Арена 13

27. Мемориалната служба

Гиндийн беше предимно безбожен град, с малобройни места за отдаване на религиозна почит, никое от тях достатъчно голямо да побере повече от две дузини хора.

Така че възпоменателната служба за Кърн се проведе на Арена 13. Той се беше ползвал с голяма популярност, както сред зрителите, така и сред другите бойци: галерията бе пълна до краен предел. Всички седяха безмълвно, в очакване Пинчън да се появи и да сложи началото на церемонията. Този ден всички носеха черни шарфове, а жените бяха облечени в лилаво и сиво, традиционните цветове на траура; устните им не бяха оцветени.

Седях на първия ред с Дейнън и Палм от лявата ми страна; непосредствено от дясната ми страна беше Тайрън, а Тийна седеше между него и Куин.

Преди да тръгнем от къщата, Тайрън беше дал строги указания, главно насочени към Куин — макар че очите му все пак се спряха за кратко върху мен. Всеки можеше да каже няколко думи по време на службата, но не трябваше да използваме случая, за да нападаме Таласъма. Проговорехме ли открито по този начин, това щеше да навлече беди на цялото семейство.

Големият полилей се спусна, изпълвайки арената с потрепваща жълта светлина, и вратата за бойците „маг“ бавно се отвори с тътен. Пинчън, препасан с черен шарф и с церемониалния си служебен жезъл в ръка, се приближи бавно до центъра на арената и вдигна поглед към галерията.

— Събрали сме се тук да отдадем прослава на живота на Кърн и да поменем смъртта му! — извика той: думите му отекнаха, отразени от стените на галерията. — Той загина храбро, точно както живя. Освен това беше изключително умел боец. Щеше да се превърне в един от най-великите бойци, които тази арена е виждала някога. Кой друг желае да говори за Кърн?

В отговор из галерията се вдигнаха многобройни ръце. Пинчън удари рязко три пъти с жезъла си по пода, а после посочи с него един млад мъж от дясната ни страна.

— Красий ще говори — провиква се той.

Красий беше един от бойците на Тайрън в позиция „мин“; току-що беше приключил тригодишното си обучение. Бях го срещал само веднъж, понеже сега той живееше в пределите на Колелото. Беше риж и луничав, а докато се изправяше на крака, се обля в яркочервена руменина при мисълта да говори пред толкова много събрани хора.

— Освен че беше умел боец, Кърн беше също и прекрасен учител — започна той. — Беше благ и търпелив и му дължа много. Той ме изпълни с увереност, когато нямах никаква. Накара ме да повярвам, че притежавам способността да успея. Дойдох в този град сам и без приятели. Кърн и съпругата му Тийна се сприятелиха с мен. Тийна, съжалявам за загубата ти. Всички споделяме скръбта ти, но твоята сигурно е по-голяма от тази на когото и да е.

Когато той седна, по бузата на Тийна се стече сълза, но тя се усмихна на Красий, а после вдигна ръка.

Изправи се на крака, но мина известно време, преди да успее да проговори, и се боях, че иска твърде много от себе си. Но после тя си пое дълбоко дъх и започна.

— Обичах Кърн, обичам го сега и ще го обичам завинаги. Ужасно ми липсва. Но най-голямата загуба от всичко е тази, понесена от детето ни, което никога няма да го познава. Аз ще помня Кърн и ще разказвам на сина ни, че е имал за баща един прекрасен човек.

След това Тайрън произнесе много официално, сдържано слово и беше последван от още дузина говорещи — главно бойци, ако не броим Уод, учител по бойни умения, приятел на Тайрън и представител на най-голямата букмейкърска къща.

Но никой от събраните не казваше онова, което би трябвало да се каже. Никой не изрази възмущение заради онова, което беше сторено на Кърн. Поражението беше приемливо — нещо, което се случваше редовно на тази арена. Смъртта също трябваше да се очаква. В края на краищата, битката между боеца от Колелото и Таласъма беше равносилна на схватка за отмъщение; беше битка до смърт.

Не, онова, което ме отвращаваше, беше случилото се след това; яростта нахлу в мен на приливи, така че цялото ми тяло се затресе. На Таласъма и неговите пискюлести бе позволено да изведат победен противник от арената, жив или мъртъв.

