Благодатният четвъртък

19. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК (1)

Като се порови назад в миналото, човек обикновено си спомня деня, в който е започнало всичко — или ще е Сараево, или ще е Мюнхен, или Волгоград, или Вели Фордж17. Човек запаметява деня и часа чрез инцидентите, спомня си с най-големи подробности какво например е вършил, когато японците бомбардираха Пърл Харбър.

Няма съмнение, че този четвъртък на улица Консервна действуваха определени сили. Някои от причините и насоките се долавяха от поколения насам. Винаги ще се намерят хора, които ще твърдят, че отдавна са знаели какво предстои. И онези, които си спомнят, казват, че денят бил като пред земетресение.

Беше четвъртък, беше един от тези дни в Монтерей, когато въздухът е измит и лъснат като увеличително стъкло, тъй че през него се виждаха чак къщичките на Санта Крус, на двайсет мили отвъд залива, виждаха се дори секвоите, дето раснат по планинските скатове над Уотсънвил. Каменистият калпак на връх Фремънт, от другата страна на Салинас, се извисява благородно на изток. В слънчевата светлина имаше нещо златисто, а пурпурните цветове на здравеца сякаш прогаряха околния въздух. Ралицата приличаше на малки отвори в небосвода.

Такива дни не идват често и навсякъде. Хората ги тачат и ценят. Дечурлигата надават пронизителни писъци без видима причина, а представителите на бизнеса решават, че е необходимо да се предприеме автомобилно пътешествие, за да огледат даден имот. Старците седят, загледани в далечината, и неточно си припомнят, как всички дни от младостта им са била именно такива. В такъв ден конете се въргалят из ливадите, а кокошките се скъсват да кудкудякат.

Тъкмо такъв вълшебен ден беше и този четвъртък. Мис Уинч, която се славеше с лошото си разположение преди обяд, рече „Добро утро“ на раздавача.

Джо Елегънт се събуди рано, възнамерявайки да работи върху романа си — тъкмо бе стигнал до сцената, когато младият герой разкопава гроба на баба си, за да установи, наистина ли е била тъй хубава, каквато си я спомня. Читателят сигурно не е забравил неговия роман „Корен Пи от Едип“. Но като видя златистата светлина над запустялото място и диамантите от росата върху всеки лист от ружите, Джо Елегънт излезе бос по влажната трева и като котенце се запремята, додето най-сетне не взе да подсмърча.

Мис Грейвс, която пее като солистка на пеперудените фестивали в Пасифик Гроув, видя зад резервоара за пръв път през живота си нимфа. Но нима може да се разкаже всичко, което се случи в този благодатен четвъртък?

За Мак и момчетата утрото беше утро на Истината и тъй като Мак трябваше да понесе цялата й тежест, приятелите му приготвиха топла закуска, а Еди наля в кафето истинско царевично уиски. Хейзъл лъсна обущата на Мак и изчетка най-хубавите му дочени панталони. Хунти Първи измъкна шапката на баща си и я подаде на Мак — черна шапка с тясна периферия и високо изострено дъно. Бащата на Хуити Първи бе работил като стрелочник на Южната тихоокеанска железница и тази шапка бе единственото доказателство за това. Той натъпка под кожичката тоалетна хартия, за да се хване на главата на Мак. Мак мълчеше. Съзнаваше колко много зависи от него и едновременно беше и храбър, и уплашен. Момчетата му тикнаха грижливо напечатаните билети в ръката, изпратиха го и седнаха в буренака да го чакат. Всички знаеха, че отвътре Мак трепери.

Мак слезе по стръмната пътечка и прехвърля железопътната линия. Отмина стария парен котел и в диво тремоло чукна по ръждясалите тръби.

Преди да влезе в бакалницата, той спря до витрината и с всеотдайна съсредоточеност подробно разгледа изложбата от отверки.

