Арена 13

18. Общността

След пет седмици наистина започвах да си създавам рутина и да изпитвам удоволствие от обучението си.

Досега с Палм вече бяхме установили помежду си неловко състояние на мълчалива враждебност. Никога не разговаряхме, освен ако обучението ни не го изискваше. С Дейнън обаче се разбирахме много добре; с нетърпение очаквах съботните ни екскурзии в града. Приятелството ни дразнеше Палм и той вече рядко говореше с Дейнън.

През седмицата, обучението беше изтощително — обикновено заспивах в мига, щом главата ми докоснеше възглавницата.

Във вторник вечерта на шестата седмица обаче още не бях успял да се съблека, когато чух три силни потропвания по стената.

Поколебах се. Последния път едва не ме бяха изритали, задето отговорих на това почукване — макар че щеше да е хубаво да си побъбря с Куин. Два пъти седмично тя ми помагаше да обучавам лакса си на звуковия код. Наистина ми харесваше да съм с нея, но не исках да я придружавам на още някое от излизанията й в града след мръкване. Въпреки това не можах да се заставя да пренебрегна почукването й̀. Реших да отида и да обясня как се чувствам.

Палм ми се навъси, но Дейнън се усмихна. Кимнах му, отворих вратата на стаята на Куин и пристъпих вътре, затваряйки я зад себе си. Тя носеше ботушите си, а устните й бяха оцветени в червено и черно, като за посещение в галерията на Арена 13.

Сърцето ми се сви.

— Тази нощ — обяви тя, — ще ти покажа нещо, за което баща ми никога дори не говори.

Не ми хареса как звучеше това. Ако Тайрън никога не го споменаваше, то сигурно имаше основателна причина. Беше нещо, което вероятно щеше да ме вкара отново в беля.

— Това означава ли, че накрая пак ще се озова на работа в кланицата? — попитах, като се усмихнах уморено на Куин. Подготвих се да й кажа, че не смятам да отида. Нямаше да й хареса, затова възнамерявах да съобщя новината внимателно.

Тя поклати глава:

— Ако баща ми разбере къде си бил, няма да е доволен, но няма да има сериозен проблем.

— Това ми каза миналия път — че той винаги прави каквото кажеш. Погледни докъде ме докара това!

— Виж, довери ми се. Това е различно и ще ти отвори очите. Отиваме отново до Колелото, но този път ще посетим Общността под Колелото, където собственици, които не могат да си позволят да наемат частна квартира, държат лаксите си.

— Съжалявам, но не смея да рискувам, Куин. Баща ти ми даде нов шанс и не искам да го разочаровам.

— Не ставай глупав, Лейф! Знаеш правилата му — никакви битки с тояги и никакъв алкохол. Няма да ги нарушаваме тази вечер. Това е само за да ти покажа нещо, което никой друг няма да ти покаже. Това ще ти даде нова представа как стават нещата тук. Навит ли си, или не?

Точно се канех да откажа и да се върна в стаята си, когато тя направи нещо напълно неочаквано. Сграбчи ръката ми и я стисна; после, без да я пуска, дойде много близо и ме целуна по бузата. Телата ни почти се докосваха и задишах по-бързо.

Не беше целувка по устните, но определено беше нещо повече от лека приятелска целувка. Когато устните й докоснаха бузата ми, тя леко погали дланта ми с палец и усетих ухание на лавандула по кожата й̀.

Когато улови ръката ми още по-здраво и ме затегли зад себе си, не се възпротивих.

Тя тръгна до мен, държейки ръката ми, докато си проправяхме път през града, и я пусна едва когато стигнахме купчините сгурия пред Колелото. Влязохме през вратата, която водеше надолу под арените.

Този път наоколо нямаше много хора. Само една жена крачеше нагоре-надолу отвън, скръстила ръце пред тялото си, сякаш за да се предпази от мразовития въздух.

