Арена 13

17. Пари

След завръщането ми Палм беше потиснат, но на следващата сутрин отново се върна към обичайното си дразнещо, наперено държание. Всеки път, щом го виждах, изпитвах все по-голяма неприязън към него. В мен бавно се натрупваше гняв.

— Тайрън обеща да подготви новия ми три-глад преди края на деня — обяви той, докато се обличахме. — Ще имам цели три месеца да се подготвя за турнира на новобранците. Това е предостатъчно време.

Той се ухили самодоволно и зачака някой да каже нещо. Когато никой не го направи, той се приближи бавно до мен. Седях на ръба на леглото и си обувах чорапите.

— Какво ще кажеш да се обзаложим? — попита. — Искаш ли да се хванем на бас, само ние двамата?

Какво беше намислил Палм?

— Нямам пари — казах му.

— Това няма значение. Един ден ще спечелиш пари. Можеш да ми бъдеш длъжник.

— Какъв е залогът? — попитах.

Той се ухили още по-широко:

— Само това: че няма да спечелиш нито едно състезание в ТН.

Вдигнах поглед и приковах очи в неговите с нарастващ гняв. Вярно беше, че нямаше да имам много време да се подготвя. Щом жребият бъдеше изтеглен, можеше да се падна срещу боец в позиция „маг“ като Палм, който вече се беше обучавал много повече месеци, отколкото аз. Другият вариант беше да се изправя срещу друг новобранец. Лотарийният ми билет беше спечелил. Можех ли да извадя късмет за втори път? В края на краищата, първият етап от състезанието беше лига, в която се трупаха точки. Едва след това се стигаше до отстраняване на участници. Така че ми бяха гарантирани два рунда. Със сигурност можех да спечеля единия от тях…

— Колко? — попитах.

— Хиляда дека!

Това беше абсурдна сума пари. Толкова печелеше един търговец за едногодишна работа. Беше почти достатъчна за купуването на лакс.

— Залогът е твърде висок — казах му.

— Изборът е твой — каза той и ме погледна снизходително.

— Ще приема! — казах рязко, отчаяно копнеещ да изтрия това изражение от лицето му. Но онова, което последва, беше също толкова неприятно.

Той ме погледна, сякаш знаеше нещо, което не ми беше известно.

— Може и да си бърз — каза, — но това няма да има особено значение на Арена 13. Не е като битките с тояги и ни най-малко — като тренировъчния терен. Изходът на едно състезание се решава от лаксите, а аз ще имам най-добрите, които могат да се купят с пари. Баща ми е богат; ти дори нямаш баща. Неговите пари ще платят за моите лакси и времето на Тайрън. Тайрън ще бъде изцяло зает да настрои моя три-глад, така че няма да му остане много време да се грижи за твоите нужди. Ще си изгубил още преди да си успял да започнеш.

Хвърлих поглед към картината, изобразяваща баща ми. Бащата на Палм имаше пари; моят беше мъртъв. Това беше вярно. Но баща ми беше най-великият боец, когото Арена 13 бе виждала. Изглеждаше, че съм наследил бързината и умението му — но какво значение щеше да има това срещу превъзхождащите ме лакси на Палм?

— Ще видим — отвърнах рязко. — Може би те чака изненада!

Думите ми прозвучаха немощни и кухи и Палм просто продължи да се хили. Дадох си сметка, че ме е манипулирал и ме е убедил да приема лекомислен облог, който вероятно щях да загубя. Този свят беше разделен на богати и бедни. Тук явно бях в неизгодна позиция, но щях да направя всичко по силите си, за да докажа, че Палм греши.

Закуската обикновено беше тиха, но днес, вместо просто да отправи обичайното си рязко кимване към нашия край на масата, Тайрън се приближи и потупа приятелски Палм по рамото.

— Три-гладът ти ще бъде готов до пладне — каза му. — Ще сляза да наглеждам лично първата ти тренировка.