Какауете разучаваше зад тезгяха последния шлагер. Навлякъл тъмновиолетово яке с жълта подплата, той беше хилаво, но красиво момче, в чиито очи блестеше неудържимият и малко тъжен пламък на гения.

— Здравей! — подвикна Мак.

— Здрасти! — отвърна му Какауете.

— Тук ли е Йосиф-Мария?

— Горе.

— Искам да го видя насаме — рече Мак.

Какауете го изгледа продължително и сърдито, после хлътна във вътрешността на магазинчето и викна:

— Чичо!

— Какво искаш?

— Мак иска да говори с тебе.

— За какво?

— Де да знам.

Загърнат в бледосиня копринена хавлия, Йосиф-Мария слезе по стъпалата.

— Добро утро, Мак! Това младите нямат никакви маниери.

Какауете сви рамене и отнесе нотите си върху варела с картофите.

— Много рано си станал — отбеляза Шефът.

Мак започна с церемониална сериозност.

— Отскоро си тук, Йосиф-Мария, но успя да си спечелиш доста приятели, добри приятели.

Шефът претегли това изявление и си взе бележка за слабата му неточност. Но тъй като нямаше какво да загуби от това, каза:

— Харесват ми вашите хора. Добре се отнасят към мен. — Клепачите му сънливо се отпуснаха, което означаваше, че е нащрек като радарна антена.

— В малкия град човек става еснаф — каза Мак, — но ти си човек с широки разбирания. Ходил си навсякъде. И знаеш кое как е.

Шефът се усмихна, с което потвърди своята мъдрост и зачака по-нататък.

— Аз и момчетата искаме да те питаме за съвет. От тебе глупава дума не може да се чуе.

— За какво се касае? — предпазливо попита Шефът. Смути го някакво смътно неудобство.

Мак дълбоко пое дъх.

— Всеки умен търговец като тебе ще каже, че е глупаво, но ти вече ни познаваш и ще разбереш. Сантиментална история. Във връзка с Док. Аз и момчета имаме към него дълг, който никога не ще успеем да изплатим.

— Колко? — запита Йосиф-Мария, дигна една метла и отчупи клечка да си почопли зъбите. — Изпарявай се! — обърна се той нежно към Какауете и племенникът му се заклатушка нагоре по стълбата.

— Не е до пари — рече Мак, — а до благодарност. Док се грижи за нас от години — легнем ли болни, лекува ни, охарчим ли се, ето ти го с долар в ръката.

— Всички казват същото — съгласи се Шефът. Той не можеше да долови атаката, а все пак знаеше, че атака има.

Мак чувствуваше топлината в извивките на собствения си глас, а това му вдъхваше увереност. Сега той бе професионалистът, който практикува своята професия.

— И сигурно щяхме да смучем Док още кой знае колко, ако сам той не беше се насадил на пачи яйца.

— Нима има неприятности?

— Знаеш, че има. Горкият серсем, седнал да си блъска блъските с ония влечуги!

— Ти ми беше казал.

— Та за това искаме нещо да направим за него. Щом ни бива да му помогнем, защо да оставяме скъпия си приятел да пропада? На бас се хващам, че и на теб ти е правил някоя и друга услугица.

— Ти знаеш ли, че на шах не можело да се мами? — попита Йосиф-Мария.

— И това го има! — Мак почна да губи търпение — А бе, с една дума, не му е добра работата. Как ще ги пори влечугите, когато му липсва един голям и силен микроскоп? Струва към четиристотин доларчета.

— Ако поднасяш паничката, аз хвърлям десет долара — рече Шефът, без много да се замисли.

— Благодарим! — разпали се Мак. — Знаех си, че си добро момче. Но работата не е там. Момчетата и аз искаме да направим всичко сами. Не ти щеме десетте долара. Искаме ти съвет.

Шефът заобиколи тезгяха, открехна хладилника, извади две кутии бира, проби ги и плъзна едната по тезгяха към Мак.

