Благодатният четвъртък

35. ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО, КОГАТО НИКОЙ НЕ ГЛЕДА

Док хвърли най-хубавите си дрехи върху леглото. По изпраните панталони с цвят каки тук-таме се забелязваха бледи петна от киселина, бялата риза бе пожълтяла от годините, а старото вълнено сако — той забеляза туй за първи път — бе протрито и на двата лакътя. Петна имаше и по вратовръзката, която бе сложил за вечерята при Съни Бой. На дъното на куфара си той откри една черна войнишка вратовръзка. За пръв път в живота си Док бе недоволен от своя гардероб. Колко глупаво е да приемаш тия неща сериозно! Но той без съмнение бе напълно сериозен. За миг се отпусна и хвърли поглед върху дрехите и живота си — и двете му се сториха смешни. Не по-малко смешно бе и потръпването, от което със сигурност личеше, че е изплашен.

Док заговори на гърмящите змии, а те наизвадиха раздвоените си езичета и заслушаха:

— Пред себе си виждате един глупак — почна той. — Аз съм човек разумен, човек сравнително образован, с коефициент на интелигентност 182, завършил Чикагския университет с докторат и други титли. Човек сведущ в своята област и не профан в други области. Виждате ли го? Ще прави официално посещение на едно момиче, което живее в парен котел! Купил й е четвърт шоколад! И трепери от страх. Защо? Ще ви кажа защо. Страх го е, че момичето няма да го одобри. От нея го е страх. И знае, че това е смешно, ала не може да се смее.

Пепелявите очи на змиите се бяха приковали в него, или поне тъй му се стори.

— Да се изясня — продължи Док. — За нищо друго не ме бива. Казват, че ампутиралият усещал отрязания крак. Тъй да е! Аз пък не мога да забравя това момиче. Без нея съм като половин човек. Не мога да живея без нея. Когато сме били заедно, животът ми е бил пълен, в повече е бил. И не само като е била добра с мене. И като сме се карали, пак съм бил цял. На времето не можах да разбера колко е важно, но сега разбирам. Не съм пиян! Знам, че и да я спечеля, много има да патя. По-добре да не бях я срещал — туй си повтарям. Но съзнавам, че изпусна ли я, никога няма да намеря останалата си половина. Ще заживея сив полуживот и до смъртта си ежечасно ще тъгувам по своето изгубено момиче. Като мъдри влечуги ще ме попитате: „А защо не почакаш? Гледай напред! В морето има и по-добри риби.“ Но вас какво ви засяга всичко това? Позволете да ви кажа: за мен не само няма по-добри риби, за мен в морето изобщо не съществуват други риби. Без тази риба морето е празно. Набийте си това в главата и хубавичко запомнете!

Той се съблече, взе един душ и тъй старателно си изтърка кожата, че тя се зачерви. Грабна четката за зъби и додето венците му не пуснаха кръв, не я остави. Ръцете му бяха излющени от формалина, но това не му попречи да изреже обезцветените си нокти. После среса с четка щръкналата си коса и се обръсна тъй гладко, че лицето му пламна. Най-сетне бе готов, но все си намираше друга работа, да отлага тръгването. Стомахът му се бе събрал в гърдите, дишаше плитко. Една глътка уиски? — помисли си той. Не, ще дъхтя, а тя ще разбере защо съм пил. Интересно, дали и тя не е уплашена? Човек никога не знае. Жените се прикриват по-добре от мъжете. О, боже, какъв глупак съм аз! Тъй повече не бива. Погубвам се. Гласът ми трепери. И за какво? За тая малка… Не, не тъй! Не бива! Кураж няма да спечелиш, ако почнеш да я ругаеш. Ти отиваш при нея, не тя при тебе. И защо говориш на „ти“, когато си „аз“? Нима ме е страх от това „аз“? Изведнъж го осени идея. Разрови плочите и намери „Изкуството на фугата“. Ако неговото величие не ми вдъхне кураж, помисли той, по-добре да се откажа. И приседна неподвижен. А Бах започна да гради един свят, да го населява и да го подрежда; после хвана за гушата света на Док и го унищожи. Когато музиката заглъхна, тъй както заглъхва човек, когато го споходи смъртта — на средата на недоизказаните слова, — Док отново бе придобил смелост. „Бах се е борил, на живот и смърт се е борил — каза си той — и не е бил победен. Да бе останал жив, би продължил неравната борба.“ И Док се развика:

