Арена 13

23. Арена 13

На следващия следобед бях обратно в зелената стая, нервно очаквайки реда си да се бия.

Сякаш цяла вечност седях с другите в мълчание. Никога не си бях представял, че ще бъде така — бойците да делят една и съща стая, преди да излязат да се бият. И дали и за по-възрастните бойци беше толкова тихо? Или те понякога си разменяха ядосани реплики?

Знаех, че в Триг имаше някои ожесточени съперничества — макар, разбира се, ножниците на колана на всеки от състезателите да бяха празни. На никого не беше позволено да носи хладно оръжие в съблекалните или зелената стая.

Запитах се как ли вчерашната ужасна злополука се беше отразила на настроението на състезателите. Смъртта на момчето беше потиснала вълнението ми от това, че най-сетне щях да се бия на Арена 13. Вече бях станал свидетел на смърт на арената — онзи мач за отмъщение, който бях гледал при първото си идване — но случайната смърт на Скрипио ме беше накарала да осъзная точно колко опасен можеше да бъде Триг.

Най-после дойде моят ред. Последвах един разпоредител с мрачно лице по един проход, докато стигнахме до вратата за бойците от позиция „мин“. Когато видях там да чака Тайрън, бях изненадан, но признателен, че си беше направил труда да дойде и да ми пожелае късмет. Той протегна към мен мечовете, които ми беше заел, и аз бързо ги прибрах в ножниците, заемайки позиция зад лакса си, който вече беше изведен да чака пред вратата на Арена 13.

Тайрън ме потупа по рамото.

— Просто направи най-доброто, което можеш, момче — каза той. — Ако направиш това и загубиш, тогава никой няма да те вини.

Когато вратата се отвори с грохот, последвах лакса си на Арена 13, където противникът ми и неговият три-глад вече чакаха. Усещането да стоя там беше странно; тресях се от нерви.

Вече нямаше връщане назад.

Хвърлих поглед нагоре към галерията. Тук големият полилей разпръскваше кръг от ярка светлина; зад него, в относителна тъмнина, зрителите бяха анонимни силуети. Чух аплодисментите им, но те бяха сдържани и вежливи, без дори помен от виковете и тропането с крака, посрещнали състезателите, които бях гледал от галерията. Това ми напомни, че ние бяхме просто млади ученици; не очакваха от нас твърде много.

Главният разпоредител излезе на арената и ние му се поклонихме. Той се оттегли и застана точно отвъд вратата за бойците от позиция „маг“. Един помощник му подаде тръбата и той изсвири пронизителен тон.

После двете врати се затвориха с грохот и три-гладът започна да настъпва към моя лакс, който стоеше, без да помръдва. Не бях чул Улума на противника си. Може би беше дал указанията си, докато звучеше тръбата?

Открих, че давам сигнал за обичайното начало. Две стъпки наляво, две надясно, после обратен диагонал надясно. Просто реагирах на атаката по общоприетия начин, вместо да предприема някакъв важен собствен ход. Но това беше решението, на което се бях спрял, преди да изляза на арената. Това беше препоръчваната маневра за боец от позиция „мин“, изправящ се срещу противник с неизвестни умения.

Три-гладът мина бързо в настъпление, с шест заплашителни меча, докато Марфик танцуваше близо до гърба на средния си лакс, привидно отпуснат и спокоен, докато моята уста беше пресъхнала от нервност. Подложени на натиск, бяхме принудени да отстъпим обратно към стената за бойците от позиция „мин“.

Три-гладът се втурна напред и не реагирах достатъчно бързо. Лаксът ми отстъпи назад, блъсна се в мен и изкара въздуха от дробовете ми. Препънах се и почувствах как ме пробожда страх, когато си спомних как беше загинал Скрипио. Отпуснах се на едно коляно, изплашен, че лаксът ми ще падне върху мен с пълната тежест на бронираното си тяло.

Но той запази опора достатъчно дълго, позволявайки ми да се изправя с усилие на крака. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя.

Мисли! Мисли!, казах си, докато ни изтласкваха обратно към стената.

Дадох бърз сигнал с десния си ботуш и се придвижихме рязко надясно: гърбът ми отскочи от стената.

Това беше един от любимите ходове на Кърн, който той преподаваше по време на тренировките. Бях го упражнявал внимателно, но все още чувствах, че далеч не притежавам неговата опитност. Въпреки това маневрата ни изведе от заплашителната дъга на остриетата и ни върна в центъра на арената, преди три-гладът да успее да завърши обръщането си.

