Арена 13

19. Пискюлестите

Почуках на вратата на кабинета на Тайрън в главната сграда — стаята, където се срещнахме за пръв път. Бях помолил за среща и той ме очакваше. Едномесечният ми изпитателен срок беше приключил две седмици преди това, а той все още не ми беше казал дали съм го издържал, или не.

Дали щеше да ме задържи като свой възпитаник?

Той кимна към кожения стол и аз седнах с лице към него от другата страна на голямото писалище. Устата ми беше пресъхнала. Бях направил най-доброто, което можех — но дали щеше да е достатъчно добро? — зачудих се.

— Помоли да ме видиш, така че какво мога да направя за теб? — каза Тайрън с усмивка.

— Дойдох по две причини — казах му. — Първо, за да ви попитам дали съм издържал изпитателния си срок, и второ, да ви отговоря на въпроса, който поставих в първия ден от обучението си. Попитах ви защо не се бием на Арена 13 само човек срещу човек. Попитах ви защо имаме нужда от лаксите. Вие ми казахте да се опитам сам да открия…

— Е, давай, Лейф. Кажи ми отговора, до който стигна.

— Не съм стигнал до един ясен отговор. Сетих се за няколко причини, но повечето от тях са само предположения — казах му.

— Тогава предположи, Лейф. Нека чуя мислите ти.

Бях мислил дълго и усърдно какво щях да му кажа. Така че си поех дълбоко въздух и започнах.

— Мисля, че начинът, по който се бием, е свързан главно с традицията и създаването на богатство. Ако хората правят нещата по един начин достатъчно дълго и той върши работа, те просто продължават. Битките на Арена 13 са индустрия. Тя осигурява работа за учителите по бойни умения, бойците и онези, които ги обслужват. Букмейкърските къщи създават още работа и богатство. Мисля обаче, че битките Тригладиус — три меча — водят началото си от много по-отдавна: от неща, които са се случили преди поражението на човека и построяването на Бариерата. Тогава нещо се е случило — може би някаква форма на борба или развлечение — и Арена 13 ознаменува именно това. Но това, което правим сега, може да е само жалка сянка на онова, което е станало тогава.

Погледнах Тайрън и видях, че лицето му беше непроницаемо.

— А може би има и свидетелства във фолклора на Джентай, за който ми разказваше баща ми. Когато успея, възнамерявам да ги посетя и може би мога да открия нещо повече за ритуалите им.

Тайрън сви рамене:

— Явно си обмислил отговора си, Лейф — каза с усмивка. — По-добър е от това, което могат да измислят повечето хора. Самият аз мисля много за това. Един ден се надявам да открия повече, така че очаквам с нетърпение да чуя какво ще разбереш от Джентай.

Той замълча и ми се усмихна:

— Ако не броим битката с тояги, отбеляза много добро начало. Издържа едномесечния си изпитателен срок. Браво!

Тайрън посегна надолу, вдигна един пакет иззад писалището си и ми го подхвърли.

— Отвори го — нареди.

Беше чифт ботуши Триг. Бяха с отлично качество и излъчваха приятния мирис на нова кожа. Сега вече имах собствени ботуши — свършено беше с тренировките на бос крак. Това щеше да подобри представянето ми и беше още една стъпка към осъществяването на амбицията ми да се бия на Арена 13.

— Това са най-хубавите ботуши, които могат да се купят — каза той, — но ще трябва да ги поразтъпчеш. Очаквай да ти направят някой и друг мехур отначало. Предстои ти много усърдна работа, но знам, че няма да ме разочароваш.

Беше съботен следобед и седях с Дейнън на една маса пред обичайното ни кафене на пазарния площад. През седмицата бе имало внезапни дъждове и каменните плочи бяха влажни. На хоризонта зловещо се бяха струпали облаци, а силен вятър караше дърветата да се извиват и гърчат. Наоколо имаше по-малко хора от обикновено.

Отпивахме сок и си бъбрехме. Беше мой ред да плащам: имах пари в джоба и започвах да спестявам. Именно тогава видях Куин да идва към нас през пазарния площад с приятеля си, Йон.

От посещението ни в Общността насам тя избягваше погледа ми на масата за закуска и дори когато се разминавахме из къщата, не можех да разбера защо се държеше така. В края на краищата, не бях направил нищо лошо. Гордостта обаче не ми позволяваше да направя първия ход. Чувствах се оскърбен. Мислех си, че е редно тя да ми се извини, макар да знаех, че нямаше да го стори.

Те минаха доста близо до нашата маса и бях сигурен, че трябва да ни е видяла, но тя не хвърли дори бегъл поглед в нашата посока. Йон обаче се усмихна и кимна, и аз му помахах. Седнаха през няколко маси от нас.

