Арена 13

15. Легендата за Мат

На вечеря се чувствах объркан. Не можех да си избия от ума бялото лице на онова клето момиче и се мъчех да следя и да се включвам в разговора на масата. Както обикновено, Палм се перчеше, говорейки отново и отново за трите лакса, които Тайрън щял да настрои за него. Изобщо не ме поглеждаше в очите, но Дейнън слушаше с вежливо изражение на лицето.

Дочувах разговора в другия край на масата, където Къри, Тайрън, Тийна и Куин обсъждаха мъртвото момиче. Само едно нещо разведряваше малко настроението ми: в един момент улових погледа на Куин и тя ми се усмихна. Вероятно усмивката беше просто приятелска, но сърцето ми подскочи от радост.

После, в края на вечерята, Кърн се приближи да говори с мен.

— Тайрън иска да те види горе в кабинета си след около пет минути. Това е стаята точно в най-горната част на къщата. Не можеш да я пропуснеш.

Сърцето ми се сви. Дали беше разбрал за Дейнън и мен и срещата ни с пискюлестите? Кърн сигурно беше прочел опасението върху лицето ми, защото ми се усмихна мило и ме потупа по рамото:

— Не се тревожи, Лейф. Не си загазил — но не го карай да чака!

Изкачих стълбите към кабинета на Тайрън. За пръв път досега отивах там. Въпреки успокоителните думи на Кърн бях много нервен. Това щеше да е и първият път, когато щях да говоря истински с Тайрън, откакто ми беше позволил да се върна.

Почуках леко на вратата, но нямаше отговор. Точно се канех да почукам отново, когато Тайрън отвори вратата.

— Влизай, Лейф, и сядай там, до огъня.

Усмихнах се и се настаних на мястото, което беше посочил, като се огледах набързо из стаята. Облицована с ламперия от тъмен, полиран махагон, тя беше мебелирана с кожени столове, а по дъските на пода пред огъня бяха постлани бели вълчи кожи. Това явно бе кабинетът на много заможен човек.

Докато оглеждах мястото, мислейки си колко различно беше от дома от детството ми, нещо привлече погледа ми. На стената имаше запечатана стъклена витрина. Вътре имаше една-единствена полица, върху която, поддържани от тежки подпори за книги, издялани в образ на вълк, стояха шест-седем тома, подвързани с мека кафява кожа. Изглеждаха много древни.

Тайрън прекоси стаята, отиде до масата в далечния ъгъл и си наля чаша червено вино от една гарафа. Върна се, като носеше чашата, и седна в стола срещу мен. Отпи глътка вино и ми се усмихна.

Усмивката беше успокоителна; накара ме да се почувствам по-удобно.

— Кърн ми казва, че се справяш добре, откакто се върна. Казва, че усвояваш много от стъпките с лекота, сякаш вече си запознат с тях. Кой те е учил?

Поколебах се, преди да отговоря:

— Баща ми е прекарал известно време в този град и знаеше стъпките на Триг. Той ме научи на няколко движения. Както казах, бях участник в битки с тояги.

— Много момчета ли изгубваха предните си зъби?

— Някои — да. Беше риск, който поемахме.

— Надявам се дъщеря ми да успее да запази своите — изръмжа Тайрън. — Дори сега ще е достатъчно трудно да я омъжа. Знам, че с Куин сте приятели, но това приятелство носи със себе си някои отговорности. Знаеш ли какво имам предвид?

Дали се канеше да ме предупреди да стоя далече от дъщеря му? Дали затова ме беше повикал в кабинета си?

— Виж, Куин е буйна. Поема рискове и е обсебена от мисълта за Арена 13. Знам, че е била нейна идеята да уреди онази битка с тояги между двама ви. Несъмнено е оборила съмненията ти и те е накарала да промениш решението си. Но ти можеш да направиш същото с нея. Това действа в двете посоки. Опитай се да я вразумяваш малко от време на време… Ще опиташ ли?

Нямах понятие как да направя това, но кимнах и дадох отговора, който мислех, че иска.

— Разбира се, че ще направя всичко по силите си. Куин е своенравна, но ще опитам.

— Това е всичко, което искам от теб, Лейф. Липсват ли ти битките с тояги?

Помислих си за местните момчета у дома в Мипосин; всички отчаяно копнеехме да се бием на Арена 13 някой ден. Това беше мечта, нещо, което да ни крепи, докато едва свързвахме двата края, обработвайки земята.