Скоро заслизахме по каменни стъпала, шумът от стъпките ни отекваше в полумрака. Слизахме надолу и надолу в тясна спирала, в увеличаваща се тъмнина, факлите по стената ставаха все по-нарядко.

— Мислех, че тук долу е опасно… — казах. — Мислех, че човек трябва да е в някоя банда…

Внезапно осъзнах, че може да съм допуснал голяма грешка. Това, че Куин ме целуна и ме хвана за ръката, ме беше лишило от здрав разум.

— Какво е животът без малко опасност? — провикна се тя в отговор през рамо.

Стъпалата свършиха и Куин забърза по един тунел. Последвах я, забелязвайки нещо странно над главата си. По покрива на тунела растяха гъби, кръглите бели плодове висяха от дебели стъбла.

— Ей, Куин, какво е това? — попитах.

Тя се обърна и погледна накъдето сочех.

— Става ли за ядене? — почудих се. — Напомня ми за един деликатес, който расте на висок зъбер точно на север от Мипосин — макар че онзи има червени плодове, а не бели. Катерачите рискуват живота си, за да го берат, но изкарват много пари, като го продават на пазара.

— Изядеш ли това, ще си мъртъв до минута — отвърна рязко Куин. — Казва се „скейп“ и е изключително отровно. Едно време можеше да се намери само в най-ниските нива на Общността, но сега се разпространява нагоре. Някои казват, че се храни от кръвта, която капе в тези пещери от Арена 13. Суеверни глупости, разбира се, но тук долу суеверията се размножават по-бързо от пършивите сиви плъхове. В едно обаче съм сигурна: не бива никога да стоиш точно под него. Когато е узряло, от него понякога капе отрова.

С мрачна усмивка Куин се обърна и продължи, докато най-после стигнахме до малко открито пространство; пред нас видях входовете на три тунела.

— Всъщност няма значение по кой ще тръгнем — каза Куин. — И трите водят все до едно и също място. Общността е лабиринт от пещери и тунели, която се простира далеч отвъд периметъра на Колелото, надолу в самата скала. Когато си тук долу, винаги се придържай към тунелите, които са осветени от факли. Това означава, че се обслужват редовно; ако се загубиш, няма да отнеме много време някой да те намери. Във всеки случай, ще тръгнем по този. Маршрутът е по-дълъг, но искам да ти покажа къде складират лаксите.

Макар че тунелът бе осветен, между факлите имаше големи пролуки и части от него бяха много сумрачни. Помислих си, че наистина щеше да е ужасяващо да се изгубя тук долу в тъмното.

Куин вървеше бързо, набирайки все по-голяма и по-голяма преднина пред мен. Закъде се беше разбързала, почудих се. Стигнахме до много тъмен участък от тунела и внезапно вече изобщо не я виждах.

Спрях. Чувах някъде наблизо да капе вода, но напред нямаше звук от стъпки. Дали беше свърнала надолу по някой страничен тунел, докато аз просто бях продължил право напред? За миг почувствах пристъп на паника и си поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

После усетих потупване по рамото и сърцето ми се качи в устата. Обърнах се, усещайки някой — или нещо — да стои много близо до мен. За момент изпитах ужас; после усетих онова лавандулово ухание и чух Куин да се кикоти.

Ядосах се. Това не беше представата ми за шега.

— Уплаши се, а? — каза тя меко. — Може би трябва да те хвана пак за ръката, за да съм сигурна, че няма да се загубиш!

Тя ме поведе в тъмнината и докато вървяхме, хванати отново за ръце, целият гняв се оттече от мен.

Скоро тунелът започна да се стеснява. Куин стисна ръката ми и се усмихна:

— Сега наближаваме едно от спалните помещения — каза тя.

Минахме през малък сводест вход от дялан камък и аз вдигнах поглед, смаян. Защото от всяка страна видях ниша с каменни легла, застлани с тънки наръчи слама — редица след редица, натрупани едно над друго, простиращи се от пода до високия сводест таван — тук можеха да бъдат натрупани стотици лакси.

