Благодатният четвъртък

6. КРЪСТЪТ НА ТВОРЧЕСТВОТО

Дни наред пламъкът горя в душата на Док, неговият феникс напрегнато мислеше. Вярно, липсваше му подходящ микроскоп, но затова пък имаше очи и, слава богу, аналитичен ум, който можеше да забрави всякакви вълнения, чувства и болки. Още като се залови с октоподите, тезата му постепенно се оформи. С помощта на стъклена пръчица той раздразни и разгневи един от тях и го принуди да нападне и убие ближния си. Друг един, по-пасивен октопод, той премести в отделен буркан и го подложи на слаб ментолов разтвор, на разтвор от английска сол, октоподът се поболя и тогава Док отново го върна в здрава среда. После го раздразни и щом тялото му запулсира в червенина, пусна във водата малко кокаин и установи, че възбудата преминава в сън, ако изобщо може да се каже, че октоподите спят. След това го събуди със сол, побутна го оттук-оттам с пръчицата, отбеляза повторното оцветяване, сгъстяващите се багри, несигурните подмятания и свивания на пипалата, докато най-сетне октоподът изпадна в безсъзнание и умря. Док извади тялото му, разряза тъканите и потърси скъсани кръвоносни съдове.

— Потръгна! — извика той гласно. — Може да нямам подходящ инструментариум, да видя с очите си как става, но животното умира със симптоматиката на мозъчен кръвоизлив. Че има разкъсване на съдове, има, макар и да не мога да го видя. Значи, монографията може да почне с наблюдението.

Док си купи топ жълта хартия за писане и две дузини моливи. Сложи ги на масата си, подостри ги до един като игли и ги нареди като жълти войници. В горната част на страницата написа с печатни букви: НАБЛЮДЕНИЯ И ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ. Моливът се счупи. Взе друг, огради буквите „НАБЛ“ с дантелка, надебели „Ю“то и на върха му нарисува извита въдичка, Засърбя го глезенът. Свали си чорапа да се почеше, но в този момент го засърбя ухото. „Някой говори за мен“ — помисли си той и погледна топчето жълти листове. Сети се, че не е нахранил плъховете. Не е мъчно да забравиш, щом не мислиш за нещо.

Като наблюдаваше как плъховете се боричкат за храната, която им даде, Док си спомни, че и той не е ял. Каза си, че ще напише една-две страници и после ще си опържи яйца. Но нямаше ли да е по-добре сега да яде, та после да не прекъсва хода на мисълта си? Дни наред бе чакал това състояние на спокойствие, на несмущавана мисъл. Да, изходът от разсеяността се криеше единствено в спокойствието и в будната мисъл. По-хубаво най-напред да се нахрани. Опържи две яйца, залапа ги и се вторачи в жълтите листове под ниско висящата лампа. Крушката беше много силна. Просто да те заболят очите от отражението й върху жълтата хартия. Док изяде яйцата, измъкна един разчертан лист и го прикрепи под абажура на лампата. Не беше лесно да се направи тъй, че да изглежда красиво. Отново седна пред топчето жълти листове и нарисува дантелки около останалите букви на заглавието. После скъса листа и го захвърли. Пет от моливите бяха вече счупени. Подостри ги и ги нареди до събратята им.

Пред „Мечешко знаме“ спря кола. Док се приближи до прозореца и погледна. Непознати. Но съзря, че Мак влиза в бакалницата. Сети се, че иска нещо да го пита.

Винаги е било трудно да се съсредоточиш. Умът литва като птица и се мъчи да избяга от мисълта, макар че мисленето е висше качество на човека. Затова Док не мислеше. Щом знаеш какво правиш, останалото е лесно. Стисна зъби и тъкмо се накани да се върне на масата, когато с крайчеца на окото си зърна крайчеца на някаква фуста. И пак погледна навън. От „Мечешко знаме“ излезе момиче, което се запъти по улица Консервна към Монтерей. Док не можа да види лицето и, но установи, че има грациозна походка — бедрото, коляното и глезенът й се полюшваха гордо и свободно, без да се тръскат и въртят на всяка стъпка, както у толкова други жени. Не, това момиче вървеше с изправени рамене, вдигната брада и ритмично разлюлени ръце. Весела походка, помисли си Док. Колко неща може да доловиш от една походка — и отчаяние, болест, и решителност. Има потиснати, жалки походки има самонадеяни, има срамежлив, почти пълзящ вървеж, но тази беше весела походка, сякаш вървящата отиваше щастлива на среща с човек, когото обича. В тази походка имаше гордост, но не и суета. Момичето сви зад ъгъла, макар че на Док не му се искаше да я загуби от очи. Полите й се развяха и изчезнаха. Но Док продължаваше да вижда грацията на нозете й, да чува мелодията, която сякаш се лееше от снагата й, от плавните движения. Сигурно е грозна като вещица, помисли си той, а после се засмя на себе си. „Браво, главо моя, поздравявам те! Най-напред ме отведе при жените, после превърна пола в естетика, а сега свършваш с киселото грозде. Колко нечестен мога да бъда! И всичко, защото не ми се работи. Мозъкът ми щрака единствено, за да измисли как да се отърве от работата. Хайде, уме! Този път няма да ми избягаш, марш при моливите!“

Той взе един от моливите и написа: „Наблюдавани бяха 20 млади екземпляра, взети от бреговата зона в околностите на град Ла Хойа в момент на отлив. Екземплярите бяха поставени в голям аквариум при условия, колкото е възможно по-близки до естествената им среда. Морската вода беше непрекъснато филтрирана и на всеки 24 часа се сменяше с прясна. При тях бяха поставени и животни от типичната екологична среда, заедно с пясък, камъни и водорасли, взети от гореспоменатия район. По дъното на аквариума бяха разхвърляни и дребни черупчести. Въпреки предпазните мерки след една седмица пет от екземплярите умряха. Останалите петнадесет, изглежда, се аклиматизираха и с готовност ловяха и консумираха скаридите, пускани в аквариума. Светлината…“ Графитът се счупи. Док взе друг молив, но и той, още с докосването на хартията, също се счупи и дори малко скъса листа. Прочете написаното. Тъпо и сухо, отсъди той. „Отде накъде съм си наумил, че животни, тъй различни от човека, могат… Дали не се заблуждавам?“ Средният глас запя: „Ти търсиш себе си във водата. Ти търсиш, човече, своята душа сред хидрите, търсиш задоволство в суетата. С какво си по-добър от Мак, та си служиш с проповедническите слова на науката, да прикриеш с тях такта, че нямаш какво да кажеш?“

А ниският глас жално добави: „Самотен! Самотен! Искам светлина и топлина! Самотен!“

Док скочи от стола, изтича до аквариума и се взря в осветената вода. Изпод камъните надникна октопод. Едно от пипалата му ритмично се размахваше, сякаш дирижираше оркестър. Тактът беше весел, свободен и плавен, като едно полюшващо се бедро, коляно и глезен.

Док скри лице в шепата си и тъй силно притисна очи, че в мрака изведнъж видя зелени петънца и червеникави лъчи. После стана и отиде отсреща за бира.