За онези, които работеха във ферми близо до Гиндийн, беше различно. Тук земеделската земя беше добра; добитъкът се угояваше добре, а фермерите забогатяваха, снабдявайки града с говеждо месо и с мляко. Лотарията осигуряваше само пет места на година. Мнозинството се изкупуваха пряко от заможни фермери; те можеха да си позволят да купят на синовете си места за обучение при най-добрите учители по бойни умения. Така беше получил мястото си Палм. Така щеше да може да поддържа три лакса и да се бие зад три-глад.

— Харесва ми да тренирам за Арена 13 — далеч по-добре е от битките с тояги. Няма да ви разочаровам отново. Не е нужно да се притеснявате за това.

Тайрън кимна и си помислих, че се канеше да ми каже да се връщам долу, когато той внезапно зададе въпрос, който ме завари неподготвен:

— Знаеш ли за Мат? — очите му се забиваха в моите.

Кимнах, оставайки с безизразно лице.

— Знаеш ли какво е станало с него?

— Отчасти.

— Узнаеш ли какво се е случило с Мат, ще разбереш Таласъма. Какво има, момче? Имаш странно изражение на лицето.

Смених темата:

— С Дейнън бяхме на езерото, когато откриха мъртвото момиче. Беше ужасно. Не мога да си го избия от ума.

— Значи знаеш срещу какво е изправен този град. Онова мъртво момиче край езерото е просто част от тиранията на Таласъма. Сега ще ти разкажа какво е постигнал Мат на Арена 13. Това е нещо, което трябва да знаеш. Ако започна от началото, на разсъмване още ще сме си тук — каза той, — така че ще започна с края на втората година на Мат. Към края на онзи сезон той беше на първо място в списъците и познавачите казваха, че е най-добрият, който някога е стъпвал на арената.

Беше регистриран под името Матиас, но всички го знаеха като Мат. Беше в школата на един човек на име Гюнтер, който по онова време беше вероятно най-добрият учител по бойни умения в Гиндийн. Гюнтер Великия, така го наричаха. Работеха добре заедно: Гюнтер имаше ум, способен да създава прекрасни настройки, а Мат притежаваше нужната бързина, за да бъде страхотен боец. От тогава насам на Арена 13 не сме виждали такива като тях двамата и може би няма да видим никога повече. Беше истинско партньорство.

Тайрън вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино. Взираше се в пространството, сякаш виждаше призрак или нещо от миналото. Размърдах се смутено: само за да ми разказва истории от миналото си ли ме беше повикал тук?

— В последната нощ от втория сезон на Мат Таласъма дойде на Колелото, водейки със себе си три-глад. Отправи обичайното предизвикателство и честта задължаваше един боец от позиция „мин“ да отговори.

— Вие там ли бяхте? — попитах Тайрън.

Той кимна:

— Бях един от бойците в позиция „мин“. Стоях толкова близо до Мат, че можех да протегна ръка и да го пипна. Събрахме се в чакалнята под арената. Пинчън, Главният разпоредител — тогава беше млад, най-младият, заемал някога тази служба — влезе, носейки изработената от матирано стъкло сфера за лотарията, в която бяха сребърните сламки. Онзи, който изтеглеше късата сламка, щеше да се бие с Таласъма. Онази нощ имаше деветнайсет сламки — по една за всеки боец от позиция „мин“, който се биеше в тазвечерните списъци. Очевидно бях нервен. Всеки от нас можеше да бъде избран и това означаваше сигурна смърт. Епсън — ти го видя да се бие — изтегли първата сламка. Докато не бъдеха изтеглени всички сламки, беше невъзможно да се каже коя е най-късата, но изглеждаше, че Епсън е в безопасност. После обаче Мат внезапно пристъпи с широки крачки в центъра на групата и изби стъклената лотарийна сфера от ръката на Пинчън. Тя падна на земята и се разби на парчета, разпилявайки останалите сламки сред късчетата стъкло. Мат коленичи бързо и избра една сламка.

— Късата сламка — прошепнах.

Тайрън се взря в мен за миг, а после продължи:

— В онази стая се възцари пълна тишина; дори Главният разпоредител го гледаше заплашително, но не знаеше какво да каже. „Държа късата сламка, така че правото на битка е мое“, каза Мат.