Това означаваше да имаш богат баща. Вместо да възложи това на Кърн, Тайрън щеше да остави задълженията си в Колелото и да помага на Палм.

Наблюдавах тренировката, седнал на пейката до Дейнън, докато Тайрън запозна Палм с неговия три-глад и започна процеса на превръщането им в бойна единица. Лицето на Палм беше олицетворение на възторг и гордост и всъщност не можех да го виня. Трите лакса бяха впечатляващи. Не само заради факта че носеха чисто нови брони, които блестяха в светлината на факлите. Движеха се с бързина и лекота, която надминаваше всичко, което бях виждал на арената. Гледах завистливо.

След около час Тайрън обяви прекъсване и „приспа“ три-глада, като каза на Палм да дойде при нас на пейката. После повика Дейнън да се приближи.

— Да се погрижим сега за теб, момче — каза му.

Прекоси залата, отиде до една пейка в далечния край и смъкна покривалото от един лакс. Плю върху една пластина и я намести в гърлото му.

— Събуждане! — изкомандва. — Стани!

Макар че бащата на Дейнън не беше достатъчно богат да плати за нов лакс, Тайрън се беше погрижил щедро за него. Този лакс изглеждаше много добър. Забелязах обаче, че Дейнън получи само двайсетина минути от времето му. Въпреки това Дейнън явно беше доволен и към края на тренировката му цялото му лице сияеше. В един момент се обърна към мен и вдигна окуражително палци.

После дойде моят ред. Тайрън смъкна покривалото от друг лакс и му даде обичайните първи две команди: „събуждане“; „стани“.

Лаксът се смъкна тромаво от пейката и застана мирно пред Тайрън.

— Самопроверка! — нареди той, после се обърна с лице към мен.

— Е, момче, това е твоят лакс, докато не кажа друго. Ще свърши работа засега, така че ще го използваш за турнира.

Обхванах с поглед драскотините и вдлъбнатините по бронята, дълбокия прорез в шлема точно над очите. Това беше лаксът за упражнения, който всички използвахме на тренировки. Помъчих се да скрия разочарованието си.

Чух зад гърба си презрително изсумтяване и когато хвърлих поглед назад, видях как Палм се мъчи да удържи смеха си. Когато се втренчих в него, той се овладя, но имаше тържествуващ вид. Състоянието на моя лакс доказваше, че е бил прав. Обърнах се отново да застана с лице към създанието и с ъгълчето на окото си видях Тайрън да ме гледа втренчено.

— Опитай се да изглеждаш малко по-въодушевен — каза ми той, като клатеше глава. — Има една стара поговорка — „На харизан кон зъбите не се гледат“.

Кимнах.

— Хубаво. Тогава ще разбереш какво имам предвид — каза Тайрън. — Не плащаш за него, нали? Всичко, което трябва да направиш, е да поработиш малко с краката си и да се подготвиш за арената.

— Но това е тренировъчният лакс — възкликнах, неспособен да скрия разочарованието си. — Ще бъде прекалено бавен.

— Вече не. За да видиш зъбите на този харизан кон както трябва, ще се наложи да пресееш настройките. Ако притежаваше умението да разчетеш Ним и да направиш това, щеше да видиш, че е променен и подготвен за битки.

Кимнах, но сигурно съм изглеждал скептичен, защото Тайрън се приближи и измъкна един меч Триг от най-близката ножница. Подаде ми го.

— Делата говорят по-убедително от думите, така че ще демонстрирам разликата.

Вдигна кожената топка, която бяхме използвали на тренировка, и се усмихна, обръщайки се с лице към лакса:

— Докладвай! — нареди.

— Готов — изрече дрезгаво лаксът.

— Бойна стойка! — Тайрън подаде на лакса тежката кожена сфера.

— Когато си готов, момче — продължи Тайрън и се отмести.

Приближих се до лакса и започнах танца. Две стъпки наляво, две стъпки надясно.

