Арена 13

14. Червените ботуши

Хвърлих поглед през помещението и осъзнах, че бях виждал младия мъж преди. Беше подвикнал на Куин в нощта, когато тя ме заведе до Колелото, — но тя не му беше обърнала внимание. Казах на Дейнън и той кимна.

— Да, все се разделят. Тя е момиче, което знае какво иска, това е сигурно! Единственият проблем е, че постоянно иска нещо ново!

Дейнън отпи от сока си и ме погледна над ръба на чашата, докато го правеше.

— Палм е луд по Куин.

Бях шокиран:

— Никога нямаше да предположа.

— Губи си времето. Куин и приятелят й се карат много, но тя винаги се връща при него. Освен това не би било добра идея един от възпитаниците на Тайрън да се замеси с дъщеря му, нали?

Кимнах предпазливо, надявайки се чувствата ми да не проличат по лицето.

— Какво стана, когато ти се би с нея? — попитах, сменяйки темата.

Дейнън се засмя:

— Тя спечели първите две схватки, така че не беше нужно да стигаме до решаващ рунд. Бях безспорно победен. Просто не можех да се справя с бързината й̀. След това тя каза, че съм бил отегчителен. И повече никога не почука, за да ме извика! Обаче нямам нищо против. В известен смисъл беше облекчение. Тя е обсебена от мисълта да се бие на арената, макар да знае, че е невъзможно. Това я разгневява и огорчава.

Седяхме мълчаливо няколко минути, отпивайки от сока си. Огледах пазарния площад и си помислих, че беше безкрайно различен от по-суровите райони на Гиндийн, с техните кални пътища и прогнили дъски на дървените тротоари.

— Доволен ли си да се биеш от позиция „мин“? — попита ме изведнъж Дейнън.

Кимнах:

— Да, точно това искам, наистина. Никога не бих могъл да си се представя как се бия зад три лакса.

— Да се биеш зад три — това предлага по-добър шанс за победа — каза Дейнън. — Това бих избрал аз. Така на човек никога няма да му се наложи да се изправи срещу Таласъма! Но за да притежаваш три лакса, ти трябва богат баща; да се биеш от позиция „мин“ е по-евтин начин да започнеш. Бас държа, че учителите по бойни умения като Тайрън също го предпочитат.

Той има голяма школа и трябва да осигури лаксите за начинаещи като нас. Дори и да поискам да се бия зад три лакса, не мисля, че би ми позволил.

— Значи не си доволен? — попитах.

— Просто ще трябва да се възползвам по най-добрия начин от това. Някои бойци в позиция „мин“ се справят добре. Вземи Кърн например — той отбеляза удивителен старт този сезон, като спечели и десетте си ранни състезания. Някои казват, че той ще бъде шампионът на Арена 13 тази година. Просто не мисля, че някога ще бъда достатъчно добър, за да успея от позиция „мин“. Иска ми се да стана създател на кодове.

— Бива ли те в използването на звуковите кодове? — попитах, изненадан. — Аз го намирам за много трудно.

— Трябва да се старая много по него, но бавно и сигурно напредвам. Тайрън не раздава често похвали, но каза, че съм започнал учението си много обещаващо.

Усмихнах се:

— Тогава може би ще станеш създател на кодове някой ден. В крайна сметка можеш да стигнеш до положението на Тайрън — най-успелият учител по бойни умения в Гиндийн с най-голямата школа от бойци.

Дейнън ми се ухили доволно:

— Никога не съм мислил истински да имам собствена школа, но ще пия за това — каза, пресушавайки остатъка от сока си. — Искаш ли да видиш езерото? Не е далече. Първо ще отида да намеря сервитьорката и да платя.

Усмихнах се и отново му благодарих. Не ми се нравеше да дължа пари, но харесвах Дейнън и това правеше щедростта му по-лесна за приемане.

След като той оправи сметката, тръгнахме покрай редицата от магазини. Внезапно Дейнън спря пред голяма витрина, пълна със стоки.

— Този магазин специализира в разни неща за Арена 13 — каза ми той.

На витрината бяха изложени жакетите, късите панталони и ботушите, каквито носеха бойците, както и мечове и кожени колани с две ножници.

— По-голямата част от тези неща са просто имитации, с емблемите на различните школи: предназначени са за почитатели. Не са истински; учители по бойни умения като Тайрън винаги възлагат на най-добрите художници в града да рисуват емблемите им. Но погледни ей там… — Дейнън посочи към далечния край на витрината. — Тези вещи втора употреба са предназначени за новите бойци — онези, които тепърва започват с малко средства, без подкрепата на някоя школа. Емблемите са махнати и повечето ботуши са протрити на петата — всички, освен един специален чифт.

Не беше нужно да ми казва кой точно. Всички ботуши бяха изработени от черна или кафява кожа — всички, с изключение на един чифт, който беше червен.