— Дайте ми малко време! Искам да помисля. У Бах е имало нещо, за което аз гладувам, без което загивам. Не е ли то храброст? И не е ли храбростта великото изкуство на душата? Има ли по-благородно качество у човека от храбростта? — Док млъкна и сякаш внезапно се обля в някакви вътрешни сълзи. — Ах, защо не съм знаел досега? — попита той. — Аз, който се възхищавах от любовта, дори не съм разбрал кога е дошла. Старият Бах си е имал и талант, и семейство, и приятели. Всеки си има по нещо. А какво има Сузи? Абсолютно нищо освен една смелост. Тръгнала срещу атомния свят с прашка в ръка и, вярваш ли, о боже, ще спечели! А не спечели ли, какъв смисъл да се живее повече? Но какво значи туй „ще спечели“? Знам. Щом не си победен, значи си спечелил — Док се нахвърли върху себе си, да си отмъсти за унижението на Сузи: — Знам какво върша. Понеже ми предстои поражение мъча се да си върна самоувереността чрез нейната храброст. Но моля, да бъдем на ясно! Нуждая се от нея, за да спася себе си. Без нея съм половин човек. — Док се изправи. Вече не се чувствуваше глупав, нито мисията му се струваше смешна. — Довиждане — обърна се той към гърмящите змии. — Пожелайте ми щастие!

Той взе кутията с бонбоните и въодушевено заслиза по стъпалата на Западната биологична. Пресичайки улицата, Док разбра, че го наблюдават от всеки прозорец, от който можеха да го видят, но пет пари не даде. Дори махна за поздрав към невидимата публика. Като минаваше през ружите на празното място, помисли си: „Как се чука на желязна врата?“ Спря се, вдигна от земята един ръждясал гвоздей и весело доближи парния котел. Похлопа в барабанен такт. Вратичката на пещта не беше плътно затворена.

— Кой чука! — долетя с метални отзвуци гласът на Сузи.

— Аз — отвърна Док, — моя милост.

Вратичката се открехна и Сузи подаде глава.

— Благодаря за цветята — каза тя.

— Нося ти още един подарък.

Тя погледна кутията шоколадени бонбони в ръката му. Но понеже бе коленичила на четири крака, за да го погледне в лицето, трябваше да извие глава нагоре.

Док не можа да познае — подозрение и съмнение ли е изписано в очите и или бе само напрежението от извитите мускули.

— Бонбони?

— Да.

— Аз не… — почна тя и в този миг в главата й нахлуха думите на Фауна и я заудряха с малките си юмручета. — Божичко! — каза тя — Благодаря!

Док губеше хладнокръвие. Сузи стоеше с превит врат и по-високо от коленете му нищо не виждаше. Док се опита да обърне нещата на смях и това, което рече, му се стори много безсмислено:

— Дошъл съм на официално посещение — рече той — няма ли да ме поканиш да вляза?

— Можеш ли влезе?

— Ще опитам.

— Вътре е тясно.

Док не отговори.

— Но, за бога, влез, заповядай — каза Сузи и дръпна глава от отвора.

Док падна на четири крака, метна кутията с бонбоните през вратичката и се запровира. Човек, който може да извърши такова нещо с достойнство — помисли си той самодоволно, — няма защо от нищо да се страхува. В този миг маншетът на панталона му се закачи па вратата, тя се затвори и му приклещи глезена. Кракът му остана да стърчи отвън.

— Май се закачих — констатира той, като разбра, че не може сам да се освободи.

— Стой така! — заповяда Сузи, пропълзя над него и откачи панталона от ръба на вратичката. — Скъсало се е — каза Сузи, опирайки се на раменете му, за да се изтегли назад. — Но мисля, че ще мога да ти го закърпя.

Очите му почнаха да свикват с мрачната вътрешност. Бледа светлинка проникваше от комина и се кръстосваше със светлината от вратата.

