Благодатният четвъртък

30. РАЖДАНЕТО НА ЕДИН ПРЕЗИДЕНТ

От всички наши тъмни изобретения чувството за вина е едновременно и най-странното, и най-комичното, и най-болезненото. Дали не е било породено от общия натиск на племето върху прикрито опасните индивиди, за да ги държи в неравновесие? Или пък по начало е вложено в душевната ни тъкан, където се напоява и отглежда от задънени жлези? Не е ли вината онова подсъзнателно приспособление, с чиято помощ човек крещи и се бори за внимание в неразбиращия го свят?

Или трябва да приемем, че най-голямата човешка радост е болката? Какъвто и да е произходът на вината, човек си дере гърлото като котка в прегръдката на котарак, вие като вълк към луната, шиба се с прекрасните тръни на презрението и, общо взето, чудесно се забавлява.

От всички човешки същества Хейзъл последен можеше да се надява на успех в страстите и задоволството на чувството за вина. Вината е нещо егоистично, а Хейзъл никога не бе се самоосъзнавал дотам, че да потъне в нея. На живота гледаше, както момченцата гледат профучаващия влак — с отворена уста, със затаен дъх, доволен, удивен и малко смутен.

Хейзъл никога не бе представлявал нещо особено. За образованието му Мак казваше: „Четири години в първо отделение, четири години в поправителния дом и нищо не научил, ни тук, ни там.“

Поправителният дом, където преподават всички пороци и престъпления, при това съвсем не факултативно, не бе успял както виждате да упражни върху Хейзъл влияние по-силно от влиянието на първоначалното училище. От него той излязъл такъв, какъвто и влязъл — невинен. Хейзъл бе разсеян и затова не можа да погълне злото. И ако не бяха приятелите — Мак, момчетата и Док, — кой знае какво щеше да стане. Хейзъл считаше Мак за най-великия човек в света, а Док за него бе нещо повече от човек. Понякога той отправяше молитвите си към Док.

Хейзъл обаче се променяше. Незабелязано бе почнал да внимава. Бацилът бе може би посаден от Фауна, когато разчете хороскопа му. След първоначалния протест той нищо не спомена и този факт, сам за себе си, трябваше да се приеме като крайно подозрителен. Хейзъл не искаше да става президент на Съединените щати. Ако имаше изход за бягство, положително би го използувал, но хороскопът му затвори всички врати. Затворят ли най-сетне човека в килия и не му остава друг избор, той почва да разкрасява килията. Тъй и Хейзъл, осъден на президентство, след като не успя да избяга от него, се зае да го кичи. По стъпалата на отговорността човек може много високо да се качи.

Хейзъл почна да се подготвя за деня, когато дългът щеше да го позове. Изчиташе списание „Таймс“ от кора до кора, отпред назад и отзад напред. След дълги размишления стигна до заключението, че списанието е шантаво — а това доказваше, че досега Хейзъл не бе внимавал както трябва, а не че е прост.

Купи си „Световния алманах“ и прочете биографиите на президентите, взе да се пита как би постъпил, ако англичанките някой ден вземат акъла на американските моряци или въпросът за талията на мис Америка отново се постави на дневен ред.

Понесе своя кръст и отново се поболя. Понякога сутрин се будеше с щастливата мисъл, че всичко е било лош сън. После преброяваше пръстите на краката си и отново се примиряваше със съдбата и дълга. Но най-лошо от всичко беше самотата. Нея той с никого не можеше да сподели. Разкъсван от самота, Хейзъл се издигна над обикновените човешки преживелици. В оня миг, когато предложи на Мак да се бият, той не изпитваше гняв. Просто бе готов да защити слабия. Когато се нахвърли срещу приятелите си и отказа да се маскира като джудже, а настояваше да бъде принц Дезире, той не изпитваше никаква гордост. Достойнството на съдбата бе по-силно от него. Не можеше да проваля бъдещето си току-тъй.

При нормални обстоятелства все някой от момчетата щеше да забележи страдалческото лице на Хейзъл, неговата отпадналост, да почувствува болезненото му благородство; биха му дали две лъжички английска сол и всичко щеше да се оправи. Ала по това време душите на мъже и жени се намираха в изпитание, а душата в изпитание не се озърта.

Старанията на Хейзъл да проумее какво бе станало на маскарада останаха безплодни. Спомняше си колко тържествен и хубав се беше явил и как по-късно язът на хаоса цял се отприщи. Последиците бяха ужасни. Духът на приют „Палас“, изпитан в бурите и лишенията на толкова години, бе разбит, натрошен като гранитен камък, който, дълго издържал ударите на чука, най-после внезапно се е разпаднал.

