Благодатният четвъртък

11. РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ХЕЙЗЪЛ

След като Мак излезе от приюта „Палас“ (и по една случайност не намери Док у дома), Хейзъл седна и се замисли. Трудно възприемаше Хейзъл нещата. Чу теорията на Мак, че Док никога не ще успее да напише своя труд, но истинското й значение му стана ясно едва когато остана сам. Чувството, че с Док не всичко е в ред, цареше вече по цялата улица Консервна, ала досега то бе убягвало на Хейзъл. Той знаеше, че Док си има неприятности, но приятелското чувство на съжаление още не бе го обзело. Поискаше ли да узнае деня и часа, в които ще настъпи краят на света, стигаше му да попита Док и неговият отговор би означавал последната дума. Останал сега сам, той се замисли не за слабостите на Док, а за предателството на неговите приятели, които можеха да му противоречат, които дръзваха да му противоречат.

Хейзъл потупа облегалото на своя люлеещ се стол, скочи и отиде при Дебелата Ида. На тезгяха беше Еди, поради което Хейзъл получи едно след друго две чаши уиски, плащайки само кока-колата.

После пое между две от консервните фабрики и се озова на брега. Една чайка със счупено крило привлече вниманието му. Погали я, опита се да й помогне, но го стори така, че тя заплава по водата и се удави. Хейзъл бе преживял земетресение и сега търсеше епицентъра му. Тръгна по крайбрежните скали и достигна пясъците на Пасифик Гроув, но и там нищо не можа да му направи впечатление, нито дори загорелите момчета, които ходеха по ръце, за да се харесат на момичетата. Тогава свърна нагоре по хълма, влезе и обиколи приземния етаж на Холмановия универсален магазин. Надзирателят на етажа го придружи по целия път — чест и предпазна мярка, на каквато малцина можеха да се радват. Но Хейзъл дори не забеляза лъскавите редици дребни сечива по рафтовете.

Невъзможно е да измъкнеш почвата изпод нозете на един човек и да искаш от него да се държи нормално. На връщане към улица Консервна Хейзъл мина покрай погребалния магазин. Беше се събрала огромна тълпа. В друг случай Хейзъл с ентусиазъм би се залепил, но сега само погледна планината от гладиоли, които изнасяха от магазина, без да трепне в него желание за участие. Щастливият мъртвец щеше да бъде погребан без Хейзъл.

В Ню Монтерей Хейзъл мина не покрай, а направо през сюрия сборичкали се псета, без да ги погледне. Всички негови прояви биха, разбира се, разтревожили приятелите му, но ако знаеха какво мисли Хейзъл, те сигурно щяха да се ужасят.

Мисленето по начало е безполезно. За Хейзъл то представляваше подвиг. Онзи, който би могъл да си представи мисловния му процес, незабавно би се почувствувал болен от морска болест. Това беше див хаос от образи, спомени, думи, фрази. Беше нещо като задръстване на пътя при пресечка, при което Хейзъл се намираше в центъра, мъчейки се да възстанови движението.

Продължи да крачи към улица Консервна, но не се насочи към приюта „Палас“, а по инстинкт пропълзя под клоните на черния кипарис в запустялото място, където бе живял толкова години в дните преди „Палас“. Мислите на Хейзъл не бяха сложни. Забележителното беше, че са дошли.

Хейзъл обичаше Док. Док беше в беда. Някой беше виновен за това. Кой? Че можеха да бъдат обстоятелствата, а не определено лице — това не влизаше в неговите съображения. Лицето, което наскърбява Док, трябваше да бъде обезвредено дори ако за целта се наложеше убийство. Хейзъл нямаше нищо против убийството. А това, че не бе убил никого досега, се дължеше само на липсата на желание и необходимост. Помъчи се да си спомни всичко, което бе чувал за настроенията на Док, но всичко беше мъгляво, неясно, с изключение на едно: Мак бе казал, че Док няма да напише своята работа. Това бяха единствените ясни думи, изказани досега. Значи Мак беше въпросното лице! Значи той трябва да понесе отговорността. Хейзъл се натъжи, защото харесваше Мак, много го харесваше. И се хвана за надеждата, че може би не ще се наложи да го убива.