Бях работил доста време с лакса си и бях преодолял по-голямата част от страха и безпокойството, изпитани, когато за пръв път видях малкото спално помещение на лаксите в Колелото. Но сега бях зашеметен от онова, пред което се изправих.

Повечето полици бяха заети и зърнах бръснати глави, пожълтелите пети на мазолести крака, кореми и гърди, блестящи от пот, и отпуснати усти, отворени, за да поемат застоялия въздух, който вонеше на урина и мокро куче. Да не говорим за пластините на гърлата, с розовите им устиета и смущаващ намек за по-наситен пурпурен цвят отвътре.

Бяха толкова много — твърде много — и бяха твърде близо. Сега лаксите сияха, поставени в дълбок транс, за да бъдат прибрани.

— Не е красива гледка, нали? — каза Куин.

— Има нещо разстройващо да видя толкова много по такъв начин — отвърнах.

Тя кимна:

— Това е нещо, което повечето зрители никога не виждат. Малко като в кланицата: хората лакомо ядат пържола и й се наслаждават, но не искат да мислят за живото животно, което е заклано и разчленено, за да могат те да си напълнят търбусите. Това понасят лаксите. Бият се и тренират, но през повечето време спят.

Почувствах се спокоен едва след като благополучно отминахме спалното помещение и отново се отправихме надолу по тунела.

— Колко спални помещения има? — попитах.

— Още три — отговори Куин. — По-успелите учители по бойни умения като баща ми имат собствени помещения на нивото точно под арените, но мнозинството държат лаксите си тук долу. Повечето от тях се бият на арените от 1 до 12. После, разбира се, има диви лакси…

— Диви ли?

— Искам да кажа, лакси в неопитомено състояние — онези без собственици.

— Шегуваш се!

Лаксите, използвани на Арена 13, се купуваха от Търговеца за тази цел. Диви лакси отвъд човешкия контрол… това беше нещо, което дори не си бях представял.

— Ще видиш. Вече наближаваме.

Куин ме изнервяше. Дали напред имаше наистина диви лакси, или това беше поредната й шега?

За мое облекчение, просто стигнахме до желязна решетка, препречваща входа на тъмен страничен тунел, който се спускаше стръмно надолу.

— Погледни това — каза Куин и посочи един участък от решетката. Беше наскоро поправяна: останалото беше ръждиво и много по-старо.

— Този тунел беше запечатан — и с пълно основание. Тук долу има лакси — никой не знае колко — извън контрол и оцеляващи както могат; вероятно като се хранят с плъхове и се изяждат взаимно. Опасните участъци са запечатани така. Проблемът е, че дори Сиро не познава разположението на всички тунели. Както казах, винаги се придържай към добре осветените.

— Кой е Сиро? — попитах.

— Той е служителят, който отговаря за Общността, цялата тази подземна зона. Тук долу има кухни, тренировъчни участъци и дори незаконни бойни зони. Сиро управлява всичко това. Ще ти го посоча след няколко минути.

Тя се обърна и тръгна пред мен надолу по друг тунел, и скоро излязохме на една издатина; под краката ни имаше голяма бездна. Гледахме надолу в естествен амфитеатър, обкръжен от факли. Дотук не бяхме видели жива душа, затова бях удивен от броя на хората, събрани там. Неколкостотин седяха около една арена и се носеше ниско жужене на разговори; звучеше като сънен кошер пчели в горещ летен следобед. Въздухът беше горещ, влажен и абсолютно неподвижен; миришеше на застояла пот.

Към дъното местата бяха разположени нависоко; беше ясно, че от най-високия ред има най-добра гледка. Светлината не беше добра — на тази арена липсваше огромният полилей на Арена 13 и разчитаха на подредени наоколо факли, като резултатът беше, че много от местата бяха в сянка.