— Имаш предвид червените ботуши! — възкликнах.

Дейнън се усмихна:

— Да — изглеждат чисто нови, ако не броим подметките. В нощта, когато за пръв път почука, за да ме повика, Куин ми каза за тези ботуши. Беше ги пробвала и й бяха станали идеално, но Тайрън отказал да й ги купи. Казал й̀, че в главата й се въртят достатъчно безумни идеи и той няма да й угажда повече. Невероятно са скъпи. Няма начин тя да успее да намери такава сума.

Дейнън се усмихна:

— Палм възнамерява да й купи тези ботуши в края на сезона. Баща му е обещал много пари, ако спечели ТН. Не че това ще промени нещо, разбира се. Не мисля, че тя дори би ги приела от него.

Не ми харесваше идеята Палм да направи на Куин такъв подарък и се надявах, че Дейнън е прав — че дори да опиташе, тя щеше да откаже подаръка. Искаше ми се аз да можех да й купя онези ботуши. Това нямаше да промени чувствата й към мен — тя вече си имаше приятел, — но щеше да я направи щастлива. Обаче беше невъзможно и аз изтиках мисълта от ума си.

Стигнахме до края на пазарния площад, после продължихме през обточените с дървета улици към тревистия склон, който водеше нагоре към езерото. То беше голямо и с овална форма, спокойните му води отразяваха синевата на небето; към дървен пристан бяха привързани гребни лодки. Къщите свършваха тук; оттатък видях гора. Все едно бяхме в средата на нищото и внезапно, за пръв път, откакто пристигнах в Гиндийн, изпитах чувство на истински покой.

С Дейнън тръгнахме в посока на часовниковата стрелка по брега в дружелюбно мълчание, после се настанихме на тревата до малък поток, който беше един от двата притока на езерото.

— Ходеше ли на училище в Мипосин? — попита ме Дейнън. — Забелязах един от документите ти на писалището на Кърн — почеркът ти е много спретнат. Той вечно се оплаква, че моят е почти нечетлив.

Не бях говорил много за живота си преди пристигането си в Гиндийн.

— Фермата ни беше прекалено далеч от града — казах му. — Едно време ме учеше майка ми.

— Сигурно е била умна жена. Тук има съботни училища, които някои от децата от фермите посещават. Нашата ферма е доста близо до Гиндийн, така че по този начин получих образование. Беше трудно да смогвам, защото имаше купища домашни. Аз трябваше да пиша моите, след като работя по цял ден във фермата. Разбира се, Палм е имал частен учител — само най-доброто за него.

Кимнах. За Палм всичко е било лесно. Седяхме мълчаливо няколко минути, гледахме към езерото и се радвахме на слънцето.

— Човек не би си помислил, че това е същият град — отбелязах. — Районите около кланицата и Колелото са напълно различни.

— Да, тук живеят богаташите. Иска ми се да си купя къща тук някой ден — каза замислено Дейнън. — Между другото, искаш ли да се поразходим с гребна лодка в езерото? Евтино е и ще платя аз.

Докато се отправяхме към кея, чух вик. Бяхме прекалено далече, за да чуя думите, но тонът ми подсказа, че нещо никак не е наред.

Там, където бяха привързани лодките, се беше събрала малка тълпа; всички се взираха надолу към водата. Когато се приближихме, потреперих. Бризът се беше усилил и изведнъж ми се стори по-студено.

— О, не! — извика Дейнън. Беше забелязал какво гледаха хората. Миг по-късно го настигнах и, с чувство на гадене в стомаха, видях едно тяло да се носи с лице надолу в езерото.

До него един мъж се мъчеше да го измъкне от водата, но то бе прекалено тежко за него.

— Помогнете ми! — изкрещя той, но тълпата само гледаше; никой не помръдна.

Исках да помогна и се канех да затичам, когато Дейнън се втурна пред мен и се хвърли с плясък в езерото. Последвах го: студената вода ме накара да ахна задъхано. Тялото беше вкочанено и подгизнало от вода, която го правеше много тромаво, но някак го извлякохме на брега. После го претърколихме.

Беше тялото на млада жена — вероятно на не повече от двайсет години, с призрачнобледо лице. Мъжът я претърколи отново по корем, обърна главата й на една страна и започна да натиска ритмично гърба й̀, докато тълпата се приближи, за да гледа.

От устата на момичето избликнаха силни струи вода и се изпълних с внезапна надежда, че той я е върнал към живота. Но тя не реагира повече и накрая той спря и поклати глава.

Какво се бе случило? Дали беше паднала от някоя лодка? Или бледото й лице означаваше, че е била във водата от доста време?

Потреперих отново и хвърлих поглед нагоре, когато един облак закри слънцето. Дейнън улови погледа ми и поклати печално глава.

