Арена 13

13. Уестмиър Плаза

С напредването на седмицата бързо привикнах към рутината на дните си под покрива на Тайрън.

След закуска прекарвахме сутринта в усвояване на практически умения под надзора на Кърн. Беше трудна работа и часовете, прекарвани в танцуване по дъските зад някой лакс, ми докарваха болки и мъчителни спазми в мускули на краката, каквито не знаех, че имам.

Най-голямо удовлетворение ми доставяше фактът, че бях успял да уцеля пластината на гърлото на тренировъчния лакс с кинжала си още два пъти, докато Палм не беше успял да го стори дори веднъж. Той се изпълваше с все по-голямо раздразнение.

Практическите упражнения ми бяха далеч по-приятни, отколкото следобедните занимания, когато се мъчех да усвоя основите на кодирането на езика Ним. Тайрън настояваше Палм, Дейнън и аз да работим сами в един от малките кабинети до спалнята ни. Викаха всеки от нас за едночасово обучение насаме с Кърн. Още по-зле беше в четвъртъците, когато Тайрън преподаваше теорията. Смущавах се от грешките си и започнах да се опасявам, че не съм достатъчно схватлив; със сигурност щях да се проваля в едномесечния си изпитателен срок.

Следобедите винаги завършваха с тичане, което да ни помагаше да развием както издръжливостта, така и бързината си. Водени от Кърн, ние подтичвахме надолу към Колелото. След две обиколки с умерено темпо на онази огромна постройка, по време на следващите две спринтирахме. После, след няколко минути, в които да възстановим нормалното си дишане, се надбягвахме помежду си — три бързи обиколки, завършващи на главния вход. Беше надбягване, което печелех всеки следобед. Кърн ме пришпорваше силно, но аз бях по-бърз. Той винаги се усмихваше и ме поздравяваше. Създадохме си шеговити отношения и бях започнал да го възприемам почти като голям брат. С Палм не бяхме разговаряли директно, откакто се бях върнал на обучение. А фактът, че той беше изтикан на трето място във всекидневните ни надбягвания, с нищо не подпомагаше сприятеляването ни. Единственото, което ми разваляше удоволствието, беше, че след като Палм се класира на трето място, Дейнън изпадна на четвърто.

След това се връщахме с бавен ход до къщата на Тайрън, очаквайки с нетърпение най-обилното хранене за деня.

— Гладен съм като вълк — каза Дейнън.

Вървях до него; Палм беше отпред и бъбреше с Кърн.

— Аз също, но храната си струва чакането. Далеч по-добра е от онова, което ядях в Мипосин. Никога нямаше достатъчно. Фермерът, за когото работех, не ми позволяваше да се храня със семейството му. Изнасяше ми една чиния в обора, където спях. Обикновено беше студена.

— Звучи, сякаш не ти е било никак лесно.

Кимнах.

— Работата беше тежка, но все пак имах някакви приятели. Виждах се с тях в съботите и неделите, когато ходех да се бия с тояги. Ами ти, Дейнън?

— И аз работех във ферма, но беше на баща ми, така че поне имах прилично легло за през нощта. Имам двама по-малки братя. Всички трябваше да се бъхтим заедно, за да помагаме на баща ми, работехме от зори до мрак. Това е по-добре! Но трябва да успея или пак ще свърша като фермер.

— Ами братята ти? — попитах. — Те ще дойдат ли в града да тренират за арената?

Дейнън поклати тъжно глава:

— Баща ми може да си позволи да изпрати на обучение само един от нас; наистина едва смогва с плащанията. Аз съм най-големият, затова се пада на мен. Трябва да се справя добре. Не искам да го разочаровам.

Всяка втора вечер, като част от тренировъчната ни програма, Тайрън ни водеше до Колелото, за да можем да се учим, като гледаме състезанията на Арена 13. Един от най-важните моменти беше, когато за пръв път видях Епсън да се бие.

Бяхме се настанили по местата си точно навреме за първото състезание за вечерта. Бойците и техните лакси вече бяха заели позиции.

Зад единия лакс стоеше мъж с бяла коса и къса брада; голите му ръце бяха осеяни накръст със стари белези.

Никога не бях виждал някой толкова стар да се бие на Арена 13. Дълго преди косата им да започне да побелява, повечето бойци бяха принудени да се оттеглят, често поради нараняване. Това беше занимание за млади мъже — човек трябваше да е в разцвета си. С намаляването на подвижността и бързината ставаше много по-трудно да се биеш.

— Онзи дядка няма да издържи и пет минути — подметна подигравателно Палм. — По-вероятно е да умре от старост още преди да започне състезанието!

