Арена 13

6. Куин

В ключалката се завъртя ключ и загледах как вратата до леглото ми се отваря бавно, позволявайки в стаята да проникне лъч жълта светлина от свещ.

Почувствах очите на Палм и Дейнън да ме наблюдават.

— Върви! Не я карай да чака. Куин се раздразва много лесно — каза Палм.

За момент се поколебах. Дали и Куин беше посветена в шегата? Дали и тримата скоро щяха да ми се присмиват?

Реших да действам. Имаше ли значение? Със сигурност това бе просто малко забавление: вероятно един вид ритуал на посвещаване, през който преминаваха всички новобранци. Така че, все още чувствайки се глупаво, тръгнах към вратата, отворих я по-широко и влязох в съседната стая.

— Доста се забави! — изсъска Куин с раздразнено изражение на лицето. Подмина ме с широки крачки, за да затвори вратата и да завърти отново ключа в ключалката.

Хвърлих поглед към ядосаното й лице, после бързо огледах стаята. Изобщо не приличаше на момичешка стая. Два кръстосани меча бяха закрепени на стената точно над леглото й̀, а далечната стена беше покрита със скици — явно сцени от Арена 13. Те незабавно привлякоха вниманието ми и се приближих да ги разгледам.

— Страхотни са! — казах. — Сама ли си ги рисувала?

Куин кимна. Усмивка освети лицето й и тя изведнъж ми се стори съвсем различна от момичето, което ми се мръщеше по време на вечерята. Първо, носеше рокля — пурпурна дреха, прилепнала като втора кожа. Беше къса, с малки черни кожени копчета по цялата дължина отпред и едва покриваше коленете й̀: дългите ръкави се спускаха надолу почти до края на палците й̀. Косата й беше пусната, смекчавайки чертите на лицето й̀. От дясната страна беше много дълга, но от лявата беше отрязана далеч по-късо, почти сякаш за да привлече вниманието към белега й̀.

Но най-зашеметяващото нещо у Куин бяха устните й̀.

Бях видял жените на Арена 13 по-рано — устните на всичките до една бяха оцветени в черно: изглежда, че такава беше модата. Но само горната устна на Куин беше черна. Долната беше оцветена в яркочервения нюанс на артериална кръв.

Тя дойде много близо и хвана яката на ризата ми, разтривайки я между палеца и показалеца си, сякаш опипваше тъканта й̀.

Беше толкова близо, че можех да почувствам топлината от тялото й и почти да усетя вкуса от уханието на кожата й върху задната част на езика си. Затаих дъх и сърцето ми започна да бие по-бързо. Бях силно привлечен към нея, но се смущавах от дрехите си. Знаех, че мириша на застояла пот.

— Мръсен си — каза тя. — Това ми харесва. Автентично е. Някои от хлапетата си късат дрехите и не се мият, но всичко е само преструвка.

— Пътувам от повече от две седмици — обясних. — Дойдох тук пеша от Мипосин. Баща ти каза, че ще ми намери чисти дрехи утре.

— Жалко — каза тя. — Опитай се да не вдигаш твърде много шум. Баща ми спи леко, но това стълбище не минава покрай стаята му.

Без повече обяснения тя излезе първа от спалнята си и скоро слизах на пръсти долу след нея. След няколко мига бяхме излезли от къщата на Тайрън и вървяхме бързо из улиците.

— Къде отиваме? — попитах.

— В Колелото, разбира се — отвърна Куин. — Къде другаде можем да отидем по това време на нощта?

Запитах се защо ли ме водеше там.

— Току-що бях в Колелото — казах й̀. — Баща ти ме разведе наоколо.

— Аз ще ти покажа това, което той не ти е показал — каза тя. — Там има места, на които никога не би отишъл.

Реших засега да я оставя да води. Тя познаваше добре този град: имаше много неща, на които можеше да ме научи за него. В края на краищата, трябваше да науча всичко, което можех.