Този път направих обратно диагонално движение надясно. Върнах се назад колкото можех по-бързо. Сега, когато се движех, се почувствах много по-добре. Щях да покажа на Палм точно колко съм бърз. Докато танцувах, почувствах как тялото ми започва да мисли вместо мен. Когато лаксът ме нападна, аз се устремих право към него с острието и се прицелих в пластината на гърлото. Чувствах се уверен. Не можех да пропусна!

В следващия миг се озовах седнал на тепиха след мощен удар по главата. Опитах се да кажа нещо, но умът ми сякаш беше вцепенен и от устата ми не излязоха думи. Мечът Триг беше на пода и не можех да го стигна.

Чух Палм да се смее на глас. Когато хвърлих поглед към него, видях по бузите му да се търкалят сълзи от смях. Дори Дейнън се усмихваше.

Тайрън ме издърпа на крака.

— Това беше толкова бързо, изобщо нямаше как да го предвидиш — каза той. — Може би това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Чувствах се зле, защото бях съборен на пода, но в същото време това показваше, че моят лакс имаше нужната бързина, за да се справи с битката на арената. Помислих си, че смехът беше заслужен, и кимнах разкаяно.

— Съжалявам — казах на Тайрън. — Държах се глупаво. Благодаря, че сте направили лакса ми толкова бърз.

Засега Палм можеше да се смее, но може би в крайна сметка нямаше да спечели баса си.

За моя изненада, Тайрън остана с нас през остатъка от сутринта. Изнесе ни урок по кодиране на Ним, главно заради мен. Каза, че за Палм и Дейнън това ще бъде преговор, и настоя да се съсредоточат напълно.

Дейнън, изглежда, нямаше нищо против — той харесваше упражненията по кодиране, — но от изражението на Палм се досещах, че не е доволен. Не ставаше дума просто за това, че се отегчаваше. Явно смяташе, че е над всичко това, и се дразнеше, че е принуден да го търпи заради мен.

Аз, напротив, най-сетне започвах да разбирам голяма част от това, което казваше Тайрън. Никога нямаше да стана добър, съставител на кодове, но сега можех да схвана основните понятия. И колкото по-отегчен изглеждаше Палм, толкова повече се наслаждавах на раздразнението и неудобството му.

— Всеки учител по бойни умения използва Ним по малко по-различен начин — казваше Тайрън, — но някои ордуми са общи за всички. Могат да бъдат изричани, за да задействат предварително конструирани последователности от кодове. Изречеш ли един ордум, изричаш множество. Виждате ли, Ним е това което се нарича „език с възможности за разширяване“. Всеки създател на кодове може да го разширява, като създава и добавя нови ордуми към речника. Ордумите са включени в по-голям ордум. Така че има ордуми в ордумите. Изречеш ли един, други се появяват да се подчинят на волята ти.

— А някои от тези ордуми са инструменти — продължи Тайрън. — Един от специалните се нарича „Тритон“. Това е специализирана форма на ордума „Саламандър“ и се използва за изследване на ума на лакс. Прониква дълбоко в тъмните кътчета на паметта му, докладвайки каквото намери. Умът на един лакс е заплетен лабиринт, способен на още по-сложни неща. Опознаеш ли извивките и завоите му, можеш да добавиш още към своя ум.

Късно на следващия следобед, за пръв път ми позволиха да остана сам за един час на тренировъчния терен.

Уединението бе от съществена важност: бях там, за да започна бавния процес по използването на Улум, за да развия разбирателство с лакса си. Щях да казвам на лакса си какво да прави като барабаня с крака по пода. Все още нямах ботуши Триг, така че за момента шляпането с пети трябваше да свърши работа.

Тайрън ми беше казал да се придържам към прости звуци. Щях да работя по това с години: сложните неща щяха да дойдат с времето.