Самата арена бе осветена само от двойки кръстосани факли, разположени високо по колоните във всеки ъгъл. Краищата бяха обозначени само от лека вдлъбнатина в пода. Струваше ми се, че вместо да отскачат от стените, както в битките на Арена 13, бойците постоянно излизат навън.

— Погледни пода на арената — каза Куин, сякаш знаеше какво си мислех. — Виж пясъка.

Бойният участък беше настлан с плътно пясъчно покритие, а до всяка колона имаше още купчини.

— Пясъкът се посипва, за да попива кръвта — каза Куин. — Тук долу лаксите се бият помежду си; не носят брони — имат само пластината на гърлото. На теория победата се постига чрез изваждане от строя, както в битките на Арена 13, но обикновено загубилият умира. Наистина е кървава работа.

— Какво им пречи да излязат на арената? — попитах.

— Само почакай и ще видиш. Ще бъдеш потресен.

Внезапно приглушените разговори се усилиха и отекнаха от покрива и стените на пещерата. Един мъж излезе на арената и вдигна ръце, за да призове за тишина. Беше едър, а шкембето му висеше надолу над широкия му кожен колан.

— Това е Сиро — прошепна Куин. — Хайде — да останем и да гледаме първото състезание. Цялата тази работа ме отвращава, но мисля, че е добре да видиш — тогава ще осъзнаеш колко отвратителни са някои неща в този град. Има едно хубаво нещо, което мога да кажа за баща си. Въпреки ламтежа си за пари, той няма нищо общо с това, което става тук долу.

— Ако е незаконно, тогава защо някой не го спре? — попитах.

— Защото всичко е заради парите — каза Куин, отвратено извивайки устни надолу. — Тук всяка нощ умират лакси, но никой не прави нищо по въпроса, защото е доходоносно за всички замесени, най-вече букмейкърските къщи; Сиро също си докарва печалба, по-тлъста дори от шкембето му. Единствено лаксите страдат, а тук долу кого го е грижа за техните нужди?

Взрях се удивено в нея. Тази практика явно я беше разстроила дълбоко.

— Но аз мислех, че те не са съзнателни същества като нас — казах.

— Така твърдят всички, но не го вярвам дори за миг, а ти? — попита Куин.

Спомних си как ме гледаше моят лакс — почти сякаш ме преценяваше.

— Може и да не притежават съзнание, както нас — продължи Куин, — но нима всичко, което се движи и диша, не притежава някакво съзнание? И не се опитвай да ми кажеш, че те не чувстват болка. На Арена 13 ги предпазва бронята им, но тук долу понасят сериозни наранявания.

Сиро излезе от арената и мигове по-късно два лакса влязоха, за да заемат позиция един срещу друг, всеки — размахал два дълги меча. Видях металните халки около вратовете им, които придържаха пластините на гърлата им на място. Ако не се брояха набедрените им препаски обаче — единият носеше синя, а другият зелена, — бяха голи. Дори не носеха ботуши. За пръв път виждах тела на лакси, които стояха прави и се движеха.

По главите им нямаше дори един косъм; всъщност, изглежда, че нямаха дори едно косъмче където и да било. Кожата им беше намазана с мазнина; лъщеше на светлината на факлите, а гърбовете, раменете и ръцете им имаха масивни мускули… Без броня ръцете изглеждаха още по-дълги, но краката ме изненадаха. Изглеждаха почти прекалено тънки, за да крепят едрите им тела. После осъзнах, че са предназначени да бъдат бързи.

Внезапно се чу свистящ, стържещ звук и кръг от мечове, всеки — дълъг над два фута, с насочени навътре остриета, изникна от пода и беляза границите на арената.

Куин беше права. Наистина бях шокиран. Осъзнах какво щеше да означава това за голата плът.

Това даде сигнал за началото на състезанието и двата лакса започнаха предпазливо да се обикалят в кръг.

Изведнъж се впуснаха бурно в действие, като се въртяха вихрено и сечаха въздуха с мечовете си. Бях удивен от бързината им. Това беше много по-бързо от всичко, каквото бях виждал на Арена 13. Може би правилата на Триг и задачата им да защитават хората, които се биеха там, ги забавяха.