Сега, когато слънцето се бе спуснало ниско, куполът на Колелото беше невидим; ако Куин не беше пред мен, щях да се измъча, докато стигна дотам. Тръгнахме по виещ се път, който ни поведе през най-тъмните и тесни улици. Изглежда, че бяхме единствените хора, разхождащи се навън. Помислих си за заплахата от Таласъма и започнах да изпитвам нервност.

Там, където тесните улици се пресичаха, от покрити с гугли дървени стълбове висяха фенери, но, за моя изненада, те вече бяха изгасени. Всякакво създание можеше да ни наблюдава от тъмнината. В един миг ми се стори, че чувам стъпки зад нас.

Това беше единственият голям град в окръга Мидгард и улиците бяха неосветени; дори у дома в Мипосин факлите оставаха да горят дълго след полунощ.

— Не изоставай! — обади се Куин и осъзнах, че едва различавам фигурата й пред мен. Затичах, едва успявайки да я настигна точно преди да свърне зад следващия ъгъл.

— Не те ли е страх от Таласъма? — попитах. Той можеше да е навсякъде, спотайвайки се в сенките.

— Може би ти си този, който би трябвало да е уплашен. — Куин се изкикоти. — Таласъма е джин, който променя формата си. Може да живее сред нас незабелязан. Пази се: може аз да съм Таласъма!

Насмешливият й отговор ме подразни и ми се прииска да бях останал непоколебим и да й бях отказал да дойда с нея.

— Да не мислиш, че Таласъма е шега? — попитах ядосано.

Куин завъртя очи към мен и не отговори; просто продължи да бърза нататък.

Вместо да се отправим към главния вход на Колелото, както с Тайрън, Куин ме поведе отзад. Отвън се бяха събрали хора и видях, че е била права: това беше място, на което жителите на Гиндийн идваха да общуват нощем. От средата на най-голямата група плътен мъжки глас я повика по име.

Беше висок, доста мускулест младеж, може би две години по-възрастен от мен, и Куин решително го пренебрегна. Хвърлих поглед към него, докато я следвах през тясна врата, и видях, че изглеждаше наранен и разочарован. Зачудих се какво ли е имало между двамата.

Вече навън, тя се обърна и ми заговори:

— Това е нивото точно под арената — каза. — Бихме могли да слезем по-ниско — в Общността, — но по това време на нощта е опасно.

— Какво е Общността? — попитах.

— Там се складират повечето лакси. Там долу има битки с тояги почти всяка вечер. Сериозни залози и така нататък. Много е голяма — лесно е да се загубиш. Трябва да влезеш в наистина голяма тайфа, за да си в истинска безопасност там. Може би, би могъл да убедиш Палм и Дейнън да те заведат с някои от другите новобранци.

Не можех да си представя Палм да се сприятели с мен и не бях сигурен, че искам да му бъда приятел. Колкото до Дейнън, той беше твърде мълчалив и нямаше да бъде добра компания. Не казах нищо, а продължих да следвам Куин надолу по дълъг, широк коридор с врати на всеки двайсет крачки. Повечето от тях бяха затворени, но най-сетне тя спря пред една отворена.

Понечих да пристъпя през прага, но Куин ме сграбчи и ме дръпна назад.

— Какво?

Тя просто се втренчи в мен, сякаш пропусках нещо очевидно.

Огледах се из просторното, мъждиво осветено помещение. Изглежда, беше някакъв бар и беше мебелирано с огромни столове и канапета, тапицирани с кафява кожа. Сервитьори в пурпурни жакети кръжаха наоколо, носейки подноси с храна и напитки на клиентите.

— Изглежда скъпо — казах.

— Разбира се, че е скъпо, но онези, които влизат, могат да си го позволят. Това не е причината, поради която не можем да влезем там. — В гласа на Куин имаше гняв.

Внезапно осъзнах каква беше причината.

— Тук няма жени — казах. На жените не се позволяваше да се изявяват професионално — нито като учители по бойни умения, нито като бойци. — Дори като гостенка ли не можеш да влезеш? — попитах.