Фактът, че изпълних това движение успешно, ме накара да се почувствам по-добре. Увереността ми се връщаше.

После нещата се подобриха още повече. Моят лакс нападна: пристъпи напред към най-близкия си противник, посягайки с дясната ръка, за да нанесе промушващ удар напред, и, за моя изненада, заби меча си чак до дръжката в пластината на гърлото на лакса.

Лаксът на Марфик падна назад и се удари в дъските със силен металически звук. Вече бях направил първата си стъпка към победата!

Разбира се, нямах голяма заслуга за това; дотук бях действал по обичайния начин. Заслугата беше на умелата настройка, направена от Тайрън. Сега трябваше да запазя хладнокръвие и да се концентрирам. Инертното тяло на лакса беше препятствие, което щеше да остане там до края на състезанието; трябваше да се възползвам от това.

Това, което планирах, не беше привлекателен начин да постигна победа. Бях виждал да го използват на Арена 13 преди, предизвиквайки хор от дюдюкане и освиркване от тълпата. Но тактиката бе проста. Всичко, което трябваше да направя, беше постоянно да се движа в кръг, използвайки падналия лакс като бариера. Това означаваше, че във всеки момент само един от останалите лакси на три-глада можеше да ни атакува — освен ако и двата не се отделяха от Марфик в движение, наподобяващо разтваряне на щипци, оставяйки го сам и опасно уязвим.

Точно това се случи. Продължих да давам сигнали надясно и наляво, играейки игра на котка и мишка, която в едно състезание на по-високо ниво можеше да продължи доста време. Мечовете се сблъскаха за кратко, но това беше всичко.

Не можеше да продължи дълго. Марфик беше новобранец като мен и когато одобрителното мърморене отгоре се превърна в буен присмех, той го прие лично и хвърли лакса отляво в отчаяна атака.

Досега вече бях напълно отпуснат и спокоен. Нервността ми беше изчезнала. Знаех, че почти съм спечелил. Вече бях виждал лакса си в действие и бях уверен, че Тайрън беше свършил отлична работа. Той беше готов и реагираше бързо. Вторият лакс на Марфик рухна в преплетена купчина от ръце и крака.

Тогава ние се превърнахме в ловците и беше ред на Марфик да даде сигнал за отстъпление. След няколко мига го бяхме притиснали в ъгъла, с гръб, опрян в стената. Когато последният му лакс бе повален, той застана в очакване, с изпълнени със страх очи.

Гледах как моят лакс се приближава към него, повдигайки меча в лявата си ръка. Знаех как се чувстваше Марфик. Като победения боец, той трябваше да приеме ритуалния разрез по ръката си над лакътя. Той беше направен бързо и се появи тънка червена ивица кръв.

След това той се усмихна с облекчение и отгоре се разнесе поредица от приглушени аплодисменти, признаващи победата ми. Бях спечелил първото си състезание на Арена 13, но публиката беше пестелива в похвалите си.

И все пак, какво значение имаше? Освен това бях спечелил облога си с Палм. Не само се бях спасил от голям дълг, но и сега той щеше да е принуден да ми плати. Внезапно осъзнах, че можех да си позволя собствен достатъчно добър лакс.

Букмейкърските къщи бяха посочили Палм за фаворит. Всичко се основаваше върху сложна статистика и събирането на данните. Те познаваха уменията на всички създатели на кодове и относителното качество на лаксите. Бяха много добри в предвиждането на изхода от дадено състезание.

Както беше обяснил Кърн в един от уроците ни, те нагласяха вероятностите така, че беше трудно някой от заложилите да спечели значителни суми: печалбите на букмейкърските къщи бяха гарантирани. И не беше нужно да си математически гений, за да изчислиш, че Палм е вероятният шампион — неговият три-глад беше настроен от най-добрия учител по бойни умения и той имаше най-добрите лакси, които баща му можеше да купи.

Турнирът продължи. Обикновено изгубилият биваше елиминиран след всеки рунд, но тъй като обикновено победителят беше боецът от позиция „маг“, имаше начин да стане така, че в последното състезание боец от позиция „мин“ да се изправи срещу такъв от позиция „маг“: това бе система от точки, която се грижеше не всеки победил боец в позиция „маг“ да стигне до следващия рунд. Зависеше от това, колко бързо побеждаваха. В интерес на всеки състезател от позиция „маг“ беше не просто да победи. Трябваше да приключи рунда възможно най-бързо, за да спечели точките, които щяха да му позволят да продължи в ТН.

Това ми помогна да спечеля второто си състезание: противникът ми, отчаяно желаещ да спечели точки, твърде много бързаше да ме довърши. Стана небрежен и аз спечелих отново.