Едва не пропуснах да забележа острието, което се вряза в горната част на ръката на лакса със синята препаска; нагоре се разлетяха пръски кръв, които привлякоха възбудени възгласи и викове от публиката. В следващия миг посеченият лакс отвърна на удара, разсичайки гърдите на противника си, който залитна и едва не падна.

Те отстъпиха и отново взеха да се обикалят в кръг, кръвта им покапа по пясъка.

Отново се сблъскаха силно във вихър от мушкащи и режещи удари. Мечовете намираха целта си отново и отново. Кръвта плискаше и падаше на капки, блестейки като червен дъжд в светлината на факлите.

Беше ужасно за гледане. Те се режеха на парчета. Просто исках всичко да свърши.

Но краят беше още по-ужасен.

Лаксът в синьо беше отблъснат назад към ръба на арената. Нямаше стена, която да го спре, и той не беше близо до никоя от четирите колони. Беше принуден да отстъпи назад в остриетата. Започна да се извива и гърчи, опрян в тях, с накълцани крака, после падна върху тях, докато другият лакс го сечеше отново и отново.

Сега зрителите бяха на крака, крещяха и тропаха с крака в очакване на клането. Гласовете им се надигнаха в мощен рев, който отекна из пещерата. Над него обаче можеше да се чуе ужасен звук — пронизителните, агонизиращи писъци на лакса, докато умираше върху остриетата.

Куин се извърна, преви се и я чух как се напъва да повръща. На мен също ми се гадеше от зрелището и в мига щом усетих мириса на повърнатото от нея, аз също повърнах: стомахът ми се бунтуваше с бързи, болезнени спазми.

След като свърших, се погледнахме, без да говорим, после се оттеглихме обратно в тунела. Куин вървеше дори по-бързо от преди.

— Това трябва да бъде спряно! — казах й ядосано, но тя не каза нищо. — Къде отиваме сега? — попитах.

— На битките с тояги — отвърна тя. — О, не се тревожи. Баща ми забранява да участвате, не да гледате.

Десет минути по-късно слизахме в малка пещера, където вече беше започнало състезание. Имаше малко зрители, вероятно не повече от петдесетина, което беше добре, защото пещерата беше доста малка, с нисък таван. Беше горещо и клаустрофобично.

Виждах там само един букмейкър със син шарф: беше се облегнал на стената с отегчено изражение на лицето. Изглежда, правилата бяха същите, както у дома в Мипосин. Нямаше ясно определена арена и битката бушуваше във всички посоки, възползвайки се напълно от границите на наличното пространство, нахлувайки в тълпата, която се разширяваше и свиваше в съответствие с обстоятелствата.

Видях обаче, че се биеха един срещу един, нещо, което рядко бяхме правили. В Мипосин обикновено беше един срещу трима.

Застанахме малко назад и загледах изучаващо бойците. Скоро стана очевидно, че можеше да има само един победител. Може би именно затова разпоредителят изглеждаше толкова отегчен. Единият боец явно си играеше с противника си, използвайки състезанието, за да демонстрира уменията си. Беше висок и мускулест, с тъмна коса, и изпитах увереност, че съм го виждал преди.

— Кой е този? — попитах.

— Това е Йон — отвърна Куин. — Той е боец на Арена 13. Бие се от позиция „мин“ в школата на Уод. Това е третата му година; справя се доста добре — макар че никога няма да е толкова добър, колкото Кърн. Но именно в това е наистина добър. Битките с тояги. Той е най-добрият в града.

Последното изречение на Куин ме сепна и почувствах как нещо се пробужда в мен. Беше като предизвикателство. Колко добър беше всъщност, запитах се. Може би аз бях по-добър. Но със сигурност не можех дори да си мечтая да се бия с него.

— Позволено му е да прави и двете?