— На Пинчън това едва ли му е харесало, нали? — казах. — Мат сериозно е нарушавал правилата!

Тайрън направи пауза, за да отпие от виното си, и се усмихна:

— Да, безспорно нарушаваше правилата — всички чакахме в шокирано мълчание. Никой не можеше да предположи как ще реагира Главният разпоредител. Но той просто се поклони и прие Мат като боеца, отправящ предизвикателството. Мат вече имаше една победа над Таласъма — обясни той. — Като счупи сферата и грабна късата сламка, се беше погрижил Таласъма да е принуден да се изправи срещу най-добрия противник, когото Колелото можеше да предложи — него. Таласъма искаше някого, с когото да се бие; Мат се беше предложил. Пинчън прие това и каза на всички ни да заемем позициите си.

Онази вечер ние, осемнайсетте бойци в галерията, гледахме слисано как три-гладът на Таласъма излезе на арената. Лаксите носеха черни доспехи и се движеха с бързина и грациозност, която не беше за вярване. Таласъма вървеше плътно зад тях.

— Как изглеждаше? — попитах.

— Когато се бие на арената, изглежда до голяма степен като човек — отговори Тайрън. — Но е по-едър от повечето и ръцете му са изключително дълги — като ръцете на лакс — и без нито един косъм. И носи бронзов шлем, който покрива изцяло главата му, чак до брадичката. Стига гърлото му да е открито за острието, никой досега не е и помислял да протестира — а и, така или иначе, никой не би се осмелил.

Не можех да повярвам на очите си, когато Мат последва собствения си лакс на арената и зае бойна позиция зад него. Носеше сребърен шлем, оформен като вълча глава, и държеше два меча. До този момент никой боец не беше носил оръжия на Арена 13. Те имаха просто церемониална функция и се носеха на колана. А колкото до шлема, защо не? Щом Таласъма можеше да го направи, защо не биваше да го прави Мат? Знаеш ли защо шлемът му беше с форма на вълча глава?

Кимнах:

— Защото е бил Джентай…

— Да. Беше Джентай.

Думата означаваше Народът на Вълка.

— Имаме няколко, които се бият в Триг сега, но Мат беше първият от народа си, който се състезаваше, променяйки името си, така че да получи разрешение. Разбира се, долу на юг, близо до Мипосин човек не е далече от племенните земи на Джентай. Сигурно си съвсем наясно какви предразсъдъци могат да имат хората. Не е ли вярно, момче?

Свих рамене:

— Там долу се върти голяма търговия. Тук в Гиндийн вероятно има повече предразсъдъци.

Тайрън ме погледна остро, а после продължи:

— Отначало Мат просто чакаше. Дори когато три-гладът на Таласъма предприе първата атака и се чу трясъкът от сблъсъка на меч с меч, пак не помръдна.

— Като Епсън в състезанието онази вечер ли? — попитах.

— Да, точно. Но после лаксът на Мат направи две бързи стъпки напред, възползвайки се от предимството си, а Мат пристъпи там, където бе пристъпил той, и се приведе отново, в очакване. Атакуваха още веднъж, но този път два от трите отклониха вниманието на неговия лакс, а третият се втурна отстрани, търсейки да уцели плътта му. Мат се извъртя рязко, за да го посрещне, и се хвърли напред. Собственият му лакс се обърна наполовина, за да го предпази, но беше твърде късно: той вече беше обречен. Избегна първото острие, но второто го удари високо по слепоочието — удар, който щеше да разцепи черепа му надве…

— Вълчият шлем го е спасил — казах. — Откъде го е намерил?

Тайрън не обърна внимание на въпроса ми. Подозирах, че се дразнеше, задето го прекъсвах.

— Мат беше приведен, съвземайки се от удара по главата, но, за наша изненада, внезапно се изправи, забивайки меча си в гърлото на лакса на Таласъма. Лаксът падна настрани и назад, като едва не издърпа меча от ръката на Мат. Но той не го пусна.

Беше удивително. Едва си чувах мислите, толкова силен беше шумът от тълпата. Човек беше повалил лакс. Това не беше правено никога преди. Случваше се за пръв път! То промени начина, по който мислим за битките на арената. Мат показа какво беше възможно и, макар да е трудно постижимо, сега се случва по един-два пъти всеки сезон.