Под кипариса стана тъмно, тъй тъмно, че не можеше да се чете. Хейзъл винаги съдеше за светлината по това, дали позволява да се чете, макар че той никога нищо не четеше. Фенерът пред верандата на „Мечешко знаме“ пламна. Западната биологична бе все още тъмна. През прозорците на приюта „Палас“ там горе проникваше бледата светлинка на газената лампа. Напразно Хейзъл се мъчеше да възвърне състоянието си на сладко безсмислие. Безполезно. Виновникът беше Мак. И Мак трябваше да направи нещо.

Хейзъл се изправи и изчетка прахоляка от дрехите си. Заобиколи ръждясалите тръби на празното място, премина през железопътната линия и се изкачи по стръмната пътечка. Зад него, малко приглушен от фабриките, ехтеше тромпетът на Какауете, който свиреше „Бурно време“, чуваше се лай на тюлени.

В „Палас“ момчетата и Мак играеха на пода дама с парче тебешир. Шишето за победителя стоеше на удобно разстояние.

— Здрасти, Хейзъл! — извика Мак. — Хайде с нас!

— Мак, ела да излезем! — с печал в гласа каза Хейзъл. — И се приготви да си пазиш кожицата!

— Каквооо? — изненада се Мак и политна назад.

— Ще ти дам аз едно „какво“, че свитки ще видиш! — рече Хейзъл.

— Защо? — попита Мак.

От този въпрос Хейзъл най-много се боеше. Помъчи се да намери бърз и точен отговор.

— Ела навън и ще разбереш!

— Хейзъл! — Мак се изправи. — Хей, момченце, какво те е прихванало, а? Кажи! Може пък да ти помогна?

Хейзъл почувствува, че държи положението в свои ръце.

— Ти нямаш право да се отнасяш с Док по този начин! — свирепо просъска той. — С всеки друг, но не и с Док!

— Че как се отнасям с него? Какво съм му направил? Е, дето го мамя от време на време… но ние всички го мамим. И ти.

— Ти рече, че нямало да си напише книгата. Това е.

— О, небеса! — възкликна Мак.

— Значи си страхливец!

— Така да е. Страхливец съм. Но някой път, когато не ме е страх, ще ти метна един тупаник. Сядай сега! Сръбни от шишето.

Прикоткаха Хейзъл, пошегуваха се и най-сетне очите му плувнаха от умиление. Но науми ли си Хейзъл нещо, лесно не го забравя.

— Длъжни сте да му помогнете — повтаряше той. — Не го ли виждате, че е нещастен, че е тъжен? Трябва да му помогнете.

— За тая работа никой не му е крив — каза Мак. — Най-малкото ние. Лошото му е там, че уж иска всичко да скрие, пък то избива, като червей полазва от пъпката върху розата.

— Точно така е, дяволите го взели! — потвърди Хунти Втори.

— Не приемам никакви извинения! — извика Хейзъл.

— Хейзъл е прав — рече Мак, след като помисли и наум опипа въпроса от всичките му страни. — Само за себе си мислим. А през целия си живот не сме имали такъв добър приятел, като Док. Да оставиш приятеля си! Просто се срамувам. Добре че е Хейзъл да ни напъти! Виж, аз да бях зле, от Хейзъл и една думица не бих чул, ама друго си е, като ти го каже.

Хейзъл завъртя изненадано глава. Комплиментите в живота му бяха толкова малко на брой, че просто не знаеше как трябва да ги приема.

— Най-тържествено предлагам — продължи Мак — да станем всички накрак и да пием наздравица за Хейзъл, за тази благородна, истински благородна душа!

— О, приятели, дяволите… — хлъцна Хейзъл и обърса очи с ръкав.

Заобиколиха го в кръг: Мак и Еди, Хуити Първи и Хунти Втори. Всеки надигна шишето на лакът и пи за здравето на Хейзъл. Добрите чувства тъй силно пламнаха, че повториха наздравицата. Тъкмо се канеха да потретят, Хейзъл се обади:

— А бе не може ли да се пие за нещо друго, та и аз да сръбна?