— Това е Епсън. — Гласът на Тайрън беше изпълнен с уважение и той изгледа кръвнишки Палм. — Пострада и не се е бил от миналия сезон. Но всички го познават. Подцениш ли го, мъртъв си, Палм! Той е ветеран от Арена 13 и легенда сред онези, които са наясно с тези неща. Може би не е толкова силен и бърз, както едно време, но е хитър и умел боец, както от позиция „мин“, така и от „маг“, което е много рядко срещано. Повечето бойци специализират в едната или другата. Ще си заложа парите на него. Погледни всички белези по ръцете му.

— Всеки белег е знак за схватка, в която е бил победен ли? — попитах. Бях стреснат, че са толкова много.

— Всеки белег е знак за достойна загуба — поправи ме Тайрън. — Но на всяка от тях е имало поне петдесет победи. Казват, че трябва да се оттегли в края на сезона. Сега получава спазматични схващания на краката — хронично оплакване; мнозина по-възрастни бойци го получават, — а гърбът му отслабва все повече. Но не бих изключил вероятността да разпространява слухове в свой ущърб, за да подобри шансовете: така ще спечели повече, когато заложи на печалбата си. Сега погледни младия мъж, срещу когото ще се изправи. Казва се Скул и заема високо място в класациите, макар че това е едва третият му сезон. Той е боец от школата на Кронкт — както можеш да разбереш по знака с орела отзад на жакета му. Много е популярен сред жените.

Можех да видя защо. Скул имаше руса коса, красиво лице и мускулесто тяло. Хвърлих поглед из галерията и забелязах, че тази вечер присъстваха повече жени от обикновено. Няколко на първия ред се бяха надвесили през парапета и го викаха по име в опит да привлекат вниманието му. Едно младо момиче най-накрая успя: той вдигна поглед, усмихна се и й помаха — при което тя изписка и зарови лице в ръцете си.

— Скул наистина си го бива — каза Палм. — Гледали сме го как се бие преди. И двата пъти победи като на шега, нали?

Тайрън кимна:

— Да, Скул ще стигне далече, но мисля, че тази вечер го чака изненада.

Аз обаче проявявах по-голям интерес към Епсън. Ето един човек, който беше имал дълга, успешна кариера на Арена 13.

— Към чия школа принадлежи Епсън? — попитах; бях забелязал, че на гърба на жакета му нямаше емблема.

Палм седеше от другата страна на Тайрън и видях как се хили самодоволно на въпроса ми. Очевидно знаеше отговора и винаги беше във възторг от всяка проява на невежество от моя страна.

— Мнозина предпочитат да се бият от името на школа като моята, която предлага добра подкрепа на бойците, но не всеки боец тръгва по този път — обясни Тайрън. — Епсън поддържа, притежава и тренира със собствени лакси. Някои бойци го правят, защото е нужно дълго време, за да съберат средства за постигането на положение. Някои като Епсън обаче избират да не правят това. Би могъл да си го позволи, но предпочита да работи сам. По-скоро би предпочел да се бие, отколкото да си прави труда да обучава и ръководи други хора.

— Мисля, че бих избрал да правя същото — отбеляза Дейнън от лявата ми страна.

Тайрън се усмихна:

— Това е нещо, за което всеки трябва сам да вземе решение. Но за вас, момчета, решения като това са още в бъдещето.

Въпреки онова, което бе казал, аз вече знаех какво искам да правя; не смятах, че е вероятно да размисля. Липсваше ми умението да разработвам звукови кодове до най-високото ниво, така че никога не бих могъл да стана втори Тайрън. Но бях бърз, а реакциите ми бяха отлични. Исках да се бия на арената — да се бия и да побеждавам, докато станех най-добрия боец в позиция „мин“ на Арена 13.

След като наду тръбата, давайки сигнал, че схватката може да започне, Пинчън, Главният разпоредител, напусна арената и състезанието започна. Скул се сниши зад трите си лакса. Ръцете му — както и тези на Епсън — бяха голи; виждаха се далеч по-малко белези.

Внезапно Скул започна да потропва с крака по дървените дъски, използвайки звуковия код Улум, за да нареди на лаксите си какво да правят.

Реагирайки бързо, лаксите на Скул започнаха да се движат предпазливо, шестте остриета проблясваха заплашително. Скул ги последва, идвайки с танцова стъпка много близо до гърба на средния си лакс.

В отговор самият Епсън започна да потропва ритмично по дъските, а после бързо направи една крачка назад заедно със собствения си лакс.

Чух нисък шепот, който бързо се превърна в надигащ се тътен на очакване. Беше ясно, че Скул вече беше допуснал грешка: публиката бе забелязала престараването на по-младия мъж.