Лаксът ми беше „заспал“, легнал по гръб на една пейка в края на тренировъчния терен. Приближих се до него и дадох първата команда:

— Събуждане!

Очите му се отвориха с потрепване и ме погледнаха, без да мигат, и за миг изпитах безпокойство. Лаксите все още ме караха да нервнича.

— Самопроверка! — заповядах.

След по-малко от секунда създанието отвърна с грубия си, гърлен глас:

— Готов.

Лаксът беше подготвен от Тайрън, така че бронята му, включително пластината на гърлото, вече беше на мястото си. Просто трябваше да го изправя на крака и да започна.

— Стани!

Той се подчини моментално, слизайки тромаво от пейката, за да застане пред мен, с настойчиво взиращи се в мен червени очи. Струваше ми се, че ме гледа странно, и това ме тревожеше. Лаксите не би трябвало да имат истинско съзнание, но определено ми се струваше, че този има. Дали мислеше за мен, зачудих се. Ако беше така, какво ставаше в главата му?

Сега трябваше да му кажа, че ще разработваме и упражняваме звуковия код, изграждайки между себе си общуване, което никой друг нямаше да разбира. Случаят не беше точно такъв, защото кодът Улум, съставен от новобранец, беше толкова прост, че повечето зрители можеха да го проумеят за броени минути. Щяха да са нужни години, за да се уверя, че указанията ми са наистина скрити от наблюдателите.

— Вкарай настройка за Улум! — наредих.

— Настройка вкарана.

Беше ми казано да започна с основната маневра, която се наричаше „Основа 1“. Състоеше се от две стъпки наляво, две стъпки надясно, последвани от диагонално обръщане надясно.

— Основа 1 = Първи # Сигнал — дадох инструкции.

Вече бях решил, какъв ще бъде моят #сигнал за това, така че шляпнах силно два пъти по дъските с босия си ляв крак, последвано от кратко, рязко шляпване с десния.

— Разбрано — каза лаксът.

— Настройка за излизане! — казах му. Надявах се, че сега ще реагира при бойни условия. — Бойна стойка!

Лаксът излезе напред на тренировъчния терен, сякаш се изправяше срещу противник, и аз заех позиция зад него. После шляпнах с крак по дъските, за да дам знак за онази основна маневра.

Моят лакс реагира, правейки стъпките, които бях посочил. За нещастие, бях твърде зает да се концентрирам върху барабаненето с крака и той се задвижи толкова бързо, че не можех да спазвам темпото му. За секунда бях открит и уязвим: на арената щях да бъда насечен на парчета. Човек трябваше да се придържа много близо до лакса си.

Така че повторих указанието и опитах отново. След пет опита успях да дам сигнал и после да спазя темпото на косъм. В този момент реших да добавя нов сигнал. Два силни удара с десния ми крак и потропване с левия щеше да означава обратното и щях да свърша с диагонално обръщане наляво.

Упражнявах се около половин час, танцувайки зад лакса си, докато се изпотих от изтощение. Беше тежка, бавна, влудяваща работа, но бях започнал да напредвам малко. Именно тогава чух три силни потропвания по вратата. Изненадах се: личното ни време на тренировъчния терен беше строго ограничено и обикновено не биваше прекъсвано.

Когато отворих вратата, видях там да стои Куин. Зарадвах се да я видя. Усмихнах се тайно. Трите почуквания трябваше да ме подсетят кой е.

— Искаш ли помощ? — попита тя.

— С Улум ли? — попитах. — Мислех, че се предполага да е тайно…

— Така е — отговори тя с топла усмивка, — но в ранните етапи обучението не е от чак толкова голямо значение. Ти просто опитваш да постигнеш някаква координираност с лакса си — нека бъдем честни, няма да се изправиш срещу мен на арената. Бих могла да ти помогна, но решението е твое…

Отвърнах на усмивката й̀:

— Влизай тогава — казах. — Нуждая се от цялата помощ, която мога да получа.