— За Лефти Гроув12 — предложи Еди.

С това ледовете се разчупиха. Настъпи затопляне. Изкопаха още едно буре от частната колекция на Еди, натрупана през войната. Той измъкна канелката и внимателно помириса.

— Спомням си — каза той. — Бяха дошли някакви субекти от Южна Америка и домъкнаха бутилка абсент.

— Цялата къща размириса — отбеляза Мак.

Също като едно време. Почнаха да си припомнят… ех, да беше сега Гей… Да пием за Гей, добрия стар Гей, нашия покоен приятел!

Абсентът бе малко попретъпил сместа в бурето, придавайки й нещо сладостно и старомодно. Речта на обитателите на приют „Палас“ изведнъж стана по-любезна, върна се към древната учтивост между хората. Когато отново напълниха шишето, никой не пожела да бъде пръв, всеки настояваше да е последен.

— Другия път, като се опаричим — подхвърли Мак, — отиваме в „Уулуърт“ и купуваме чаши.

— Ами! — възрази Хуити Втори. — Ще се изпочупят. Но все пак те разбирам.

Всеки почувствува, че изживява онзи миг, в който историята спира, прави равносметка и тръгва по нов път. Всички знаеха, че тази нощ за тях ще остане като начало на нещо. В такива мигове хората изпитват необходимостта да държат речи.

Мак се подпря на печката и апелира за внимание, почуквайки кюнеца.

— Господа — почна той, — нека сега дадем дума, че ще измъкнем задника на Док от блатото на отчаянието!

— Не забравяй, че веднъж направихме това и едва не го съсипахме — обади се Еди.

— Тогава бяхме по-млади — продължи Мак в същото повишено настроение. — Но този път всичко ще обмислим и тъй ще го направим, че отникъде да не тече вода.

Хейзъл, спечелен отново за братството, изпадна в безгрижната си разсеяност.

— Да пием за Лефти Гроув!

Мак отвори вратата на печката и седна на ръба.

— Много съм мислил, ще знаете. В последно време друго не съм и похващал.

— Та ти друго правиш ли? — попита Хуити Втори, Мак не му обърна внимание.

— Имам следната теория … — заговори той.

— Мълчи, мълчи! — извика Еди.

— Кому казваш да мълчи? — попита, го Хуити Втори.

— На никого. Но ако някой се усети, че е за него…

— Имам следната теория, стига само да имате уши да слушате — подзе Мак: — Сещате се какво искам да ви кажа … — Ако не беше абсентът, който им върна търпимостта, Мак нямаше да мине без бой. — Любезно ви моля да не ме прекъсвате. Ще направя кратък преглед на женския въпрос в Съединените щати. Погледнете колко много разводи, погледнете причините и едно ще разберете: единственият човек, който не бива да избира съпруга, е онзи, който тепърва се жени. Факт! Друг факт е, оставиш ли ергена сам да си избере жена, той винаги ще избере не оная, която трябва.

— Затуй най-добре не се жени — допълни Хуити Втори.

— Има хора, конто не могат без това — каза Мак.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се лишим от Док, от нашия най-добър приятел?

— Помолих ви да не ме прекъсвате — с достойнство рече Мак.

Хейзъл дръпна ръкав.

— Шегуваш ля се, Мак?

— Не се шегувам.

— Но ако с Док се случи нещо, знаеш какво те чака, нали? — предупреди Хейзъл.

— Да — каза Мак. — Струва ми се, че знам и… струва ми се, скоро ще ме сполети.

Леглото на Хейзъл се състоеше от четири дървени трупчета, върху които бяха заковани летви, а най-отгоре беше постлано с юрган. Той сам си го беше направил, припомняйки си модела от някакъв филм. Когато най-после приютът „Палас“ стихна, Хейзъл си легна и се загледа в гредите над своя балдахин. Умът му трескаво се мяташе. Щеше му се да помогнат на Док по някой по-прост начин, не чрез сериозната операция, предложена от Мак. По едно време се надигна, надникна през вратата и видя, че засенчената със зелено лампа в Западната биологична още свети.

— Бедният! — прошепна той.

Не спа добре, а и сънищата му приличаха на гъби.