъма.

С дълбок тътен вратите започнаха да се отварят едновременно и три-гладът на Таласъма излезе на арената. Трите лакса носеха черни като абанос брони, но не бяха нито повече, нито по-малко човешки на вид от онези, които ми бяха познати. После на арената ги последва четвърти боец.

За пръв път видях очите на Таласъма.

Почувствах прилив на гняв и цялото ми тяло започна да трепери. Това беше създанието, което беше убило майка ми и беше предизвикало смъртта на баща ми. Да бъда толкова близо до него, неспособен да направя каквото и да е, беше почти непоносимо.

От врата надолу той изглеждаше не по-различен от всеки друг боец на Арена 13, макар че носеше бронзовия шлем, за който Тайрън ми беше разказал. Наличникът нямаше човешки черти, но там, където обикновено се намираха очите върху човешко лице, имаше широк черен процеп.

Именно в този момент боецът в позиция „мин“ излезе на арената от вратата точно под нас. Шокирано видях сребърната емблема с вълка, изобразена на гърба на късия му кожен жакет.

Тийна нададе лек вик и зарови лице в ръцете си, привеждайки се, докато главата й се опря на предпазния парапет.

Колкото и да е невероятно, това се бе случило: бяха изтеглили от сферата сламката, която определяше Кърн да се бие срещу Таласъма.

Хвърлих поглед от другата страна към Палм и Дейнън; и двамата се взираха надолу на арената, с очевиден шок, изписан на лицата. Дейнън погледна Тийна, отваряйки уста, сякаш за да каже нещо; после, изглежда, размисли и се извърна.

Куин се надвеси напред и сложи ръка на рамото на Тийна. Дълбоки ридания разтърсваха тялото на сестра й̀.

Правилата, изглежда, се бяха променили. Главният разпоредител излезе на Арена 13 само за миг да кимне на двамата бойци и нямаше изсвирване на тръба, което да отбележи точния момент, когато трябваше да започне битката.

Вратите се затвориха с лек тътен и последва кратко забавяне, докато бойците се подготвяха за битката, заемаха позиция и маневрираха, докато се настройваха за първата атака.

Щеше да започне всеки момент.

Кърн настъпваше бавно към противниците си, танцувайки много близо до гърба на лакса си. Лицето му беше сковано от съсредоточено изражение, вместо от страх. Той се извъртя наляво, после надясно и започна да барабани с пети, за да покаже посоката на нападението.

Не можех да проследя всеки детайл от поредицата сигнали, но го бях гледал как тренира достатъчно често, за да схвана основното. Кърн преминаваше в нападение. Това беше начинът, по който се биеше обикновено. Тайрън наричаше това „контролирана агресия“. В нея нямаше нищо безразсъдно; това го беше извело на върха на класацията в Триг.

Беше невъзможно да се прецени как се чувстваше Таласъма, защото шлемът покриваше изцяло главата му. Дали лицето му беше студено и безизразно, запитах се. Или се усмихваше, предвкусвайки победата?

Не ми харесваше мисълта, че носи шлем, докато Кърн нямаше такъв. Баща ми с право бе носил вълчия си шлем. Защо другите, предизвикани от Таласъма, не бяха правили същото? Забравено ли беше сега?

Първата атака на Кърн беше умела и се чу стържене на метал по метал, когато мечът на лакса му беше на косъм да уцели пластината на гърлото на най-близкия лакс от три-глада на Таласъма; но после Кърн на свой ред се озова под натиск и беше принуден да отстъпи назад към стената на арената, докато лаксът му отчаяно се опитваше да го предпази от остриетата, които се извиха в дъга към тялото му.

Възползвайки се от дървената стена, изпълнявайки любимата си хитрост, Кърн отскочи ритмично от нея, промъквайки се, докато лаксът му, макар и много затруднен сега от общата сила на съперниците си, се мъчеше да го защити.