— Отначало трудно се вижда — отбеляза Сузи, — но имам лампа. Почакай да запаля.

— Няма нужда — каза Док. Сега вече виждаше по-добре. При вида на претенциозните пердета, боядисаните стени, саморъчно скованата масичка с огледалото и тоалетните стъкълца, нещо у него се сгромоляса. — „Господи, какво твърдо животно е човекът!“ — помисли си той. И в този миг Сузи съкруши надигащото се съчувствие.

— Има един оксиженист, храни се в „Мака“, обеща ми като остане по-свободен да дойде някой ден и да ми изреже с оксижена прозорци. — В гласа й екна нотка на въодушевление. — Тогава и рамки ще туря и сандъчета с мушкато… Естествено ще се наложи да боядисам и външните стени, може би в бяло, със зеленичко по краищата, а отпред преплетено като дантелка. Мога и рози да рисувам.

Сузи млъкна. Стеснение и принуденост, процедили се кой знае отде, изпълниха котела.

Та това не е никакъв котел, учуден мислеше Док. Тя бе успяла по някакъв начин да го превърне в дом.

— Чудесно си се потрудила — каза той.

— Благодаря.

— Истински дом.

— Удобен е. Никога по-рано не съм имала собствен.

— Ето, че имаш.

— Понякога седя и си мисля, не пожелая ли да се махна оттук, ще трябва с динамит да ме изкарат.

Док събра кураж.

— Сузи, съжалявам за това, което стана.

— Не искам да говорим за това. Ти не си виновен.

— Как да не съм!

— Мисля, че не си — каза тя категорично.

— Всичко бих сторил да …

— Слушай, Док — подзе Сузи, — виждам, че за друго не можеш да говориш. Тогаз малко да ти понатъркам носа. Ти съвсем не беше виновен, но ми даде урок, и то какъв! Ревах, плаках, но и то мина. Не ти остава нищо да сториш. От нищо нямам нужда. Всички ме съжаляват, но само времето си губят. Никога не съм била по-добре, ясно? Хубаво запомни! Не искам с нищо да ми помагате — ни ти, ни другите, — защото се справям сама. Няма да е зле, ако можеш да го проумееш. А не можеш ли, гръмни се.

— Що за надут глупак съм бил! — извика Док.

После в котела отново се възцари тишина. И като реши, че достатъчно му е натъркала носа, Сузи я наруши:

— Знаеш ли? — весело почна тя. — В гимназията са открили вечерни курсове по машинопис. Записах се. В събота взимам машина под наем. Може и да се науча!

— Обзалагам се, че можеш! Тъкмо ще ми напечаташ статията.

— А ти ще я напишеш ли?

— Трябва, Сузи. Тя ми е всичкото. Без нея съм като умряла гъска. В събота заминавам за Ла Хойа, да сваря пролетния отлив. Доволен съм. А ти?

— И аз. Не обичам хората да получават шамари. — Изведнъж тя отново се скри зад преднамерената официалност. — Искаш ли да те почерпя чаша чай? Имам си печица.

— С удоволствие.

Положението бе в ръцете й и тя свободно се разприказва, докато палеше печката и нагласи чайника.

— В „Мака“ печеля от бакшиши и за две седмици изплатих на Джо Блейки целия дълг. Ела има намерение да си вземе отпуска за пет-шест дни. Никога не е вземала отпуска. Аз лесно ще се справя. Дявол да го вземе! … Извинявай за ругатнята. Вече много рядко ругая.

— Чудесно! — каза Док. — А би ли ми казала, без да ми натриваш носа, какво точно търсиш от един мъж? Да знам, ей тъй, за друг път.

— Чаят е готов — каза Сузи, подаде му чашата, над която се виеше пара, и допълни — захар има в купичката на тоалетката.

След малко (Док разбъркваше захарта в чашата си) Сузи поде:

— Ако знам, че не ми се подиграваш, да ти кажа.

— Не се подигравам.