Проблеснаха четири двойки остриета, когато единственият лакс на Епсън се завъртя рязко напред, забивайки остриетата на собствените си оръжия — дясно, ляво и пак дясно — в гърлата на трите лакса, застанали срещу него. И изведнъж три-гладът на Скул се превърнаха в отпусната оплетена купчина върху дъските — почти, стори ми се, преди да чуя металическия грохот от падането.

Бързината на лакса на Епсън беше невероятна и въпреки това по-старият човек почти не беше помръднал. Устата ми увисна отворена, а един бърз поглед настрани ми подсказа, че Дейнън и Палм бяха реагирали по същия начин. Епсън още стоеше приведен в същата поза, с усмивка на лицето.

Без защитата на трите му лакса танцът на Скул внезапно бе спрял: сега заплашителната фигура на единствения лакс на Епсън протегна мечовете си към него.

Под хор от вой и слисани писъци от поддръжниците на Скул, лаксът на Епсън направи малък прецизен разрез върху горната част на ръката му — ритуалът, който беляза поражението на по-младия мъж. После двамата противници се поклониха един на друг и всичко приключи.

Отново отвориха вратите и служителите, напътствани от Пинчън, отнесоха повалените лакси от арената, докато жълти билети, квитанциите за залози на онези, които бяха заложили на Скул, с пърхане падаха от ръцете на разочарованите хора.

Хората бързо станаха от местата си и се устремиха като прилив нагоре по пътеките между седалките към букмейкърите със сини шарфове, които сега бяха застанали близо до задната стена на галерията.

— Епсън почти не помръдна — казах, все още изумен от случилото се току-що. — Стори ми се лесна победа.

— Наистина. Победа, спечелена още преди да стъпи на арената — каза Тайрън с усмивка. — Гледай и се учи, момче. Онзи лакс е съвършено настроен. Епсън се движеше вътре в ума му, а после му казваше точно какво да прави. Една стъпка назад; после атака. За боеца от позиция „мин“ е трудно да победи: неговият лакс е числено превъзхождан три към едно. Но опитните и смелите могат да го постигнат. Човек като Епсън го прави отново и отново. Един три-глад трябва да бъде съвършено координиран и понякога може да се обърка — както видя току-що. Не само това: боецът в позиция „маг“ може да бъде подлъган да допусне грешки.

Осъзнах още колко много имаше да уча, преди да съм готов да стъпя на арената.

В края на първата ми пълна седмица тренировки, след като се бях върнал в къщата на Тайрън, получих изненада.

Съботата беше единственият ни почивен ден. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Бих предпочел още един ден тренировки и възнамерявах да се упражнявам, без Палм да се мотае наоколо.

Но когато се събудих онази сутрин, Дейнън седеше на края на леглото си и си обуваше чорапите. От Палм нямаше и следа.

— Добро утро. — Дейнън ми се усмихна. — Някакви планове за днес?

Поклатих глава:

— Мислех си просто да поскитам из града, а после да се упражнявам малко — казах му.

— Виждал ли си Уестмиър Плаза? — попита той.

— Не — дори не знам какво е „плаза“! В Мипосин със сигурност няма такова нещо.

— Целият този район се нарича Уестмиър заради близкото езеро. Мисля, че „плаза“ е просто натруфено име за голям настлан с плочи площад — каза ми той — В единия край има пазар, а в другия — магазини и кафенета. Бих могъл да те разведа наоколо, ако искаш…

— Звучи добре. — Струваше ми се, че с Дейнън започваме да се сприятеляваме — щеше ми се аз да го бях поканил да правим нещо днес.

— Да отидем ли веднага след закуска?

Двайсет минути по-късно бяхме навън на свеж въздух. Подухваше лек ветрец, а слънцето топлеше лицето ми. Бях разочарован, че не видях Куин на закуска, и се чудех къде ли смята да прекара съботата си. Но не исках да изглеждам твърде заинтересуван от нея и вместо това попитах Дейнън:

— Какво прави Палм в съботите?

— О, роднините му идват да го вземат и го извеждат на голям обяд. Вечно се хвали с големите пържоли, които поглъща, и специалния сос, с който са залети.

Това беше типично за Палм. Нямах нищо против факта, че беше роден в заможно семейство и имаше най-доброто от всичко. Просто така стояха нещата — късметът на изтегления жребий. Но мразех това излъчване на надменност и постоянно самохвалство. Сега обаче положих усилие да го изтикам от ума си и да се съсредоточа, като се наслаждавам на свободния си ден навън.