Някъде в тъмните кътчета на онази цитадела с тринайсетте шпила главата бе отделена от тялото и запазена жива, докато пискюлестите бяха изяли тялото.

Как можеше да търпят това?

Как можеше никой да не се опълчи срещу такава презряна постъпка?

— Има ли някой друг, който би искал да допълни вече казаното? — запита Пинчън.

Настъпи тишина; после забелязах раздвижване от дясната си страна. Куин вдигаше ръка.

Не беше позволено жена да стъпва на арената, но можеше да говори от галерията. Досега никоя друга жена освен Тийна не беше говорила, но сега Куин искаше да каже думата си. Почувствах прилив на въодушевление, но видях слисването върху лицето на Тайрън.

Пинчън потропа рязко с жезъла си, а после посочи Куин, определяйки я като следващата, която щеше да говори.

Тя понечи да се изправи: ярост разкривяваше чертите й̀.

— Не! — заяви Тайрън и се пресегна през Тийна да възпре дъщеря си. Но тя се отскубна и се изправи на крака.

Внезапно Тийна посегна нагоре и сграбчи ръката й̀.

— Моля те — каза тихо. — Моля те, не прави това.

Двете сестри се гледаха в продължение на един миг, а после Куин кимна, покорявайки се на волята на сестра си. Мисля, че единствено Тийна, вдовицата на горкия Кърн, можеше да я спре в този ден. Куин със сигурност нямаше да послуша баща си.

— Обичах Кърн като роден брат — каза тя с ясен и остър глас. — Той беше свиреп в битка, но мил и благ човек сред семейството и приятелите си. Спомените ни превръщат в това, което сме: те оформят съзнанието ни; те дават посока на живота ни. Ще пазя свидно спомените си за Кърн.

Докато сядаше, Куин добави нещо много тихо, така че само ние чухме: „И ще доживея да отмъстя за смъртта му!“.

Последва кратко заключително обръщение от Пинчън, а после възпоменателната служба приключи.

След вечерята Тайрън ме помоли да остана след другите в трапезарията.

— Просто искам да си поговорим — каза ми.

Така че изчаках, докато Палм и Дейнън се качиха в стаята ни да си приготвят багажа: и двамата се прибираха у дома на другия ден.

— Ти решаваш какво ще стане през следващите три месеца и нещо, момче — каза ми Тайрън. — Повечето възпитаници се връщат при семействата си, но тъй като ти не разполагаш с този вариант, си повече от добре дошъл да останеш тук.

— Благодаря за това предложение — казах му. — Но реших да потегля на юг, за да посетя владенията на Джентай. Искам да видя къде живее народът на баща ми.

— Това е добра идея, Лейф. Мисля, че всички трябва да се върнем към корените си. Познавам някой, който се готви да се отправи на юг. Ако си готов да изчакаш тук ден-два, сигурно ще успея да уредя да пътуваш с каруца — поне до Мипосин. След това ще се оправяш сам. Но трябва да се върнеш поне три пълни месеца преди началото на следващия сезон, за да започнеш обучение. Ясно ли е? Работата ни продължава.

Кимнах; Тайрън се ръкува с мен и без нито дума повече излезе от трапезарията.

Когато се качих горе, и двамата ми съквартиранти си събираха нещата. Картината с Мат вече бе свалена от стената. Дейнън се обърна и ми се усмихна:

— Ще се сбогувам сега, Лейф. Заминавам рано утре преди закуска. Баща ми ще ме вземе.

— Аз ще остана тук още ден-два, преди да се върна в Мипосин — казах му. — Тайрън ще ми уреди превоз за връщане. Ще се видим, когато започнат предсезонните тренировки. Приятна почивка дотогава.

С ъгълчето на окото си видях Палм да ни наблюдава. Мислех си, че ще направи някое саркастично подмятане или ще попита защо се прибирам в Мипосин, когато нямах семейство, при което да се върна, но той си замълча. Така че си помислих, че няма да навреди, ако проявя вежливост.

Обърнах се към него.

