Благодатният четвъртък

9. ПОБЪРКВА СЕ ОНЗИ, КОГОТО БОГОВЕТЕ ОБИЧАТ.

За случайния наблюдател улица Консервна може би прилича на низ от затворени в себе си себични единици, всяка от които функционира сама, без никаква връзка с останалите. Слаба беше видимата връзка между „Ла Ида“, „Мечешко знаме“, бакалницата (все още известна под името „Бакалница Небесно Цвете на Ли Чун“), нощния приют и аперитив „Палас“ и Западната биологична лаборатория. В действителност всички бяха обвързани с паяжиноподобни стоманени нишки — нараняването на едно от тия звена предизвикваше отмъщението на всички останали. Всички плачеха, ако едно от тях изпаднеше в печал.

Док беше нещо повече от почтен гражданин на улица Консервна. Той бе целителят на наранените души и порязаните пръсти. Макар и здраво окопал се в законността, той непрекъснато се виждаше принуден от разнообразните нужди на приятелите си да я нарушава. Без много да се мъчи, всеки можеше да измъкне от него по някой и друг долар. И когато Док изпаднеше в беда, бедата ставаше обща.

Каква беше бедата на Док? Сам той не знаеше. Беше дълбоко, окайващо нещастен. Седеше с часове пред масата с жълтия топ хартия и подострените като игли моливи. Понякога кошчето му се изпълваше с изпомачкани изписани листове, друг път не хвърляше и перушинка дори. Сегиз-тогиз ще се настани до аквариума и ще се загледа в него. А гласовете отвътре виеха, крещяха и стенеха. „Пиши!“ — казваше високият глас, „Търси!“ — припяваше средният, а ниският въздишаше: „Сам! Сам!“ Док не се предаде без борба. Възкреси старите си любовни истории, потопи си в музиката, зачете „Страданията на младия Вертер“, но гласовете не го оставяха. Предизвикателните жълти листове се превърнаха в негов враг. Един по един октоподите в аквариума мряха. Оправдаваше се — и това оправдание бе станало вече банално — с липсата на добър микроскоп. А когато умря и последният октопод, той побърза да си послужи с него като с ново оправдание. Навестяваха ли го приятели, обясняваше: „Виждате ли, не мога да мина без експериментален материал, а такъв ще си набавя едва през пролетните отливи. И щом се запася с опитни екземпляри и с нов микроскоп, сядам и веднага написвам научния труд.“ Приятелите му усещаха неговата болка, заразяваха се и я отнасяха със себе си. Разбираха, че идва мигът, когато ще трябва нещо да сторят.

В приют „Палас“ се породи кратко съвещание — именно „породи“, защото никой не го свика, никой не го замисли и все пак всеки знаеше какъв ще е дневният ред.

Дебелата Ида бе потънала в дълбок размисъл. „Мечешко знаме“ се представляваше от Агнес, Мейбъл и Беки. Присъствуваха всички момчета. Събранието започна случайно и както всички събрания, със заобикалки.

— Снощи Дебелата Ида изхвърлила един пияница и си изкълчила рамото — почна Хейзъл.

— Вече не съм млада — замислено допълни Дебелата Ида.

— Ама пияницата си намерил майстора — продължи Хейзъл. — Тъй изхвръкнал, че не докоснал тротоара. Ако правеха олимпиади по изхвърляне от заведения, Дебелата Ида лесно щеше да стане шампион.

— Но си изкълчих рамото — каза Дебелата Ида. Продължиха да заобикалят главната точка.

— Какво прави Фауна? — попита Мак.

— Добре е — отговори Агнес. — И тя си има грижи.

Беки внимателно лютеше лака от ноктите си.

— Чудо жена е тая Фауна — рече тя. — Учи ни как да се държим на трапезата. Бас държа, ако има трийсет и пет вида вилици, тя знае коя за какво се употребява.

— Нали са все за ядене? — каза Мак.

— Исусе, какъв невежа! — възкликна Беки. — На какво да се хванем на бас, че не можеш да различиш вилица за десерт от дупка в земята?