— Благодаря! — каза Мак и обля с бира пресъхналите си устни и гърло. — Така! Чудесно! Виж сега какво искаме от тебе. Имаме нещо, от което ни се ще да се отървем чрез лотария. После с парите от лотарията ще купим на Док микроскоп. Искаме да ни помогнеш с билетите, с продажбата, с тия работи.

— Ами какво е това, дето ще го разпродавате с лотария?

Моментът, ужасният момент настъпи! Мак надигна кутията да доизпие останалата бира, но ръката му трепереше. Стомахът му се преобърна.

— Приюта „Палас“, нашия дом.

Шефът взе едно джобно гребенче от кутията, в която ги продаваше, и го прекара през лъскавата си черна коса.

— Та той не струва четиристотин долара.

Мак едва ли не извика от облекчение. Идеше му да разцелува ръцете на Шефа. В този момент той обичаше Йосиф-Мария. От гърлото му се изтръгна силен, но гальовен глас:

— Знаем, но нали ни е дом. О, знам аз, че не струва толкоз, но нали като имаш нещо, дето не струва много… С една дума, пускаш го на лотария, нали така? Стига да имаш сериозна причина, и чифт вехти чорапи можеш пусна на лотария.

В погледа на Йосиф-Мария затрептя някакво ново уважение.

— Има нещо в тая работа — рече той и после додаде: — А кой ще спечели приюта?

Сега вече Мак се почувствува напълно самоуверен. Познаваше си човека. И беше готов да използува това, което знае. Наведе се и поверително прошепна:

— Никога не съм се и опитвал да правя мръсно на добрите хора. Можех да ти кажа, че играем честно. Но ти щеше да разбереш, че те баламосвам. Вече сме го решили.

Шефът се приближи. Част от бдителността му бе вече приспана. Още не можеше да бъде преметнат, но явно омекваше.

— Какво сте решили? — попита той.

— Виж кво, нали все пак трябва да живеем някъде! Но това само между мен, момчетата и теб да си остане. Ясно?

— Ясно! — каза Шефът.

— Ще продадем на Док билетче, а може просто да си наречем едно на негово име, и после, като теглим лотарията, той печели!

— Не разбирам.

— Виж как ще стане! — зае се Мак да обяснява. — Док получава микроскоп, нали така? А ние си оставаме да живеем в приюта „Палас“, само че сега той принадлежи на Док. Ще му бъде като мъзга на стари години, нещо като осигуровка. Според мен и момчетата, от това повече, здраве му кажи!

— Ами ако продаде приюта? — усъмни се Шефът.

— Кой, Док? Нима ще ни изхвърли на улицата?

По широкото и хубаво лице на Шефа се разля усмивка. Всичко беше безупречно.

— Сега разбирам, че е трябвало повече да ви вярвам — каза той. — Сече ви пипето. Може да помислим и за някоя сделчица с вас. Не сега, по-късно. Имаш ли билети за лотарията?

— Снощи сме ги правили. — Мак хвърли върху масата цял куп билети.

— По колко единият?

— То пише. По два долара.

— Аз от думата си не отстъпвам — каза Шефът. — Ще взема пет парчета, а можеш и за продан да ми оставиш.

— Колко? Ще продадеш ли двадесетина?

— И петдесет ще продам! Ще дам на Еспалдас Мохадас да разнасят.

Изкачвайки се по стръмната пътечка, Мак почувства слабост в коленете. Очите му се взираха право напред. Мина покрай момчетата и влезе в приюта „Палас“. Там се отпусна тежко на леглото си. Останалите се струпаха зад гърба му и го заобиколиха.

— Пипнахме го! — рече Мак. — Не е знаел, че той е собственикът. Купи пет билета и на всичко отгоре Ще продаде на своите мексиканци още петдесет!

В облекчението и триумфа има едно място, при което думите са излишни. Еди излезе навън и всички чуха, че лопатата му се заби в земята. Мак и момчетата тутакси разбраха, че Еди ще извади буре.

И това беше само едно от събитията в този благодатен четвъртък.