— Приятна ваканция и на теб, Палм — казах. — Това ще бъде последната ти нощ в тази стая, нали?

Той кимна:

— Да, започнах обучението преди края на миналия сезон, така че съм тук от доста повече от година. Време е да продължа. Догодина ще живея на територията на Колелото. Но несъмнено ще се видим отново. Един ден ще се срещнем на арената!

В гласа му имаше предизвикателство: явно очакваше с нетърпение да ме победи на Арена 13. Аз просто му се усмихнах в отговор.

Да, несъмнено щях да се изправя срещу него на арената един ден. И въпреки онзи негов страховит три-глад бях твърдо решен да спечеля. Но щях да съм доволен да му видя гърба. Щеше да ми липсва картината — въпреки че художникът не беше успял да докара добра прилика с лицето на баща ми.

Следващите два дни бяха твърде спокойни. Къщата сякаш беше изгубила излъчването си на енергична целеустременост. Тийна не излизаше от стаята си, Тайрън и Куин прекарваха времето в кабинета му в административната сграда, а Палм и Дейнън бяха заминали. Бях свободен, без никакви задачи. Опитвах се да работя но използването на звуковия код, но не можех да се концентрирам. Така че много обикалях из града.

Късно следобед на втория ден разходката ми ме отведе до пазарния площад. Краката ми сами знаеха пътя. Спряха пред магазина, където се продаваха принадлежности за Триг.

Вечерта успях да хвана Куин насаме след вечерята.

— Това е за теб — казах; сърцето ми биеше бързо. Не бях сигурен как ще реагира.

— Какво е? — попита тя, взирайки се в мен, докато приемаше колебливо пакета, преобръщайки го в ръцете си.

— Просто подарък — казах. — Нещо, за да ти благодаря, задето ми показа града, когато пристигнах най-напред.

— Не заслужавам да ми благодариш за това — каза Куин. — Първо те изгониха по моя вина, а после едва не загина заради мен.

Тя разкъса пакета и просто се втренчи в ботушите.

— Не мога да ги приема! — изсъска. В гласа й имаше истински гняв.

— Защо не? — попитах; сърцето ми се сви. — Дейнън ми каза, че много ги харесваш.

— Прекалено скъпи са, Лейф. Стрували са ти твърде много. — Очите й се разтвориха широко и една самотна сълза се стече по лявата й буза. После тя си тръгна, без дори да ми благодари.

Почувствах се малко обиден — но поне, мислех си, не беше ме замерила с ботушите. Беше ги запазила.

Рано на другата сутрин чаках пред портата каруцата, която трябваше да ме откара на юг до Мипосин. Бях се сбогувал с всички на закуска, така че се изненадах, когато една фигура изникна от страничната врата и тръгна към мен.

Беше Куин.

— Безопасно пътуване, Лейф — пожела ми тя с усмивка. — Иска ми се да можех да дойда с теб. Щеше да е хубаво да посетя земите на Джентай.

— И на мен ми се иска да можеше да дойдеш — казах й̀. — Би било много хубаво да имам спътник.

— Всъщност помолих, но баща ми стана морав от гняв — помислих си, че ще получи пристъп! — засмя се тя. — Може би един ден ще отидем там заедно.

— Да, това би ми харесало много.

Чух громоленето на приближаващата каруца.

Куин внезапно се приближи. Очите й бяха сериозни и тя нежно ме целуна по бузата.

— Благодаря ти за ботушите, Лейф. Те са най-хубавият подарък, който някой ми е правил.

После се обърна и изтича обратно в къщата.

Взрях се удивено след нея. Дали това бе просто сестринска целувка, или беше нещо повече?

Размишлявайки върху това, метнах торбата си отзад в каруцата, а после се покатерих до кочияша.

Куин щеше да ми липсва и с нетърпение очаквах да се върна в къщата на Тайрън, за да започна предсезонните си тренировки. Но освен това бях изпълнен с усещане за приключение. Щях да отида до Мипосин, за да видя Питър и другите си приятели, но после щях да се отправя по-нататък на юг. С нетърпение очаквах да посетя Джентай.

Исках да видя какви бяха хората на баща ми.