— А ти знаеш ли за какво служи Джаксъновата вилица10? — войнствено се обади Хейзъл.

— Чия вилица?

— Тогаз мълчи! Не се знае кой е невежа — каза Хейзъл.

— Нещо ново към Док? — попита Дебелата Ида.

— Не — рече Мак. — Снощи бях при него. А бе не можем ли да направим нещо?

Впуснаха се в размишления. Щом Док изживяваше тежки времена, тежки времена настъпваха и за всички негови приятели, които го обичат. Едно време той беше безупречен. Нямаше нищо, което не би могъл да стори, тъй като по начало не му се щеше да прави много неща. И въпреки повелите на сърцата им, в приятелите му почна да расте нещо като присмех — такъв еди любящ присмех, който може би никога нямаше да се зароди, ако в миналото Док не беше велик. Хората, които по-рано споменаваха името му със страхопочитание, сега бяха почнали да се чувствуват по-самоуверени — той вече не стоеше тъй високо над тях.

— Нямам представа какво трябва да направим — каза Мак.

— Какво ще речете, ако помолим Фауна да му направи хороскоп? — подхвърли Хейзъл. — Сега тъкмо гадае моето бъдеще.

— Ти си човек без бъдеше — отбеляза Мак.

— Брей! — възпротиви се Хейзъл. — Само Фауна може да ни каже какво да сторим за Док.

Мак се заинтригува.

— Все е по-добре, отколкото нищо — каза той. — Еди, я изкопай едно буре от ония, дето ги скри през войната. А ти, Хейзъл, иди да повикаш Фауна да се почерпим. Кажи й да си донесе разните там бръмбазъци по звездите.

— Сигурно вече е привършила моя хороскоп — приключи Хейзъл.

Можеше само да се съжалява, че Фауна не вярва напълно в астрологията, затуй пък бе установила: почти всеки човек би искал да вярва, че звездите знаят по нещо за всекиго от нас. Нейната наука й даваше възможност да учи хората какво трябва да правят. Фауна живееше с определени схващания относно задълженията на всекиго.

Въпреки своя скрит скептицизъм понякога тя попадаше на хороскоп, който й вземаше ума. Хороскопът на Хейзъл така я смая, че дъхът й спря. И тя сериозно се замисли дали да не го изгори и да не му го съобщава.

Хейзъл я доведе в приюта „Палас“, а Мак й наля от бурето. Тя надигна чашата и я пресуши, все още потънала в размисъл.

— Какво рекоха моите звезди? — нетърпеливо попита Хейзъл.

— Не искам да ти кажа — тъжно го погледна тя.

— Защо? Лошо ли пише?

— Ужасно — каза Фауна.

— Кажи, кажи! На всичко съм готов.

— Проверих го повторно, потретих го — въздъхна Фауна. — Ти сигурен ли си, че ми даде точната си рождена дата?

— Сигурен съм.

— Не виждам тогава къде ще е грешката. — Тя се обърна към останалите и с изтощен глас додаде. — Звездите казват, че Хейзъл ще стане президент на Съединените американски щати.

Настъпи мъртва тишина.

— Не вярвам — каза Мак.

— Не искам да ставам президент — рече Хейзъл и … не стана.

— Нямаш избор — додаде Фауна. — Звездите казаха своето. Във Вашингтон ще отидеш.

— На искам! — извика Хейзъл. — Никого не познавам там.

— Питам се ние къде ще идем тогава — обадя се Хунти Втори. — Знам едни острови в Тихия океан, много са хубави. Но, по дяволите, Хейзъл и там ще ни намери. Те са владение на Съединените щати.

— Няма да приема — успокои го Хейзъл.

— По-добре да го убием — каза Мак.

— Звездите казват иначе — рече Фауна. — Той ще живее до седемдесет и осем години и ще умре от отравяне с развалена мида.

— Не обичам миди — обясни Хейзъл.

— Във Вашингтон може и да проядеш.

— Сигурно имаш грешка — обърна се Мак към Фауна.

— Де да беше тъй! — каза Фауна. — Повторих и потретих. Не, господа! Хейзъл ще стане президент.