Чух ахвания, а някой изкрещя. Заставяйки се да погледна пак към момичето, видях какво бе предизвикало реакцията: две дълбоки пурпурни рани на врата й̀.

— Кръвта й е била изцедена — прошепна Дейнън.

За частица от секундата тълпата около тялото на момичето се бе разпръснала, тичайки надолу по склона към най-близките къщи и пазарния площад отвъд тях. Когато мина мъжът, който се беше опитвал да свести момичето, видях паниката в очите му.

— Сега трябва да се махаме оттук! — каза рязко Дейнън. Изглеждаше ужасен, докато се взираше нагоре по склона към дърветата.

Погледнах го въпросително.

— Таласъма я е убил, а сега пискюлестите ще дойдат за тялото — обясни той.

— Какво? Ще дойдат сега — в тази минута?

— Може би сега — със сигурност преди да е изтекъл един час. Вероятно имат шпионин, който се крие там в дърветата. Хората избягаха и мястото е пусто. Така че скоро ще са тук — можеш да си сигурен в това. Да се махаме, преди да е твърде късно.

Без нито дума повече, той забързано тръгна надолу по хълма; последвах го по петите.

Когато стигнахме до първата редица къщи, се изравних с него и сложих ръка на рамото му.

— Къде отиваме?

— Обратно в къщата на Тайрън. Там ще е по-безопасно. Всички ще си тръгнат към къщи, за да заключат и залостят вратите си. Ние трябва да направим същото.

— Аз ще остана — казах му. — Иска ми се да видя как изглеждат пискюлестите.

Изражението на Дейнън мигновено показа какво мисли за това.

— Опасно е, Лейф. Прекалено рисковано. Ако те видят да гледаш, може да хванат и теб. Разумната постъпка е да се махаме оттук.

— Онова клето момиче е мъртво! — отвърнах рязко: гневът се трупаше в мен и караше ръцете ми да треперят. — Наистина бих искал да им попреча да вземат тялото й̀. Знам, че не можем да им попречим да направят това — твърде много са, — но се чувствам като страхливец да бягам. Смятам да остана и да видя как изглеждат враговете ни. Виждаш ли онази туфа храсти и висока трева… — посочих от лявата ни страна. — Мога да се скрия там. Няма да се виждам и ще съм в достатъчна безопасност. От коя посока ще дойдат — през града или от дърветата?

— Вероятно от дърветата — отговори Дейнън. — Понякога сноват из улиците на града, но само след като се мръкне.

— Тогава ще остана и ще следя — не е нужно ти да се излагаш на опасност. Върни се у Тайрън. Аз ще се справя.

— Ако ти оставаш, Лейф, тогава и аз ще остана. Ти си нов в града и Тайрън ми каза да те наглеждам. Никога преди не съм виждал пискюлести посред бял ден — зърнах двама близо до Колелото веднъж, но бяха далече. Аз също искам да видя враговете ни!

Отправихме се към няколкото ниски храсти и се снишихме, скрити от всеки, който се зададеше надолу по хълма към езерото.

— Оттук би трябвал да виждаме добре — казах.

Щом започна чакането, се почувствах любопитен, но спокоен. Гневът ми се беше уталожил и нямах истинско усещане за опасност. Със сигурност щяхме да сме в безопасност тук, нали?

Докато времето минаваше обаче, чувствата ми постепенно се промениха. Започнах да се тревожа. Тайрън нямаше да одобри това. Щеше да каже, че поемаме ненужен риск. Хвърлих поглед назад към най-близкия ред къщи. Вратите бяха затворени, а завесите — спуснати. Всички бяха на сигурно място вътре, с изключение на нас. Жителите на града бяха съвсем наясно с опасността от пискюлестите. Нямаше да поемат никакви рискове.

Чакахме и гледахме мълчаливо, докато още и още съмнения се въртяха като вихър из главата ми. След около половин час Дейнън започна да става неспокоен.

Промъкна се по-близо:

— Тайрън сигурно започва да се тревожи — прошепна. — Новината за това навярно вече е стигнала до него; ще заключи вратите си.

Дейнън имаше право. Досега Тайрън вече щеше да ни очаква обратно. Не исках отново да го ядосам. Почувствах няколко капки дъжд по лицето си и потреперих от студ; крачолите на панталоните ми още бяха подгизнали от газенето ни в езерото. Скоро щеше да се наложи да се връщаме.

— Нека да останем само още десет минути, после ще си тръгнем. Това устройва ли те? — попитах.

Дейнън кимна и продължихме да наблюдаваме и да чакаме. Бях сигурен, че са минали десет минути, но никой от нас не понечи да тръгне. Вече ръмеше, тънката мокра мъгла ни пречеше да виждаме идеално.

Но виждах достатъчно.

