Арена 13

2. Тайрън, учителят по бойни умения

— Сядай, сядай! — нареди Тайрън, като кимна нетърпеливо към стола срещу писалището си.

Едва го бях сторил, той поклати ожесточено глава и посочи обратно към отворената врата зад гърба ми:

— Не искаме никой да узнае делата ни, момче.

Имаше право. Това беше обществена сграда, канцелариите на управлението на Колелото, а коридорът отвън беше оживен.

След като затворих вратата и отново седнах, зачаках Тайрън да заговори. Полагах всички усилия да бъда търпелив. Бях му дал синия си билет още рано сутринта, обяснявайки какво искам. Сега оставаше по-малко от половин час до залез-слънце: беше имал време в изобилие да вземе решение.

Какво щеше да реши да прави? Защо му беше отнело толкова време?

Стаята нямаше прозорци; от тавана висеше дървен свещник с три разклонения: късите дебели жълти свещи горяха с равномерен пламък в неподвижния въздух. Носеше се мирис на лой и пот.

Тайрън зашумоля с някакви книжа, докато претърсваше голямото си, тапицирано с кожа писалище. Столът ми беше много по-нисък от неговия, така че, дори да бях висок колкото него, пак щеше да може да ме гледа отвисоко. Бях сигурен, че това не беше случайно.

Можех да занеса печелившия си билет при всеки от треньорите в Гиндийн, но бях избрал да го представя на Тайрън. Всички в цялата страна, изглежда, мислеха, че той е най-добрият. Дори у дома хората знаеха името му. Изглеждаше различен от човека, когото си бях представял: беше як и набит, с червендалесто лице и посивяваща коса, подстригана много късо, за да прикрие факта, че оредяваше отпред. Характерът му бе гравиран върху лицето му: това беше човек, който бе живял много и знаеше едно-друго.

— Виж, ти си спечели правото, момче — каза той сега, като вдигна високо билета ми. — Не мога да ти го отнема. Но колко струва?

Не знаех какво имаше предвид. Човек не можеше да продаде печеливш билет. Той не можеше да бъде разменен срещу пари. И важеше едва след като бъдеше проверен и подписан от Надзорника на букмейкърските къщи. Бях се погрижил за това, така че сега единствено аз можех да използвам билета.

— Да предположим, че вместо това ти намеря място като чирак за някакъв занаят? — предложи той и сърцето ми се сви. — Нещо сигурно и стабилно. Градът започва да процъфтява. Можеш да бъдеш зидар или дърводелец. Когато приключиш чиракуването си след пет години, можеш да се изхранваш добре. Да се устроиш до края на живота си. Всичко, което трябва да направиш, е да прибереш този билет обратно в джоба си и да забравиш напълно за него. Дори ще ти платя чиракуването, квартирата и храната — и няма да ми дължиш дори едно пени.

Защо би направил това? Чудех се. Защо така отчаяно искаше да се отърве от мен, че беше готов да плаща издръжката ми другаде? В края на краищата, нямаше да му струва нищо да ми даде онова, което исках. Къщите за залагания подкрепяха по петима обучаващи се бойци всеки сезон. Средствата за това идваха отчасти от хилядите билети, продавани на младите надеждни бойци. Или, по-обичайно, на бащи, които ги купуваха от свое име. Сините билети бяха скъпи.

Арена 13 в Гиндийн привличаше онези, които търсеха вълнение и шанс за слава; възможността да спечелят истински пари, вместо да бъдат обвързани с някакъв занаят или, още по-лошо, принудени да вършат черна работа, за която не се изискваха никакви умения. Именно затова аз също исках да се бия там — макар да имах друга, по-лична причина, която все още не бях готов да разкрия на никого — дори на Тайрън.

— Е, какво ще кажеш? — попита той. — С какъв занаят би искал да се захванеш?

— Искам да работя за вас, сър — повторих. — Искам да се науча да се бия на арената.

— Как каза, че ти е името? — запита Тайрън.

Поех си дълбоко дъх и му съобщих за трети път исканите сведения.

— Казвам се Лейф.

Той се изправи на крака.

— Виж, не те искам, Лейф — сега гласът му беше по-силен и с нотка на истински гняв. — За какво ми е да ти давам място, когато десетки бойци с доказани способности вече се тълпят на вратата ми? Системата твърди, че твоят печеливш билет ти дава правото да бъдеш обучаван, но това не означава непременно обучаван от мен. Ти просто се опитваш да изживееш една мечта, подобно на много други младежи от провинциите. Реалността на този живот не е това, което са те подвели да вярваш. Нищо от него не е такова. Бас ловя, че никога дори не си влизал в Колелото, нито си виждал някоя от арените.

Наведох глава. Беше прав. Това беше първото ми идване в Гиндийн.