Кърн отново премина в нападение. За известно време успя да се задържи в центъра на арената. Беше добър, а тази вечер се биеше по-добре от всякога, издигайки се до нови висоти. В един момент дори изтласка Таласъма и неговия три-глад назад към далечния ъгъл — стори ми се, че имаше истински шанс да спечели.

Малката тълпа започна да подвиква и ликува, а после да барабани одобрително с ботуши по пода на галерията. Кърн беше много популярен боец. Всички бяха очаквали да приключи сезона като шампион. Вярваха в него. Той беше най-добрият, с когото разполагаха, и със силата на волята си го подтикваха към победа над омразния Таласъм.

Борбата беше бърза и ожесточена, но постепенно Таласъма започна да взима надмощие, докато Кърн отново беше изтласкан назад.

После удари гонгът. Не можех да повярвам, че вече бяха минали пет минути. Сега и двамата бойци трябваше да се бият пред лаксите си.

Те спряха, откъснаха се един от друг и заеха новите позиции.

Сега публиката притихна; усещах безпокойството им. Таласъма беше бърз и смъртоносен, по-застрашителен от лакс. Кърн щеше да се изправи пред него меч срещу меч. Дългите ръце на собствения му лакс щяха да се протегнат през раменете му в опит да го защитят, но дали щеше да бъде достатъчно?

Таласъма атакува яростно и Кърн отстъпи.

Тийна покри лицето си с ръце, неспособна да гледа. Дейнън си гризеше ноктите.

— Махни се от стената, глупак такъв. Махни се от стената! — изкрещя Тайрън, когато се смъкна на мястото си до Тийна. Дишаше тежко.

Думите на Тайрън ми се сториха сурови. Беше очевидно, че Кърн отчаяно се опитваше да се отдели от стената, но му пречеше самата ярост на атаката на Таласъма. Гърбът му беше притиснат към бронираните гърди на лакса му. Нямаше къде да отиде. Таласъма беше точно пред него, а трите лакса настъпваха от всички страни.

Но знаех, че Тайрън обичаше Кърн като роден син — просто страхът му за него го беше накарал да изрече онези думи.

Тийна повдигна глава от парапета и се наведе към баща си, който взе двете й ръце в своите. Тя се взираше надолу на арената, сякаш хипнотизирана от онова, което ставаше. Внезапно, ужасно, шокиращо, всичко приключи.

Лаксът на Кърн рухна с меч, забит с всичка сила в пластината на гърлото му.

Кърн залитна настрана със замаяно изражение. Таласъма вече го беше порязал. По лицето му имаше кръв, а по дясната страна на гърдите му бавно се появи по-тъмно петно, процеждайки се от вътрешната страна на кожения му жакет. Още докато гледах, друг от мечовете на Таласъма потъна в плътта му.

Призля ми. Това не можеше да се случва. Беше прекалено жестоко. Убиваха го пред очите на жена му и никой не можеше да направи нищо, за да го спаси.

Той се олюля, но не падна — макар да беше ясно, че е сериозно, може би смъртоносно ранен. При обичайните правила на битката боецът и неговият три-глад щяха да отстъпят в мига, щом се пролееше кръв. Лаксите бяха настроени да правят точно това — освен ако настройките им не бяха променени от условията на схватка за отмъщение — или от различните правила, които явно важаха тук. Сега те се дръпнаха назад, но вече беше твърде късно за Кърн.

Той беше победен и, мъртъв или жив, принадлежеше на Таласъма.

Гледахме шокирано, докато излизаше от Арена 13. Цялата галерия беше смълчана. Той тръгна храбро, куцайки пред Таласъма и неговите лакси, като се опитваше да остане на крака, с лице, разкривено от болка и примирение. Зад него оставаше кървава диря, а на прага на вратата за бойците „маг“ спря за миг и залитна.

Помислих си, че ще рухне, но той се обърна към галерията. Гледаше нагоре към Тийна; виждаше далечното лице на съпругата си за последен път.

Тийна изкрещя името му: болката в гласа й беше ужасна в тишината. После Кърн мина през вратата и се изгуби от погледите ни.