Сърцето ми подскочи, когато пискюлестите се появиха съвсем внезапно, източвайки с дълги скокове от дърветата като глутница грамадни сиви плъхове. Бързо ги преброих. Бяха поне две дузини. Водачът беше едър — може би два пъти по-едър от човек — и тичаше на четири крака. Другите бяха различно големи, някои на четири крака, повечето изправени, но тичащи със странна походка, която далеч не приличаше на човешка. Движеха се бързо и безшумно, облечени в сиви качулати мантии, които се влачеха по тревата. Помислих си, че ако слезеха по хълма за нас, щяха да ни хванат за секунди.

Пискюлестите се събраха около тялото на момичето, но един в края на глутницата внезапно повдигна глава. Лицето му беше толкова изпито, че приличаше почти на череп, очите бяха кухи черни ями. Стори ми се, че се взираше право в нас.

От страх сърцето ми заблъска като чук. Нима можеше да ни види? Може би можеше да ни усети по някакъв друг начин? Незабелязан от останалите от глутницата, той се втурна надолу по хълма, право към скривалището ни.

Дейнън ме погледна с разширени от страх очи и понечи да се надигне, сякаш се канеше да се обърне и да побегне. Хванах здраво ръката му и поклатих глава. Ако изпаднехме в паника и хукнехме, цялата орда пискюлести щеше да ни подгони из пустите улици. Нямаше да има никой, който да ни помогне. Щяхме да бъдем заловени и отведени в цитаделата на Таласъма. Нямаше да ни видят никога повече.

Пискюлестият единак спря близо до края на ниските храсти. Гледаше право към нас, но не помръдваше. Сърцето ми блъскаше толкова силно, та бях сигурен, че го чува. Внезапно създанието подуши много шумно, сякаш усещаше присъствието ни, и нададе дълбоко гърлено ръмжене. Дали можеше да ни помирише? Може би беше по-чувствителен от другите, които се интересуваха единствено от момичето?

Лицето на пискюлестия беше отчасти в сянка и отначало ми се стори, че има брада, но после той пристъпи още една крачка напред и видях, че цялото му лице беше покрито с козина.

Той изръмжа отново и си помислих, че ще ни нападне, но после чух странен бухащ звук от другите пискюлести.

Грамадният водач вдигна тялото на момичето и го понесе обратно нагоре по хълма. Останалите го следваха по петите, а пискюлестият близо до нас, който може би не искаше да бъде изоставен, затича бързо след тях.

Мигът на опасността беше отминал и скоро пискюлестите бяха изчезнали от поглед.

— За какво им е тялото й̀? — попитах Дейнън, като изпуснах въздишка на облекчение, щом осъзнах какъв огромен риск бяхме поели току-що.

Дейнън сви рамене:

— Предполагам, че ще го занесат на Таласъма. Той я е убил; сега тя му принадлежи. Вероятно е изцедил кръвта й до капка снощи и я е оставил да се носи покрай тръстиките. Случвало се е преди.

— Съжалявам, че те въвлякох в това — казах.

— Решението беше и мое, Лейф, така че аз също имам вина. Пискюлестите ловуват главно по тъмно — трябваше да се досетим, че не разчитат просто на очите си. Онзи, който беше сам, не можеше да ни види, но знаеше, че сме там. Размина ни се — но някой друг път може да не извадим такъв късмет. Да се надяваме Тайрън да не научи какво направихме току-що!

Тръгнахме, подтичвайки, докато размишлявах над това, което се беше случило току-що. Не можех да разбера това място: защо се допускаше това да се случва в град, който разполагаше с въоръжена сила, която да защитава обитателите му.

— Защо някой не направи нещо по въпроса? — зачудих се. — Таласъма може незабелязано да убие някого през нощта, но защо на пискюлестите се позволява да влязат в града и да вземат тялото? Посред бял ден е — къде е Гвардията на Протектора?

— Никога не биха се намесили в делата на Таласъма. И е събота. Ако не броим няколко, оставени на пост, повечето сигурно са в казармата си и лочат ейл като прасета, каквито са. Така стоят нещата тук, Лейф. Таласъма управлява.

— Тези пискюлести са толкова много — казах. — Бяха като глутница диви животни.

— Да, ловуват на големи глутници — каза Дейнън. — Сигурно е имало други, наблюдаващи от дърветата.

Тръгнахме обратно към къщата на Тайрън. Пазарният площад беше пуст и започваше да вали силно. Бях разгневен от онова, на което току-що бях станал свидетел. Малко преди това отпивахме плодов сок на слънце; всички се наслаждаваха… А през цялото време, без наше знание, тялото на мъртво момиче се е носело в езерото, в очакване да бъде открито.

Таласъма и слугите му можеха да правят каквото си искат.

Какво ужасно място беше това.