Мак, за когото животът не беше по-лош от една неприятна настинка, бе съсипан до смърт. В очите му се появи празнота, а в храбрата му душа заседна покруса.

А щом Мак бе стигнал дотам, представете си какво им беше на момчетата — заприличаха на медузи, изхвърлени на негостоприемен бряг.

„Какво стана?“ — питаше се Хейзъл, поглеждаше към себе си, поглеждаше извън себе си и не виждаше обяснение ни тук, ни там. Няколко дни Хейзъл си мислеше, че това ще е най-страшният от всички махмурлуци, но състоянието продължаваше до деня на съживилата се жажда, а жажда не дойде. Хейзъл почна да се страхува от приятелите си.

Сядаше под кипариса и не само не забравяше, но и мислеше. Дошъл бе часът на величието и само той, Хейзъл, имаше сили да се издигне до блестящата примамка. Хейзъл се изправи, изтупа прахоляка от дочените си панталони и… се превърна в друг човек. Промяната бе извършена. Той не беше вече Хейзъл Невинният, Хейзъл Невежият, Хейзъл Глупавият. Раменете му се опънаха да поемат тежестта, а от погледа му светна спокойната красота на силата.

В „Палас“ беше мрачно, влажно и тъжно. Безмълвни и съкрушени, момчетата се излежаваха. Най-зле от всички беше Мак — взираше се в платнището без капка израз в лицето. Не бе рухнал в пламъци, а бавно се разяждаше.

Когато Хейзъл тихо приседна на леглото му, Мак дори не го подритна, макар че беше с обуща.

— Мак, миличък Мак — рече Хейзъл, — изплюй камъчето!

Мак не отговори, само затвори очи и от тях се процедиха две сълзи, които тъй си и останаха, додето засъхнат.

— Мак — нежно додаде Хейзъл, — искаш ли да ти избия всички дяволи от главата?

Мак поклати отрицателно глава. Хейзъл не можеше повече да чака и реши да хвърли коза си, пък после да става каквото ще.

— Бях при Док — каза той. — Седнал с молива, ама нищо не е написал, нищичко не е свършил. И да мисли не може. Хайде, Мак, ела на себе си, той има нужда от нас!

— Колкото от таралеж в гащите си — с гробовен глас каза Мак. — Не ме обвинявай, Хейзъл! Повече не мога да се боря. Мен ме отпишете!

— Но какво се е случило, Мак?

— Едно време му съсипвахме дома, издувахме го от бой, но то е нищо, плява!

— Как тъй плява? Какво искаш да кажеш?

— Дреболии — трошехме чаши и плочи, чинии, книгите му късахме, все такива работи. Но този път му забихме ножа право в корема. Как да не загубиш увереност, когато посегнеш да потупаш човека по главата, а вместо това му разбиеш черепа? — Мак въздъхна и се обърна, покривайки лице с длани.

— Нямаш право да се отказваш! — възмути се Хейзъл.

— Имам право да постъпвам тъй както си искам!

— Така може! Това е друго.

— Или пък нищо да не правя.

— Слушай, знаеш, че Док трябва да отиде в Ла Хойа. Другата седмица трябва да свари пролетния отлив. Тъкмо ще дойде микроскопът, той ще има октоподите и ще седне да си напише статията. Да му помогнем, Мак.

— Фауна разправяше за някакъв борец на име Кели Смъртоносната целувка. И аз съм същият — Мак Смъртоносната целувка. До каквото се докосна, увяхва и пожълтява като лист.

— Стани!

— Няма да стана — каза Мак.

— Стани ти казвам!

Мак замълча.

Хейзъл излезе и се огледа. Приближи се до счупеното буре от асфалт, захвърлено в буренака, и измъкна една от кривите дъбови дъски. После се върна и се изправи до леглото на Мак. Премери разстоянието и надигна дъската. Ударът беше тъй силен, че панталоните на Мак се сцепиха. Едва сега Хейзъл разбра какво е сторил, защото Мак не помръдна. Само изстена.

Хейзъл се пребори с паниката и си припомни съдбата — жертвоприношението във Вашингтон, където трябваше да яде миди.

— Щом е тъй, добре, Мак — меко рече той. — Тогава аз сам!

Обърна се и с тихо достойнство излезе. Мак едва успя да се надигне на лакът.

— Чухте ли какво рече тоя смахнат копелдак? О, адска мъка! Как можах! Майчице, приготви ми леглото! По-бързо, че умирам от болка, искам да легна!

— Нали си легнал — каза Хуити Втори.