— Разбира се, че му е позволено. Уод не възразява. Това правило е само на баща ми. Много от по-младите бойци идват тук долу да се бият. Битките с тояги са в реда на нещата. Управата на Колелото не се меси. По-добре е, отколкото бой с ножове. Това правеха, преди да въведат забраната. Много младежи загиваха всяка година на същото това място.

Схватката приключи бързо, когато Йон проби гарда на противника си и му нанесе удар с опакото на ръката в лявото слепоочие. Ударът не беше много силен, показваше по-голяма сдържаност, отколкото някога бях виждал в Мипосин. Тоягата дори не го разкървави.

Йон се поклони на противника си и битката приключи. Зрителите се втурнаха към него и започнаха да го тупат по гърба. Явно беше много популярен, но докато му поднасяха поздравления, очите му обхождаха тълпата, сякаш търсеха някого. В следващия миг се усмихна и тръгна право към нас.

Изглежда, усмивката му беше предназначена за мен и бях озадачен, но скоро осъзнах, че гледаше Куин. А след това го познах. Бях го виждал два пъти преди, втория път — когато Дейнън го посочи в кафенето на пазарния площад.

Беше приятелят на Куин.

Те се прегърнаха, а когато Йон отстъпи малко назад, все още преметнал дясната си ръка през раменете на Куин, забелязах как тялото й се наклони към него: гледаха се в очите, сякаш наоколо нямаше никой друг. Внезапно ме прободе ревност.

Защо ме бе държала за ръката, запитах се. Играеше ли си с мен? Дали просто ме дразнеше? Или може би това беше нейният начин да покаже приятелски чувства. В края на краищата, беше ме целунала по бузата — не по устните.

— Йон, това е Лейф — каза най-накрая Куин. — Новобранец на баща ми.

Беше вярно. Като последният приет в школата на Тайрън, официално бях „новобранецът“, но думата не ми харесваше.

— Всеки приятел на Куин е и мой приятел — каза Йон с дълбокия си глас. Помнех го от първото си идване до Колелото. Тогава той изглеждаше тъжен и наранен; сега сияеше, сякаш всичко беше наред със света и той беше най-щастливият човек в него.

Кимнах и се опитах да се усмихна, но открих, че ми е трудно.

— Жалко, че работиш за бащата на Куин — каза Йон. — Тя ми разказва много за теб. Смята, че можеш да ми бъдеш добър противник.

— Съгласен съм — казах му, — но той вече ме изгони веднъж, така че не смея да рискувам.

— Аз също знам всичко за това — каза той ухилено. — Както и да е, Лейф, би ли ни извинил за момент? Трябва да разменя няколко думи насаме с Куин. Няма да се бавим.

Почувствах се обиден, но знаех, че се държа глупаво: бях възприел онази целувка като нещо, каквото тя не беше. Канех се да се отдалеча, но без да сваля ръката си от раменете на Куин, Йон я поведе покрай тълпата, надолу по един страничен тунел и те се изгубиха от поглед.

Докато ги чаках да се върнат, гледах още двама състезатели, но не бях съсредоточен. Не ми харесваше Куин да е с Йон. Не беше нищо лично: нямах нищо против него. Просто не ми харесваше идеята Куин да бъде с някого.

Куин се върна сама; не изглеждаше доволна.

— Хайде, да вървим — каза троснато и тръгна първа обратно нагоре към повърхността по по-бърз маршрут.

Скоро си проправяхме с криволичене път из тъмните улици на града: Куин крачеше гневно.

— Какво има? — попитах.

— Нищо. Не питай. Лично е! — заяви тя кратко.

Тонът й ме подразни. Беше очевидно, че се е скарала с Йон.

— Виж, не искам да се меся в личните ти работи, но не си изкарвай проблемите на мен! — отвърнах ядосано.

Тя не отговори, а когато стигнахме до спалнята й̀, дори не си казахме „лека нощ“.

После се прибрах в стаята си, откривайки, че ми е невъзможно да заспя.