Разбира се, все още не беше свършено. Мат се оттегли зад лакса си и остана много близо до гърба му; настроен от гениалния Гюнтер, лаксът можеше да се справи с останалите два на Таласъма. Битката определено беше приключила преди гонга, който щеше да призове Таласъма и Мат да се бият пред защитниците си. Мат беше спечелил и всички в галерията полудяха.

Сега бяхме стигнали до много значим момент. Битката срещу Таласъма винаги беше до смърт, но дотогава винаги бе загивал човекът. Понякога те биваха тежко ранени — пленявани от Таласъма и отвеждани в цитаделата му, за да не бъдат видени никога повече. Но сега ролите се бяха разменили. Над арената се възцари тишина.

Какво щеше да направи Мат? Дали щеше да се осмели да убие джина? Таласъма все още имаше мечовете си. Дали щеше да се съпротивлява, или щеше да приеме поражението, каквото означаваше изваждането на лаксите му от строя?

Скоро разбрахме. Мат пристъпи напред и Таласъма не се съпротиви. Така че Мат преряза гърлото му чисто, без да отделя главата от тялото. Таласъма падна на колене, с люлеещи се отстрани до тялото му ръце, и се свлече напред по лице. Но очите на всички ни бяха привлечени от кръвта, която шурна от гърлото му. Тя беше алена — далеч по-светла от която и да е кръв, пролята от човек или животно. Хората говореха за това с дни.

— Значи Мат е спечелил — ахнах.

Но Тайрън поклати мрачно глава:

— Спечелване ли наричаш това, Лейф? Една победа! Ни най-малко. Това беше само едно от телата на Таласъма като джин; една от многото му същности. Това беше само първата схватка.

— В такъв случай, Таласъма върна ли се на арената на следващата нощ? — попитах. Струваше ми се, че Таласъма сигурно е жадувал за отмъщение.

— Не, Таласъма се върна много по-късно — на следващия сезон. Този път Главният разпоредител дори не си направи труда да използва лотарийната сфера. Очите му се приковаха върху тези на Мат и, с рязко кимване, Мат излезе да се бие. А на онези, осмелили се да отидат в галерията, за да гледат, им се стори, че този път Таласъма е още по-страховит.

Когато атакуваше Мат, нито един лакс не рискува гърлото си. Вместо това се съсредоточиха върху неговия лакс, притискайки го силно, така че беше истинска борба, за да удържи центъра на арената. Мат обаче се биеше много дисциплинирано.

Този път борбата продължи почти двайсет минути, Лейф, като и двамата бойци се биеха отпред, уязвими за остриетата. Но Мат отново спечели. Още веднъж яркочервената кръв на Таласъма обагри дъските на арената.

— Колко продължи схватката? — попитах. — Палм ми каза, че Мат е побеждавал Таласъма петнайсет пъти.

— Да, бяха точно петнайсет. Продължи така със седмици. Но колко може да продължи такова нещо, момче? Нещо трябва да поддаде.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Помисли си. Колко свои същности е бил готов да изгуби джинът на арената? И помни: Мат имаше само едно тяло и един живот. Това не можеше да продължи вечно, нали? Решителният момент се оказа навечерието на Еньовден. През целия ден се зараждаше буря и рано вечерта небесата внезапно бяха раздрани от огромна раздвоена бяла мълния. Последвалият гръмотевичен трясък сякаш заплашваше да докара края на света. Скоро бурята забушува над нас; сякаш боговете мятаха мълнии.

Но това не обезпокои тълпите, които нахлуха в Колелото, отправяйки се към Арена 13. Бяха твърде много, за да се поберат в галерията; събраха се развълнувано около Омфал, на нивото над арените, отчаяно жадуващи да чуят новини за пристигането на Таласъма. А букмейкърите бяха страшно доволни — и как няма?

Правеха се залози дали Таласъма ще се появи, или не; залози точно кога ще бъде нанесен победният удар; за вероятността Мат да повтори подвига си и да повали лакс със собствения си меч — или всъщност моментът, когато самият Мат можеше да падне, повален от трите меча на Таласъма. Имаше залози дори за това как щеше да се държи Мат, ако бъдеше победен от Таласъма и изведен жив от арената.

Този път схватката беше до голяма степен балансирана. За известно време изглеждаше, сякаш Мат може да рухне под яростната атака на Таласъма, но после удари гонгът и двамата бойци застанаха пред лаксите си.