— Имали сме много по-лоши — отчаяно подхвърли Еди.

— Няма ли начин да им кажа, че не искам? — проплака Хейзъл. — Ще се скрия!

— Пак ще проверя — Фауна тъжно поклати глава. — Но, струва ми се, нищо няма да ти помогне. Колко пръста имаш на краката си, Хейзъл? Девет?

— Отде да знам.

— Преброй ги!

Хейзъл изу обувките си и размърда устни.

— Девет — сразен съобщи той.

— Хороскопът казва същото. Дано е на добро!

— Велики боже! — викна Хуити Втори. — Това наричам аз врачуване! Фауна, щом можа да направиш президент от една миша опашка, можеш ли да отгатнеш бъдещето на Док?

— Кой е миша опашка? — попита Хейзъл.

— На баба ми дядо й.

— А, да — каза Хейзъл. — Вярно.

Агнес извиси своето дрезгаво сопрано:

— Док не прилича на себе си. Отнесох му един пайнт да сръбне, а той не го и погледна. Като се е зазяпал в оная жълта хартия! Знаете ли какво имаше на хартията?

— Яйца — каза Хуити Първи.

— Не. Не мога да ви кажа. Нещо неприлично.

— Това да се чува! — зарадва се Мак. — Значи се оправя. Кажи какво имаше на хартията?

— Ами че — запъна се Агнес — беше нарисувал гола жена, а до нея един от ония гадни октоподи с лула в устата. Това ли е старият Док?

Дебелата Ида се отърси от обичайната си летаргия.

— Но той беше най-безгрижното момче в света. Отде тия мартенски мераци? Всеки друг може да блее по жена, но не и той. Дявол го взел! Док може да има или да няма жени, както поиска.

— Той може да има и да няма жени — натърти Мак.

Фауна сви длани около устата си.

— Сигурни ли сте, момчета, че Док не е лапнал по някое момиче?

— Не е! — каза Мак. — Но трябва час по-скоро да се оправи. Като идеш при него, ще го видиш — нито приказва, нито те слуша.

— Да му покажем няколко госпожици, да си избере — предложи Хуити Втори.

— Вятър работа! — каза Мак. — по-добре Фауна да се заеме с него. Тя ще каже какво да правим.

— Досега не съм срещала човек да иска хороскоп, без да му вярва. То и аз много не вярвам, но за Док ще направя. Кога е роден?

Всички изненадано установиха, че не могат да си спомнят.

— Май че беше през есента — рече Мак.

— Трябва точната дата — настоя Фауна. — Мак, ти не можеш ли разбра?

— Мога, защо да не мога. Я кажи, Фауна, ако в хороскопа тук-там има дупки, можеш ли да ги позапълниш?

— Не те разбирам.

— Да го посъветваш например, че трябва да се откаже от това проклето писане и пак да го удари на живот.

— Че ако може, защо да не си напише човекът книгата? — възпротиви се Хейзъл.

Мак се почеса по корема.

— Ще трябва да оправим тая работа — каза той. — Док е решил да напише някаква шантава статия. И са го хванали дяволите. Да ви кажа ли какво мисля? Док никога няма да я напише.

— Какво значи това? — Хейзъл се изправи.

— Нали знаеш, има хора, дето сами си търсят белята. С каквото и да се заловят, винаги загазват. Като че нарочно си го търсят. Та и Док — в душата си той положително не иска да пише.

— Сигурно е почнал от най-мъчното — обади се Хуити Първи.

— Не сте ли чували за ерзаците? — попита Мак.

— Като соевия шоколад, нали? — подвикна Еди.

— Глупости. Не! Има хора, които правят едно, за да не правят друго, и понякога дори не го съзнават.

— Говориш лошо за Док, тъй ли? — намеси се Хейзъл.

— Я си гледай работата! — скастри го Мак. — Док се страхува да напише своя труд, защото знае, че е празна работа. Квод ерат демонстрандум.11

— Моля? — не разбра Фауна.

— Ку. Е. Де. — Мак повтори само първите букви.

— А, това ли било! — рече Фауна. — Разбира се!