— Не, не мога! Така че ми кажи какво мислиш, Лейф — предизвикателно рече Куин. — Защо жените не бива да се бият на Арена 13?

Не ми хрумваше отговор. Взирахме се неловко един в друг за момент, а после Куин тръсна глава, очевидно толкова отвратена от мен, колкото беше и от останалия свят. В близост до нея ми струваше голямо усилие да намирам правилните думи — още повече след следващия й настойчив въпрос:

— Какво мислиш за тялото ми?

Отворих уста, но от нея не излязоха думи.

— Усърдно се трудя да го усъвършенствам, виж!

За моя изненада, Куин се зае да разкопчава предницата на роклята си от долу нагоре, като започна под кръста. Хвърлих поглед наляво и надясно; за мое облекчение не се приближаваше никой. Досега тя вече беше разкопчала три от копчетата и разтваряше широко роклята, за да изложи на показ корема си.

Успях да кимна. Мускулите се виждаха ясно, съществуващи отвъд всяко съмнение.

— И съм бърза — каза тя. — Много бърза. Ако тренираш цяла година, пак няма да ти е от полза. Все още ще съм по-бърза от теб.

Очите й пламтяха. Не се сдържах и отвърнах:

— Може би трябва да проверим това.

Тя повдигна вежди:

— Аз срещу теб тогава! — предизвика ме. — Да видим ли кой е по-добър в боя с тояги?

— Ако това искаш — казах, наслаждавайки се на идеята за нещо познато. Но едва бях продумал, когато си спомних забраната на Тайрън. Не ми беше позволено да се бия с тояги сега, когато той ме обучаваше. Не исках обаче Куин да си помисли, че съм жалък: бях говорил прибързано и сега беше твърде късно да си взема думите назад.

Тя ми подаде ръка и се поколебах само за миг, преди да я стисна:

— Значи се разбрахме — каза тя. — Но не сега.

Изпитах странна смесица от облекчение и разочарование.

— Не можем да се бием тази нощ. Хайде — ще ти покажа другия салон. — И ме поведе надолу по едно стълбище.

Това заведение се оказа по-скоро нещо като изба; със сигурност не беше толкова изискано като заведението, което бях видял горе. Имаше поне двеста-триста души: някъде отзад се чуваха барабани, настойчив ритъм, който ту се усилваше, ту отслабваше. От онези барабани, които те заставяха да промениш ритъма на стъпките си, затруднявайки ходенето.

Изглежда, че всички пиеха, танцуваха или и двете. Едно момиче се въртеше буйно върху една маса — краката й бяха само размазано очертание на фона на далечния барабанен ритъм и ръкоплясканията на зрителите. С пронизителен вик тя се хвърли над твърдия дървен под, сякаш се гмуркаше във вода. Подхванаха я ловко и повдигнаха друга нетърпелива жена да заеме мястото й̀.

— Купи ми питие — извика Куин в ухото ми. Прекалената й близост до мен ме накара да забравя как да проговоря отново. — Чаша червено вино.

— Нямам никакви пари — успях да изрека, почервенявайки от смущение.

Това напомняне за поредното правило на Тайрън ми подсказа, че не биваше да идвам тук. Беше вълнуващо и интересно да бъда на такова място — никога не бях виждал подобно място преди. Но освен това се чувствах неспокоен. Бях сигурен, че Тайрън щеше да ми се ядоса, ако узнаеше.

Куин ме побутна към една празна маса в ъгъла, все едно бях дете, а после си проправи път до бара. Седнах и няколко мига по-късно тя се върна, като носеше две малки чаши червено вино.

Постави една пред мен и седна срещу мен, вдигайки собствената си чаша към устните си. След третата си глътка се надвеси напред. Наложи се да разчета по устните й̀:

— Какво има? Защо не пиеш?

— Баща ти не позволява! — извиках в отговор.

— Една чаша няма да ти навреди. — Ъгълчето на устата й се изви развеселено нагоре.