— Пристигнах едва вчера. Още не съм успял да видя нищо.

— Кой те доведе тук? — настоя Тайрън. — Чия беше каруцата?

— Никой не ме е довел.

— Никой ли? Още малко и ще ми кажеш, че си вървял пеш.

— Да, вървях. Ходих пеш.

— Какво? По целия път чак от Мипосин?

Кимнах.

Тайрън повдигна удивено вежди. Помислих си, че ще подхвърли някакъв коментар, но вместо това той попита:

— Разкажи ми за онзи билет, момче! Кой плати за него — баща ти ли?

— Баща ми е мъртъв, а също и майка ми.

— Е, съжалявам да чуя това. Но ти зададох въпрос. Когато задам въпрос, очаквам да ми отговорят.

— Преди две седмици в Мипосин дойде един търговец — обясних. — Имаше голям керван от пет каруци и всички дойдоха от километри наоколо да заменят или купуват стоки. Късно следобед мъжете започнаха да пият и той се присъедини към тях. След малко предложи местните младежи да изнесат малко представление за него, а той щеше да връчи награда на победителя. Така че започнахме да се бием с тояги, трима срещу един.

Както обикновено, победих, но наистина бях разочарован, когато наградата ми се оказа само син лотариен билет…

— Задръж за минута — прекъсна ме Тайрън. — Какво каза?

Мислех си, че съм говорил ясно, но повторих:

— Казах, че бях разочарован, защото спечелих само един син…

— Не, не това — първите ти две думи привлякоха вниманието ми. Каза, че си спечелил както обикновено. Правилно ли те чух?

Кимнах. Не се перчех; просто казвах истината.

— Бях най-добрият боец с тояги в Мипосин — шампионът. Откакто навърших четиринайсет, съм губил само веднъж. Това беше, защото беше мокро и се подхлъзнах в калта — макар че това не е оправдание. Ако искаш да печелиш, не се подхлъзвай.

— А на колко години си сега?

— Навърших петнайсет миналата седмица.

— Значи обикновено се биеше сам срещу три момчета?

Кимнах:

— Да, главно един срещу трима, точно като лаксите на Арена 13. Но понякога беше един срещу един.

— Продължавай с разказа си. Каза, че си бил разочарован от наградата си. Защо?

— Защото просто нямам късмет — казах му. — Никога не съм имал. Само пет от всички онези хиляди билети, купувани всяка година, са печеливши. Но Главният разпоредител извади моя от сфера с лотарийни билети. Бях спечелил! Така че веднага се отправих към града. Както ви казах, вървях пеш по целия път и ми трябваше цялото време от тогава до сега, за да стигна тук.

— Този търговец — опиши го! — нареди Тайрън.

— Беше едър мъж, вероятно около вашата възраст. Имаше червена коса и червена брада.

Тайрън въздъхна продължително и дълбоко, а изражението на лицето му ме накара да си помисля, че познава човека, когото описах.

Възцари се смутено мълчание и аз го наруших, говорейки бързо.

— Вървях пеш чак от Мипосин. Нима това не показва колко много искам да бъда тук и да се бия на арената? Искам да бъда обучен от най-добрия — ето защо избрах вас! Искам да бъда един от най-великите и най-успели бойци в историята. Това е мечтата ми още от дете. Моля ви, дайте ми шанс. Ще работя като ваш слуга без заплащане, докато видите какво мога да правя.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Докато ме видите да се бия.

— Не можеш да се биеш, докато не бъдеш обучен, а вече ти казах, че не съм готов да те обучавам. Така че няма повече да си хабя дъха. Сега изчезвай, момче! Върви да досаждаш на някой друг! — рече сопнато Тайрън и посочи към вратата.

Изправих се на крака и бутнах стола си назад, за да си вървя, изпълнен със смесица от емоции. Взрях се в него за миг, а после се обърнах и се отправих към вратата.

— Ето! — изкрещя Тайрън. — Дръж!

Когато се обърнах към него, той измъкна нещо от кожения си колан и го метна към мен.

Беше кинжал.

Завъртя се към мен, с острие, проблясващо в светлината на свещите. Превъртя се и наближи към мен. Съсредоточавайки се, забелязах, че беше насочен с пълно завъртане на ръката към дясната страна на главата ми. Тайрън не искаше да ме нарани, а само да ме стресне. Това беше изпит.

Посегнах нагоре и сграбчих кинжала във въздуха, върнах се до писалището и го оставих върху черната кожа, с ръкохватката към мъжа.

После, бавно и съвсем обмислено, се поклоних.

Когато вдигнах отново глава, Тайрън се взираше право в очите ми; мина дълго време, преди да проговори.

— Е, Лейф, така си спечели едно посещение на Колелото — каза най-сетне. — Но само толкова. Имам двегодишен внук, който умее да хваща по-добре!