— Това със сигурност е най-хубавата част на Гиндийн — отбелязах. Бях прекарал времето на изгнанието си от дома на Тайрън от другата страна на града, като така и не се осмелих да дойда насам от страх да не се сблъскам с Палм или Дейнън — или дори самия Тайрън, — така че всичко беше ново за мен. Все още бяхме сред настланите с плочи алеи и големи къщи, някои от които дори имаха градинки, засадени с ниски храсти и напъпили цветя.

— Тук живеят най-добрите учители по бойни умения и служителите от букмейкърските къщи. Пинчън има къща тук, както и някои от по-богатите търговци и фермери, за да отсядат, когато са в града. Готово — стигнахме — каза Дейнън, когато завихме зад един ъгъл. — Какво мислиш за това?

Стояхме пред нещо, което, предположих, беше така наречената „плаза“. Никога не бях виждал нищо подобно: обширен павиран площад, чиито четири страни бяха засадени с дървета. На запад имаше десетки пазарни сергии, покрити с цветни балдахини, които леко се къдреха от бриза. На изток се намираше редица от магазини, заедно с кафенета с маси отвън. А цялото място гъмжеше от групи и двойки, които разговаряха или се разхождаха бавно на слънчевата светлина. Всички бяха много изискано облечени — несъмнено в най-хубавите си дрехи. Аз имах само ризата, която не ми беше по мярка, и панталоните, дадени ми от Тайрън.

— Да вървим да си вземем нещо за пиене — предложи Дейнън.

Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми:

— Съжалявам, но нямам никакви пари — казах му.

— Това не е проблем. Може да ми се издължиш по-късно. Или просто да купиш питиетата следващия път, когато дойдем.

— Тогава ще трябва да си намеря някаква работа. Възможно ли е да се намери съботна работа тук?

— Тайрън не би искал да работиш в съботите — каза Дейнън.

— Смята, че трябва да работим усърдно цяла седмица и да се възползваме от този ден, за да се ободрим. Освен това той ще ти дава пари в последния петък на всеки месец. Всеки ученик получава малка издръжка.

— Тайрън ми каза това, но мислех, че ще е достатъчно да покрива само основни неща като дрехите.

— Не е много, но ще стига за по няколко питиета и нещо за хапване. Дрехите, които получи, когато започна, са безплатни — както и първият ти чифт ботуши Трит, — но след това плащаш. Така че ще трябва да спестяваш част от сумата.

Дейнън тръгна пред мен към кафенето, което ми се стори най-голямо, и седнахме на една маса на топлото слънце, загледани към множеството хора, събрали се при пазарските сергии. Много маси около нас бяха заети от младежи.

— Възпитаниците от школите идват тук — обясни Дейнън. — В това кафене приготвят храна за тях и затова цените са малко по-ниски.

— Познаваш ли някои от тях? — попитах.

— Познавам някои по име, но не сме близки. Повечето са във втората или третата си година. Обикновено не благоволяват да говорят с новобранци първа година като нас.

— Ами новобранците първа година, които работят за други учители по бойни умения?

— Няма да видиш никого от тях тук. Първо, те не получават свободен ден. В единствения ден, когато не тренират, господарите им ги използват като слуги, за да чистят и да изпълняват различни задачи. Тайрън е различен. Хубаво е да се работи за учител по бойни умения като него. Добре се грижат за нас.

След няколко минути до масата се приближи млада сервитьорка и взе поръчката ни. Носеше синя рокля до коленете и сладка бяла шапчица със синя панделка в тон с роклята. Изглеждаше много елегантна, както и всички млади хора, насядали около нас. Знаех, че изпъквам като болен палец. Със сигурност щеше да ми се наложи да спестявам издръжката си за нови дрехи. След като се издължах на Дейнън, това щеше да бъде приоритетът ми.

И двамата си поръчахме ябълков сок. Дейнън си поръча кифлички с масло; от мисълта за тях устата ми се напълни със слюнка, но се престорих, че не съм гладен. Не исках да дължа на Дейнън повече пари от необходимото. Затова отпивах от сока си, докато той нападна лакомо кифличките си.

Вече не можех да се сдържам да не попитам за Куин — макар че се опитах да придам на въпроса си небрежен тон.

— Какво прави Куин в съботите? И през седмицата не се мярка често наоколо. Има ли работа някъде?

— През седмицата работи в канцеларията на Тайрън, помага с управлението и поръчва провизии и оборудване. Не съм сигурен какво прави днес — човек често може да я открие да седи тук. Виждаш ли онзи тип на масата до прозореца…? Това е приятелят й̀.

Челюстта ми увисна. Мисълта, че тя може да си има приятел, никога не ми беше хрумвала. Тя не го беше споменавала. Сърцето ми се сви от разочарование.