Както знаеш, на този етап бойците обикновено са по-предпазливи, но Мат заряза всякаква предпазливост. Със стъпки, твърде бързи за неопитния наблюдател, и с проблясващи мечове той застана точно сред трите лакса на своя враг.

Някои казват, че Мат повалил и трите същества със собствените си мечове; други — че било само едно и че собственият му дългорък лакс посегнал над раменете и главата му, за да ликвидира другите два. Бях там, но беше твърде бързо, за да се види, и дори до ден днешен не съм сигурен.

Във всеки случай, тази победа предизвика промяна. От онзи ден нататък, Таласъма посещаваше арената не толкова често; макар че всеки път биваше побеждаван по-лесно. Но когато курсовете на залаганията, предлагани от букмейкърите, започнаха да клонят в полза на Мат, хората взеха да се страхуват. Страхът прерасна в мрачен, лишен от разумно основание ужас и те започнаха да напускат града.

— Колко същности има Таласъма? — попитах. — Знаем ли? С колко щеше да е принуден да се справи Мат, за да спечели окончателна победа?

— Остави ме да си разкажа историята, момче. Не ме прекъсвай. Можеш да зададеш въпросите си накрая — изръмжа Тайрън. — Както казах, хората бягаха от града. Отначало само фермерите и търговците се връщаха преждевременно в далечните си домове, но после жителите на самия Гиндийн започнаха да заминават.

— Но в това няма смисъл! — избълвах въпреки предупреждението на Тайрън. — Мат е побеждавал, така че защо са се страхували?

Очаквах да се ядоса заради прекъсването, но той просто въздъхна и отговори на въпроса ми.

— Бояха се от победения Таласъм повече, отколкото от победилия, защото той е джин, с всички тъмни сили на подобно създание. Опасно е да го притиснеш натясно. Какви ли ужаси би могъл да отприщи върху града, ако изпадне в отчаяние?

Именно Таласъма най-накрая намери изход. Предложи да има едно последно състезание, което да реши нещата. Ако бъдеше победен, нямаше да дойде на Арена 13 никога повече. В замяна настоя Мат да се бие пред лакса си по време на цялата схватка, докато самият Таласъм щеше да се бие зад своя три-глад. Предложението беше жестоко и нечестно, но, за облекчение на всички, Мат прие. Сега хората се страхуваха; дори приятелите му искаха нещата да се решат.

Никой не си представяше, че Мат може да спечели това петнайсето състезание. Излизайки на Арена 13 онази вечер, сигурно се е чувствал съвсем сам.

Виждаш ли, два дни преди битката, Гюнтер изведнъж рухна, докато ядеше късната си вечеря. Някои твърдят, че бил отровен.

— Може ли да го е направил Таласъма? — попитах.

Тайрън сви рамене:

— Със сигурност би могъл да го уреди, макар че така и не беше доказано. Но въпреки че шансовете не бяха на негова страна, Мат спечели онзи последен двубой — макар че му струваше скъпо. Беше тежко ранен и изгуби много кръв; левият му крак беше непоправимо увреден и му остана лошо куцане, така че не можеше да се бие на Арена 13 никога повече. Представи си само! Това беше животът му, а сега го беше изгубил завинаги.

Таласъма обаче не удържа на думата си: все още идва в Колелото, за да отправи предизвикателство, и за някой злощастен боец в позиция „мин“ това все още е краят. Управата на Колелото понася значителни финансови загуби. Това удря в джоба всички, защото бойците и учителите по бойни умения трябва да плащат таксата, която се налага за покриване на дефицита. Така че всеки плаща според печалбите си; моята сметка е толкова голяма, че се отразява на онова, което мога да си позволя да похарча за лакси тази година.

В крайна сметка победителят бе Таласъма. Мат изгуби онова, което обичаше най-много — битките на арената. Някои казват, че всичко е било напразно, но аз не съм съгласен. Мат и Гюнтер вдъхновиха цяло поколение учители по бойни умения и бойци. Показаха ни какво е възможно.

— Значи Мат се е върнал да изживее остатъка от дните си при племето Джентай. Казват, че умрял там спокойно, сред собствения си народ.

Тайрън вдигна чашата към устните си и пресуши последното вино. Когато ме погледна, очите му бяха твърди и не се усмихваха.

— Но ти и аз знаем по-добре, нали, момче. И двамата знаем къде свършва легендата и продължава животът на човека. Така че кажи ми, Лейф, сине на Мат, какво кара един син да се отрече от родния си баща?