— Да не сте се скарали за нещо с Куин? — попита Дейнън. — Надявам се, не възразяваш, че питам, но не можех да не забележа, че тя постоянно се прави, че не те вижда. Мислех, че сте добри приятели.

Свих рамене:

— Мисля, че е имала някакъв спор с приятеля си и после започна да се държи странно с мен. Сопна ми се и аз й отговорих рязко. Не й хареса и оттогава не ми е говорила. Помагаше ми със звуковия код на тренировъчния терен, но и това престана.

— Понякога момичетата могат да бъдат странни. Кой ли може да ги разбере? — Дейнън поклати глава.

— Е, аз със сигурност не ги разбирам.

— Може би именно ти трябва да разчупиш леда — предложи той.

— Как? — зачудих се.

— Просто кажи, че съжаляваш.

— Но аз не мисля, че съм направил нещо лошо.

— „Съжалявам“ е просто дума. Можеш да го кажеш. Тогава всичко ще бъде наред.

— Правиш го да звучи лесно, Дейнън.

— Наистина е. Тя вероятно също иска да каже, че съжалява, но гордостта не й позволява. Ти можеш да бъдеш по-великодушен. Във фермата на баща ми има двама работници, които не са си говорили от повече от трийсет години и все пак хората казват, че едно време били добри приятели. Ето колко дълго продължило неразбирателството им. Бас ловя, че дори не помнят за какво са се скарали. Ако единият от тях беше казал, че съжалява, днес все още щяха да бъдат приятели.

На път за вкъщи минахме покрай магазина, където се продаваха принадлежности за Триг, и забелязах, че червените ботуши все още бяха изложени на витрината.

Така и не успях да поема нещата в свои ръце и да кажа, че съжалявам. Дългото мълчание между нас свърши същата нощ с три силни почуквания по стената; почуквания, които обикновено идваха много късно нощем, събуждайки ме от дълбок сън.

Направих се, че не чувам повикването на Куин. Знаех, че не ме кани в стаята си за извинение. Тя винаги искаше нещо. Първия път искаше да разбере що за птица е новобранецът. Втория път искаше да се бие с мен и да ме победи. Третия път — това пък за какво беше? Дали просто й трябваше повод да отиде на битките с тояги и да види Йон?

Трите потропвания се повториха, но аз не помръднах. Чух съскане от Палм, несъмнено ядосан както от шума, така и от факта, че Куин ме викаше.

Тя почука отново. Три много силни почуквания по стената.

— Помниш ли за какво си говорихме днес следобед? — обади се Дейнън от тъмнината. — Това е шансът ти, Лейф.

Така че се измъкнах от леглото и гневно навлякох ризата, панталоните, чорапите и ботушите си. Настроението ми се беше променило, откакто говорих с Дейнън. Не смятах да съм този, който ще се извини. Щях за последен път да отида да видя какво искаше Куин, после да й кажа да не ме вика никога повече. Щях да бъда студен. Щях да бъда като лед.

Щом я видях обаче, решимостта ми започна да се топи. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Носеше панталони и ботуши Триг, устните й бяха оцветени по обичайния начин, но освен това беше загърната в одеяло и забелязах, че трепереше от глава до пети.

За какво беше това? Част от мен си мислеше, че може би е някакъв номер — маневра за заблуда, за да ме накара да направя каквото искаше. Но сега от очите й се стичаха струйки сълзи. Това беше истинско.

— Лейф, трябва да ми помогнеш — каза тя. — Ти си единственият, който може.

— Какво има? — попитах, ужасявайки се от отговора. Знаех, че сигурно беше нещо много лошо.

— Йон — каза тя. — Пискюлестите са го хванали. Скоро ще е твърде късно. Преди разсъмване ще го отведат при Таласъма.

Опитах се да осмисля думите й̀. Как беше възможно?

— Не разбирам — казах й̀. — Как изобщо Йон се е замесил с пискюлестите? В града ли дойдоха?

Спомних си как бяха тичали с дълги скокове надолу по тревистия склон, за да грабнат тялото на мъртвото момиче. Дали бяха влезли в Общността след мръкване? Но защо бяха хванали Йон?

— Той отиде при тях — обясни Куин. — Беше предизвикателство, свързано с голям облог — много голяма сума пари. Ако беше спечелил, Йон щеше да се устрои до края на живота си, да може да си купи всеки лакс, който поиска. Но загуби от участника на пискюлестите. Пак не би трябвало да има проблем — и други от града бяха заложили на същото. Но сега те отказаха да платят. Това означава, че животът на Йон е изгубен. Пискюлестите ще го предадат на Таласъма.