В третата ми схватка обаче, първият от етапите на елиминациите, противникът ми имаше превъзходство и бях победен за по-малко от три минути. Въпреки това цялостното ми представяне в турнира ме изпълваше с въодушевление. Бях спечелил два пъти, когато и една победа щеше да е достатъчна.

Не само бях постигнал достатъчен напредък, за да подпомогна издигането на школата на Тайрън в класацията; освен това си бях спечелил репутация на доста безличен боец. Така че Тайрън печелеше двукратно. Щяхме да имаме добри шансове, когато се биех в бъдеще.

А букмейкърските къщи показаха, че понякога дори те можеха да грешат.

В последното състезание от ТН Палм загуби.

Това им струваше много пари и трябваше да изплатят големи суми на онези, които бяха поели истински риск, залагайки срещу Палм. Това беше най-големият шок на турнира.

С Дейнън вървяхме през пазарния площад. Беше слънчев съботен следобед, но ветрецът беше малко мразовит. Есента наближаваше и слънцето вече губеше донякъде топлината си.

Дейнън беше в добро настроение. Бе спечелил второто си състезание и още беше възбуден от радостта на победата.

— Какво ще правиш в края на сезона, Лейф? — попита ме той.

— Ще отида на юг, но по-нататък от Мипосин — отвърнах. — Искам да посетя земите на Джентай и да видя къде е роден баща ми.

— Звучи вълнуващо — каза ми той. — Далеч по-добре от това, което ме чака мен — студена зима, докато работя във фермата.

Бях казал на Дейнън, че баща ми е джентай, но, разбира се, не бях разкрил, че беше Мат.

— Баща ти разказвал ли ти е много за народа си? — попита сега Дейнън.

— Не много — само някои неща за вярванията им. Почитат нов бог, наречен Тангандар, божество в образ на вълк, но освен това имат богове-предци, наречени Маори, за които се твърди, че живеят върху дълъг бял облак.

— Как се прехранват Джентай? — попита Дейнън. — Някои идват в Гиндийн да търгуват. Продават дърворезби.

— Онези джентай не са част от главното племе. Има някои такива, които живеят в колиби в покрайнините на Мипосин. Бедни са — пият твърде много и проиграват на комар малкото пари, които изкарват. Но племената в южната гора са различни. Придържат се към старите порядки, занимават се с лов и риболов. Освен това са воини.

— Воини ли? С кого се бият?

Спомних си какво ми беше казал онзи джентай на име Конит, след като прогони пискюлестите и заблъска по големите порти на цитаделата на Таласъма:

Трябва да си върнем тази земя от предателя, който нарича себе си Протектор, и да я прочистим от отвратителни създания като Таласъма. Щом сторили това, ще препуснем отвъд Бариерата, за да сразим онези, които ни затвориха тук.

Те се подготвяха за бъдещи битки, които едва ли можеха да се надяват да спечелят. Но не казах това на Дейнън.

— Вероятно се бият помежду си — казах. — Както и да е, това е част от нещата, които искам да открия.

Продължихме да вървим мълчаливо, а после Дейнън смени темата:

— Виждам, че Куин отново ти говори — каза той.

Кимнах:

— Горе-долу — отвърнах. — Кима и се усмихва, когато се разминаваме, но не е разговаряла кой знае колко с мен.

— Човек би си помислил, че ще е по-признателна, след като си рискувал живота си по такъв начин, за да се биеш с пискюлестия. Но винаги е трудно да се разбере какво става в главата на Куин.

Стигнахме до дългата редица магазини и спряхме за миг пред онзи, в който се продаваха принадлежности за Триг. Видях, че червените ботуши още са там.

— Загубата на финала доста смачка фасона на Палм — каза Дейнън. — Но той не заслужаваше да спечели, нали? Стана безразсъден. Всички други победи му замаяха главата — все хвърляше погледи към онези пищящи момичета. Плати ли ти вече баса?

— Снощи ми даде платежно нареждане за някакъв банкер — връчи ми го без нито дума. Благодарих му, но той просто се обърна и си тръгна.

— Озлобен е заради станалото — коментира Дейнън. — Не забравяй, той изгуби двукратно. Трябваше да ти плати, а понеже не спечели турнира, родителите му отказват да му дадат парите, за да купи онези ботуши за Куин.

И двамата се загледахме в червените ботуши.

— В крайна сметка тя ще получи ботушите — отбеляза Дейнън с усмивка. — Ще придума баща си. Накрая винаги постига своето.