Излязохме веднага от галерията. Тайрън и Куин хванаха здраво Тийна под ръка, като наполовина я повдигаха, наполовина я влачеха нагоре по стъпалата. Зрителите останаха по местата си, за да ни пуснат да минем през вратата. Гледаха ни мълчаливо, по лицата им личеше цяла палитра от емоции; жал, гняв, тъга, разкаяние и слисване.

Тялото на Тийна беше вдървено и тя трепереше от глава до пети. В къщата на Тайрън слугите му, бързи и сръчни, се притекоха на помощ. Повикаха лекар и Тийна беше увита в одеяла и настанена близо до огъня. Сега тя се разтърсваше от тръпки; първата вълна на истерията беше отминала, оставяйки я спокойна и с избистрен ум.

— Помогни му, татко — примоли се тя тихо. — Моля те, помогни му! Знам, че можеш да го направиш.

Тайрън поклати глава и започна да крачи из стаята като животно в клетка.

— Откупи Кърн. Моля те… ако дадеш на Таласъма достатъчно пари…

Тайрън продължаваше да крачи и още скъпоценни минути отминаваха безвъзвратно.

— Позволи ми да се предложа на негово място. Моля те, татко.

Лекарят пристигна и трябваше да държат Тийна да не мърда, докато той насила изля в устата й отварата, която беше донесъл. Когато тя загуби съзнание, двама слуги я отнесоха горе в спалнята й̀. Куин вървеше зад тях. Едва тогава Тайрън спря да крачи из стаята. Стана много спокоен и решителното изражение, което познавах толкова добре, се върна в очите му.

— Сега — в леглото! — каза рязко, поглеждайки настойчиво към прага, където чаках заедно с Палм и Дейнън.

Но когато се обърнах да си тръгна, Тайрън подвикна след мен:

— Ти не, Лейф! Ела с мен.

Последвах го до задната част на къщата, после долу в избата. В камъка беше вградена малка метална врата. Бях я забелязал преди, но никога не се бях замислял много за нея. Когато Тайрън я отвори, осъзнах, че това беше сейф.

Извади от сейфа една кесия и ми я подаде. Беше тежка — далеч по-тежка от онази, която Куин беше дала на пискюлестите.

— Това е злато — каза Тайрън. — Единствените монети, които Таласъма различава.

Излязохме на студения нощен въздух: Тайрън тръгна начело към висока дървена каруца; пред нея стоеше впряг от шест коня.

Той щеше да отиде при Таласъма — и беше избрал мен да го придружа. Почувствах се така, сякаш ми бе оказана чест, но изпитах и нервност. Защо аз?

Тайрън се качи и хвана поводите. Но преди да потеглим, се обърна към мен:

— Знаеш ли къде отиваме? — попита.

Кимнах.

— Не си длъжен да идваш. Ако те е страх, върни се в къщата.

— Не ме е страх — казах.

— Това е, защото не си роден в този град. Ако знаеше повече за Таласъма, щеше да те е страх. Знаеш какво е сторил на майка ти, но то е само частица от онова, на което е способен. Това е една от причините да те взема с мен. Искам да разбереш с какво си имаш работа. А има и друга причина. И тя е, защото си тук и ти имам доверие. Имам ти доверие, както имах доверие на баща ти. Никой не бива да отива сам в цитаделата на Таласъма. Затова искам със себе си някого, на когото мога да разчитам.

— В опасност ли сме там? — попитах, като посочих нагоре по хълма.

— Не и тази вечер. Не и ако запазиш самообладание и правиш точно каквото ти казвам.

— Той ще ви послуша ли? Ще върне ли Кърн?

— Би могъл — отговори Тайрън мрачно. — Подозирам обаче, че горкият Кърн вече е умирал, още преди да напусне арената. Не, не отиваме там горе с надеждата да върнем на Тийна тялото на Кърн, макар че бих дал почти всичко, за да мога да сторя точно това. Отиваме там за нещо друго…

— Нещо друго ли? — попитах.

— Да — каза Тайрън мрачно. — Надявам се да откупя душата на Кърн.