Не можех да проумея какво се очакваше да направя. Струваше ми се като нещо, което трябваше да бъде докладвано на управата на Колелото или някой друг, който разполагаше с власт. Пискюлестите не бяха по-добри от разбойници. Това беше дори по-лошо от случилото се на езерото. Как можеше да им се позволява да го правят безнаказано?

— Каза ли на баща си? — попитах Куин.

Тя поклати глава и сълзите рукнаха по лицето й̀.

— Разкажи му — казах. — Със сигурност ще може да направи нещо…

— Не може да направи нищо. Никой не може. Пискюлестите са слуги на Таласъма, а никой не смее да се меси в делата на Таласъма. Ако му кажа, той ще ни възпре да се опитаме да помогнем. Има само един начин, по който можем да помогнем на Йон.

— Как мога да помогна? Единствените пари, които имам, са онези, които баща ти ми даде.

— Някой трябва отново да се бие с шампиона на пискюлестите. Донякъде е като битките с тояги, но е меч срещу меч. Точно затова ти си единственият, който може да ми помогне. Още не си положил клетвата и си достатъчно бърз да спечелиш.

— Искаш аз да се бия ли? — попитах; открих, че ми е трудно да повярвам на онова, което чувах.

Куин кимна.

— А ако загубя?

— Не се безпокой. Вече уговорих условията, но трябва да стане тази нощ. Ако спечелиш, Йон ще бъде свободен. Ако загубиш, застрашена съм аз, а не ти.

Не можех да повярвам на онова, което чувах.

— Това е глупаво. Ако нещо ти се случи, няма просто да ме изритат — баща ти ще ме убие.

— Вече е свършен факт, Лейф. Сключих сделката. Ако не се върна с теб сега, така или иначе ще умра…

Какво имаше предвид тя? В какво се забърквах?

Стоях там, опитвайки се да разбера какво се бе случило, докато Куин смъкна одеялото от раменете си и го пусна на леглото. Носеше къса горна дреха без ръкави и видях дълго прясно порязване на лявото й рамо. Макар да не беше дълбоко, изглеждаше подуто и възпалено, и жълто-зелено по краищата.

— Шампионът на пискюлестите използва мечове с отровни остриета; потопени са в плодове от скейп. Има противоотрова, но ще ми я дадат само ако се върна веднага. Без нея ще съм мъртва, преди да настъпи утрото.

Гърлото ми се сви от страх. Беше ми непоносимо да си помисля, че нещо може да се случи на Куин. Да я виждам да страда така, ме разстройваше повече, отколкото можех да повярвам, че е възможно. Тялото ми започна да трепери и не вярвах, че ще мога да проговоря.

Но после чувството отмина, за да бъде заместено от вълна на студена ярост, която ме връхлетя от глава до пети. Никой нямаше да нарани Куин, докато аз бях наоколо. Не можех да стоя настрани от това, независимо какво ми струваше.

— Разбира се, трябваше да направя залога по-съблазнителен с пари — продължи Куин.

На колана й бе прикрепена брезентова кесийка. Досега одеялото я беше скривало. Тя я потупа с дясната си ръка.

— Това е злато. На баща ми е. Ако го върнем преди зазоряване, той изобщо няма да узнае, че е липсвало. Е, ще помогнеш ли?

Умът ми се гърчеше насам-натам, опитвайки се да намери решение. Разбира се, че бях готов да се бия, за да защитя Куин, но дали имаше друг начин?

— Не можеше ли просто да накараш баща си да плати първия залог? Със сигурност би предпочел да направи това, вместо да позволи да се излагаш на опасност…

— Баща ми е богат, но дори той няма толкова пари. Онези, които отказаха да изплатят дълга си, са големи играчи — банкери от букмейкърските къщи, които трябваше да поделят основната част от сумата, ако Йон загуби. Но сега отказват да изплатят сумата. Това е част от борбата между Таласъма и хората, занимаващи се с пари в този град. Не всички получават пари от Таласъма и този път не са готови да платят цената на загубата. Това, което Йон щеше да спечели, е нищо в сравнение с онова, което са спечелили те.

Започнах да крача напред-назад до леглото, опитвайки се да мисля.

— Можеш да спечелиш, Лейф. Довери ми се. По-бърз си от шампиона на пискюлестите. Знам, че можеш да го направиш — каза ми Куин.

— Ами Йон? Той е загубил. Може и аз да загубя.