Свих рамене и когато не понечих да взема виното, тя се пресегна през масата и го сложи до своето. Десет минути по-късно и двете чаши бяха празни и тя се изправи на крака. Тръгна си рязко, без да хвърли дори бегъл поглед към мен. За миг се запитах дали се връщаше за още вино, но когато я видях да се отправя към вратата, бързо я последвах.

Чувайки ме зад гърба си в коридора, тя спря и се обърна с лице към мен, говорейки, сякаш бях направил точно каквото винаги беше знаела, че ще направя. Зачудих се дали всичко това беше част от същите ритуали на посвещаване, през които бяха преминали с нея Палм и Дейнън, когато са били новодошли в къщата на Тайрън. Не знаех какъв беше смисълът, но в Куин имаше нещо, което ме привличаше към нея. Исках тя да има добро мнение за мен.

— Справяш ли се с височините? — попита ме тя сега.

— Ами, по доста дървета съм се катерил у дома — казах, опитвайки се да го обърна на шега.

— Става дума за нещо много по-високо от дървета, Лейф. Ще ти покажа гледката от върха на купола. Последвай ме — освен ако не те е страх…

Повече от ясно е, че тръгнах след нея. Не можех да допусна да си мисли това.

Тя ме поведе по коридори и през врати, използвайки богато украсен ключ, за да отваря всички, които бяха заключени. Най-сетне започнахме дълго изкачване в горещината по стълбище, което ни поведе през тесен отвор в тавана и излязохме в мрака на високия купол на Колелото. Открих, че беше почти невъзможно да не изоставам от Куин по стръмното спираловидно стълбище, а атмосферата бе наситена с потискащия мирис на прах и прастаро дърво.

След около пет минути тя спря и погледна нетърпеливо назад към мен, и тогава видях мънистени капчици пот и по нейното чело. Възползвах се от паузата, за да погледна надолу в кръглата зала, разположена върху арените далече под нас, където хората се движеха забързано като мравки.

— Тепърва имаме да стигнем по-нататък, но поне навън ще е по-хладно. — Куин забърза нататък и продължи да се изкачва.

Изпитах облекчение, когато най-сетне излязохме в мразовития въздух на късната вечер в ранната пролет. Вдигнах поглед и видях, че пълна луна осветяваше града. От външната страна на купола, само с едно тънко предпазно перило, продължихме да се изкачваме, докато стигнахме до върха, където счупен пилон за знаме стърчеше към небесата като връх на копие.

Загледах се през града, удивявайки се на факта, че се намирах тук, на върха на купола на Колелото; че бях приет от Тайрън. Толкова много неща вече бяха минали по план — макар бързо да си напомних, че бях направил само няколко малки крачки по един много дълъг път.

Далеч над нас още кръжаха лешоядите, но погледът ми беше привлечен на запад.

Тук видях тъмното блещукане на морето, а отвъд него — част от Голямата бариера, която обкръжаваше Мидгард и го отделяше от външния свят. Приличаше на стена от мъгла или облаци, но не беше естествено явление. Беше поставена там преди столетия от враговете на човечеството; издигната след последната битка от джина, който беше разрушил Човешката империя.

Куин посочи към града:

— Това е гледка, която малцина имат шанс да видят.

Беше зашеметяваща. Въпреки късния час и пустите улици, по които бяхме вървели на идване, видях тънки струйки дим да се издигат от ковачниците, а отвъд скупчените дървени покриви — подредените накръст кошари за добитък. Далеч над кланицата се рееше самотна морска птица. Ако съдех по огромния размах на крилете й̀, беше албатрос. Те можеха да летят по цели седмици, без да кацнат; някои хора дори вярваха, че могат да се реят през самата Бариера.

Цял живот се бях чудил какво ли се намира отвъд нея. Дали пейзажът беше променен до неузнаваемост? Какви бяха джиновете и как бяха оформили собствения си свят? С какво се занимаваха? Как живееха? Нима всички бяха като Таласъма, който така жестоко опустошаваше земята на Мидгард от цитаделата си на хълма над Гиндийн?