— Добре тогава. Това, което искам, може би го няма никъде по света, но нали го искам, въобразявам си, че все някъде го има. Търся човек, който да е с открито сърце. Искам да бъде истински мъж, корав, упорит, но да е открит, с ясна душа. Да се бие, ако иска, в гърдите пред всекиго, не и пред мене. И до смърт да има нужда от мен. Да бъде такъв, че липсвам ли му, все едно всичко да му липсва. Да, приятелю, такъв човек ще знае какво получава.

— Като махнем упоритостта, ти имаш тъкмо мен предвид — каза Док.

— Не се слагай, дето не ти е мястото! Бях глупава, че ти повярвах. Ти си доволен от това, което имаш. Сам ми каза. Аз всичко бих ти провалила. Не беше лесно да поумнея, но слава богу, поумнях.

— Казвал съм неверни неща.

— Не са неверни, с очите си го каза.

Док се почувствува победен. В тона й нямаше гняв, нямаше нищо, освен примирение и съвсем слаба нотка на вълнение. Да, точно тъй, вълнение, което граничи дори с радост.

— Говориш като щастлива, Сузи.

— Щастлива съм — рече тя. — И знаеш ли кой ми помогна?

— Кой?

— Фауна. Жена и половина е тя! Гордостта ми върна! Никога досега не съм имала гордост.

— Как стана това? — попита Док. — И аз имам нужда от малко гордост.

— Тя ме научи. Накара ме да си повтарям, че като мене на света друга няма, че в мен има нещо много хубаво. И дявол да го вземе, точно така е! Хайде, стига вече сме приказвали, какво ще кажеш?

— Да — съгласи се Док. — Трябва, струва ми се, да тръгвам.

— Да. И аз трябва да отивам на работа. Кажи, Док, спомняш ли си онзи човек, за когото ми разказа? Живеел там, дето бяхме с теб онази нощ?

— Пророкът? Разбира се. Какво се сети?

— Джо Блейки го арестувал.

— Защо?

— За кражба. От магазина „Сейфуей“. Джо не искаше, ама …

— Ще проверя не мога ли нещо да сторя. Довиждане, Сузи.

— Нали не се сърдиш?

— Не, Сузи. Само съжалявам.

— И аз. Но по дяволите, човек не може всичко да има. Довиждане, Док! Желая ти успех в Ла Хойа!

Прекосявайки този път улицата, Док се надяваше че сега поне никой не го наблюдава. Вмъкна се в лабораторията, довлече се до леглото и се тръшна. Бе загубил. Не можеше да разсъждава. Едно едничко бе сигурно: трябваше да се иде в Ла Хойа. Не отиде ли ще умре, защото надали ще му остане нещо, в което да вярва, за което да се бори. Стисна очи и се загледа в блестящите точици, които заплуваха в мрака.

На верандата се чуха стъпки. Гърмящите змии умерено изтрополяха.

Вратата се отвори и на прага застана Хейзъл. Като видя изражението на Док, надеждите му угаснаха.

— Е? — попита той.

— Нищо — отвърна Док.

— Все трябва да има някакъв начин.

— Няма — каза Док.

— Нещо да ти помогна?

— Нищо. Впрочем, да! Познаваш ли Джо Блейки?

— Полицая? Разбира се.

— Арестувал е един човек на дюните. Намери го и му кажи, че се интересувам от този човек. Веднага щом мога, ще ида да го навестя. Кажи на Джо, че човекът е безопасен. — Док се извърна встрани и затършува в джоба си. — Ето ти два долара. Помоли Джо да те пусне при човека и му ги дай … Не, по-добре отбий се в „Сейфуей“, купи една дузина захарни пръчки и ги отнеси на пророка. Дай му и рестото.

— Пророк ли?

— Името му е такова — уморено каза Док.

— Всичко ще свърша, ей сегичка! — Хейзъл беше горд и тръгна в кучешки тръс.

Док тъкмо се наместваше за по-удобно в своето нещастие, когато на вратата отново се почука.

— Влез! — извика той.

Отговор не дойде. Разнесе се второ похлопване и дивият съсък на змиите.

— О, мила майчице! Дано не са ученици да разглеждат лабораторията!

Беше телеграма, дълга телеграма с наложен платеж Тя гласеше:

Док остави телеграмата на леглото, до себе си.

— Кучият му син! — рече той.