— Той не беше в най-добрата си форма — каза тя. — Беше заради клетвата, разбираш ли. Беше се заклел да не използва хладни оръжия извън арената. Нарушаването й го караше да се чувства виновен. Беше победен още преди да започне. В ума си вече беше загубил битката. Спорихме за това с дни.

— Спорихте? Искаш да кажеш, че ти си искала да се бие, а той — не?

Куин поклати глава:

— Не! Разбира се, че не — точно обратното. Изобщо не исках да се замесва. После, когато разбрах какви угризения изпитваше, задето е нарушил клетвата си, направих всичко по силите си да го убедя да се оттегли от схватката. Но той не слушаше. Никога не слуша и една дума, която казвам. Затова вечно спорим. Но той не заслужава да умре заради грешката си. Никой не заслужава да бъде даден на Таласъма. Затова, моля те, Лейф. Моля те, помогни му.

Намръщих се, но вече бях твърдо решен.

— Ще се бия — казах й̀.

Беше или това, или да я гледам как умира.

Прекосихме града, отправяйки се на север: скоро бяхме оставили зад гърба си последните къщи и се изкачвахме по кална изровена пътека към лагера на пискюлестите.

През пролука в облаците светеше полумесец и на бледата му сребриста светлина смътно различих шпиловете на цитаделата на Таласъма, издигащи се над билото на хълма. Хвърлих поглед обратно надолу към покривите на Гиндийн, домове, пълни с обикновени семейства.

Печално, порутено жилище се извисяваше застрашително пред нас. Прозорците му бяха изпочупени, а предната врата висеше открехната под безумен ъгъл. Закачулена фигура излезе на лунната светлина, направи ни знак да се приближим и ние се отклонихме от пътеката. Грубата трева беше неравна и непрекъснато се препъвах по големи туфи трева. Веднъж си ожулих пръста на камък, а когато изпъшках от болка, някъде наблизо зад мен отекна злобен кикот.

Значи бяха двама, осъзнах, един отпред и един отзад. Двама ли? Самозалъгвах се. Тук живееха. Това място гъмжеше от тях. После видях пискюлестите с качулките да чакат безмълвно, събрани в тъмнината на голия, мрачен склон.

Сигурно бяха двеста или триста. Арената представляваше открит земен участък с лек наклон, но беше суха и покрита със ситен чакъл, който хрущеше под краката.

Точно се чудех дали от мен щеше да се очаква да се бия на тъмно, когато от лявата ми страна внезапно запламтя факла. След няколко мига вече светеха дузина факли, всяка — държана от пискюлест.

Наблюдаваха ме лица, някои — с качулки, докато други видях в цялата им ужасяваща грозота: чертите им едва напомняха човешки и бяха разкривени от жестокост.

Не всички пискюлести стояха прави. Изглежда, че някои се отдръпваха далече от факлите. Те бяха дребни и странни по форма, и стояха на четири крака.

Когато приближихме, създанията се разделиха, но после сгъстиха редиците си зад нас, затваряйки ни плътно в кръг.

Имаше поговорка, която гласеше: Който вечеря с пискюлест, трябва да си служи с дълга лъжица.3

Е, този път щеше да е невъзможно да последвам съвета.

В центъра ни чакаше висока фигура с качулка. Лицето му беше в мрак, а когато заговори, гласът му беше изпълнен със смесица от властност и презрение.

— Това ли е той? — попита той Куин, като наклони лице към мен.

Купи кимна.

— Биел се е с тояги в Мипосин, но няма собствени хладни оръжия.

— Донесе ли парите?

Куин му подаде брезентовата кесия. Той я отвори и изсипа монетите в дланта си, а след това ги преброи внимателно.

После кимна и един пискюлест излезе напред, като носеше малка стъкленица. Куин тръгна към него и той потопи пръсти в съдържанието на съда и започна да втрива в порязаното място на рамото й тъмен мехлем — антидотът за отровата от скейп. Куин остро си пое въздух през зъби и направи гримаса от болка.

Хванах ръката й и тя стисна моята в отговор. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Добре съм, Лейф. Болката ще отмине след миг.

После високият пискюлест посочи двамата от лявата си страна:

— Пригответе ги — нареди.

Когато той си тръгна, един пискюлест се приближи към мен с късо въже. За мое удивление, коленичи в краката ми и започна да връзва единия край на въжето към десния ми глезен.

— Какво е това? — попитах настойчиво Куин.

— Ще вържат краката ни един за друг — каза тя. — Десният ти крак за моя десен крак. Въжето е дълго точно колкото да ми позволи да застана зад теб. Ти си моят лакс. Аз съм мишената. Ако ме пореже, загубени сме. Така получих порезната рана на рамото.