— Това е дворецът на Протектора — каза ми Куин, като посочи на север към висока постройка с колони на входа. — Това е единствената постройка в града, която не е направена от дърво. Онази веранда с мраморни колони се нарича портик. Никъде в Мидгард няма мрамор, така че камъкът сигурно идва от другата страна на Бариерата. Казармата е някъде зад нея.

С ъгълчето на окото си видях, че ме гледа втренчено, но когато се обърнах към нея, тя извърна поглед. Изпитвах силно привличане към нея. Може би и тя изпитваше същото. Запитах се защо ли ме беше довела тук горе.

Известно време гледахме през града, без да проговорим отново, попивайки великолепната гледка. След малко Куин привлече вниманието ми на изток, където цитаделата от камък и бронз се издигаше на билото на хълма. Тринайсетте й бронзови шпила с различна височина блестяха на лунната светлина, някои — извити странно. Тя рязко посочи с показалец към тях.

— Знаеш ли какво е това? — попита.

Знаех какво беше — всички знаеха, — но не отговорих. Исках да го чуя от устните на жителка на града.

— Цитаделата на Таласъма — изсъска Куин. — Това е бърлогата на джина, който тормози този град.

Да, знаех всичко за Таласъма. Бях превърнал в своя задача да науча всичко, което можех.

— В отговор на по-ранния ти въпрос — каза ядосано Куин, — не, не мисля, че Таласъма е шега. Но човек трябва да се смее и шегува или страхът ще го подлуди. Нима не виждаш това? През зимата, по време на тъмните часове, хората си стоят вкъщи със залостени врати. Е, не и аз. Аз правя обратното. Аз излизам! Съществува истинска опасност, Лейф. Има чести убийства. Таласъма убива хора. Изпива до капка кръвта им. Изчезват момичета, понякога за цели седмици. Връщат се непокътнати телом, но с напълно изпразнени умове, точно като лакс, току-що взет от Търговеца. Цялата им памет е изчезнала; някои се връщат неспособни да говорят.

Ужасът на това, което казваше, ме изпълни с гняв. Ръцете ми започнаха да треперят.

— Таласъма е откраднал душите им. А хората са прави да се плашат — но прибягват до суеверни ритуали, които не вършат работа. Фермерите пръскат свинска кръв по протежение на оградите на имотите си, за да възпрат Таласъма. Някои жители на града вярват, че той се страхува от къпинови храсти и коват бодли от тях по вратите си.

Не казах нищо, просто чаках Куин да продължи. Ръцете ми още трепереха и се чувствах неспособен да говоря.

— Е? Да не си глътна езика? Нямаш ли нищо за казване?

— Може и да съм нов в града, но наистина знам за Таласъма… — поех си дълбоко дъх, за да овладея гласа си. — Той тероризираше хората чак на юг до Мипосин. Убиваше и там.

— Може ли да те попитам нещо? — запита Куин.

Кимнах.

— Защо дойде тук? С нетърпение очакваш да се биеш на Арена 13, нали?

— Разбира се, че очаквам с нетърпение. Именно това искам повече от всичко друго. Точно затова заминах от Мипосин.

— Добре е да знаеш, че на Арена 13 съществува особено голяма опасност от Таласъма. Баща ми невинаги разказва на новобранците си, но мисля, че е редно да те предупредя. Понякога Таласъма идва тук и предизвиква някой боец в позиция „мин“ там. Залага огромна сума и букмейкърските къщи са принудени да приемат залога. Напоследък Таласъма винаги побеждава… Мъртъв или жив, изгубилият бива отвеждан в бърлогата на Таласъма и не го виждат никога повече. Един ден това може да бъде твоята участ… Все още ли искаш да се биеш там?

Всъщност това, което Куин току-що ми бе казала, ме изпълни с още по-голяма решителност.

— Да, все още искам да се бия на Арена 13. Опасността от Таласъма не ме разколебава.

— Чувствам се точно по същия начин — каза Куин. — Ще ми се да можех да се бия там.